Потребител на Imgur, познат под името MrGweiloHK, никога не пропуска възможността да напомня на хората, че много изображения, които изглеждат изключително грубо на пръв поглед, съвсем не са това, за което ги смятате при по-внимателно вглеждане.CLICK

Пътувахме от гр. Кюстендил през бивша Югославия по бреговете на  Адриатическо море за Италия. Трудният преход през Шар планина / две коли трудно се разминават/, Шкодренското езеро и гр.Бар, ни бяха съсипали  окончателно и се настанихме в първото удобно място за нощуване. Можехме да пътуваме с ферибота Бар - Бари за Италия, който тогава  пътуваше 2 пъти седмично, но бяхме закъсняли за деня, а за следващия трябваше да чакаме 4 дни. Решението беше категорично- на другия ден да продължим по брега  и посетим перлата на Адриатическо море - Дубровник. 
Така и направихме. Добре отпочинали на другия ден се озовахме пред стените на един от най-древните градове - международен туристически център, намираш се в най-южната част на Хърватия, била до скоро в гратиците на бивша Югославия. Това е град на художници, поети, писатели, математици и физици. Градът се намира в края на Дубровнишкия провлак и е добре укрепен. Има две пристанища. Красив град, който всеки трябва да посети поне веднъж в живота си. Ние така приятно бяхме изненадани, че се наложи да останем няколоко дни, а и  го посетихме отново следващата година.
Ето няколко снимки от града и един клип с типична Далматинска музика. За да го видите , кликнете върху линка лед трите снимки.

Наричат оше Дубровник  перлата на Адриачическо море и с право. 
От Дубровник по криволичещия планински път, често вмъкваш се десетки километри в планината, се добрахме до Сплит - най-важният център в Далмация и втори по големина град в страната след Загреб с население над 200 хил. души.  Градът е създаден преди близо 16 века и е с уникална архитектура, много дворци и вили още от римско време, когато е принадлежал на Венецианската република. Сребърната и златната градски врати се считат за едно от най-удивителните творения  по крайбрежната ивица на Хърватия. Съвременните хотели, в съчетание с живописната природа, прекрасните ресторанти, с изобилие от морски продукти и възможностите за близки екскурзии до интересни места, като Котор, Будва и др. го правят отлично място за отдих и туризъм. Ето снимки от Сплит и клип за града и околностите. Кликнете върху линка и го вижте.

Adriatica SPLIT - YouTube

От Сплит по хубав равнинен път се добрахме до  едно от най- голямите пристанища и важен търговски център - гр. Риека, наброяваш близо 150 хил. души.
 Градът е основан от римляните и е с голямо културно- историческо наследство.
 В града има много черкви, катедрали и дворци. Интерес предизвикват часовниковата кула, срендовековната крепост, корабостроителницата. Градът има добра фериботна връзка с много точки от Европа и Африка. Ето две снимки от Риека и клип за този прекрасен град.

Adriatica Rieka - YouTube

Croatia my beauty - YouTube

Завърнах се. Този път от САЩ.

В последните години така се случваше, че лятото прекарвах по месец-два някъде в Европа. Тази година прекарах месец и половина в САЩ. За разлика от други години – не на поредна практика, а просто на гости. Това ми даде възможност да отделя повече време за туризъм, пазаруване и общуване с моите американски роднини и приятели. През цялото време като рефрен в главата ми отекваше популярния виц: „Ще ги стигнем ли американците?.....И назад да тръгнат, пак не можем да ги стигнем!”

Аз съм делови и позитивен човек и никога не съм харесвала тази констатация. В  престоя си там реших, че за мен този въпрос има друг смисъл: В какво можем да се опитваме да ги стигнем американците? А защо точно тук реших да публикувам този пост? Ами защото ние, детските учители и родителите на малките деца сме тези, които трябва и можем да започнем да ги стигаме. В името на нашите деца. В името на старата слава на българите като любознателни и трудолюбиви люде, даващи мило и драго за децата си.

Още гледката от кръжащия над Манхатан самолет обезкуражава, че едва ли скоро ще ги стигнем в материалното. За това няма да ви разказвам за усойните улици-каньони на Долен Манхатан, за изненадващо късата за славата си Уолстрийт, за неоценимите съкровища на музея Метрополитен, Музея за естествена история, прочутият МOМА – Музея за модерно изкуство, Музея Гугенхайм, за някоя от ботаническите градини или гледката от Емпайр Стейт Билдинг. Няма да се прехласвам и пред страхотните къщи в малкият ски-курорт сред Скалистите планини, на стойност от 500 000 до 7 000 000$, които кризата е направила трудно продаваеми в момента.

Ще ви разкажа какво ме порази в хората.

Работохолизмът. Американците са подчинили живота на работата си: те не пият алкохол от неделя до петък, „защото това ще попречи на работата ми”, ядат малки порции на обяд, „защото ще ми се доспи след това и няма да мога да работя добре”, с магнитни карти могат да отворят работното си място вечерта или събота и неделя, за да работят отново. Сами разбираме, че ако някой работи по този начин, естествено е да иска увеличение на заплатата и да очаква то да се случва по-често, отколкото в България, където най-често чувам: „Колкото ми плащат – толкова работя”.  Със сигурност и там има хора, които се скатават и гледат ден да мине, друг да дойде. Със сигурност има и тарикати, които симулират активност. Но аз говоря за болшинството почтени хора, които се надяват на труда си, за да се реализират и да си осигурят достоен и охолен живот.

В този смисъл на мен Ню Йорк не ми направи впечатление на „туристически” град, въпреки многото туристически атракции и перфектната информационна среда, която позволява бързо и лесно ориентиране на всеки във всичко: сред забързаният човешки мравуняк по улиците-каньони, в музейните зали, трудно можех да различа групи от туристи със залепени за окулярите на камери и фотоапарати очи (освен вездесъщите японци, китайци и корейци); не се виждат типичните за Европа масички на кафенета по тротоарите; но не се виждат и ядящи, дори сладолед, в движение хора. Единствените места, на които виждах почиващи американци, бяха поляните на Сентрал парк и още 1-2 морави сред гората от небостъргачи, върху които в слънчеви дни се излягаха неочаквано голям брой хора. В мен остана спомена за един забързан, делови, работещ град.

 Квартално кафене в Ню Йорк 

Разговорите с американците ме върнаха към нещо, позабравено у нас – радостта иудоволствието от работата, в това число от ученето. Така моя приятелка-американка подготвяше курс по фотография с курсисти от цялата страна. Тя ми каза:”Надявам се на една вдъхновяваща седмица.” Ще ми се аз да й бях казала:”Надявам се на една вдъхновяваща нова учебна година.” А каква радост изживях в Метрополитен музей и Музея за естествена история! И колко нови неща научих! И то защото музеите използват като нещо подразбиращо се от само себе си толкова коментираните в България интерактивни методи. Така в Музея за естествена история, в раздела за динозаври (най-любимия на децата), във всяка зала имаше по нещо, което даваше възможност на децата да учат, извършвайки някаква дейност – един череп, поставен в стъклена сфера, от която се показва част от черепа с надпис „Докосни реална кост на 65 000 000 години от … !”; впечатляващата маса със изкуствено втвърден пясък, в който децата, въоръжени с остри инструменти, четчици и….предпазни очила „откриват” кости (край масата предвидливо са поставени и малки, специално направени столчета за крака и за най-малките, за да достигнат и те магията да бъдеш откривател и изследовател). Силно ме впечатли астрономическата секция, в която аз самата научих много и най-вече се влюбих в макета на меко сияещатата  тюркоазена Земя (както, предполагам, изглежда от Космоса), който показва развитието на нашата планета. Искрено се забавлявах да се меря на кантари, които показваха теглото ми на неутронна звезда (на нея тежа 1,840 трилиона паунда!), на Халеевата комета (само 0,182 паунда), на Луната, на Слънцето, на Марс, на Червен гигант (слава богу, нямаше кантар, който да отчита теглото ми на Земята J). Онагледената скала на това какво представлява редицата числа от 10 на -20 степен до 10 на 20 степен. Не знам вие завиждате ли, но аз искрено завидях на колегите от Ню Йорк, които няма защо да се чудят как точно да онагледят и какви точно интерактивни методи да измислят, за да научат децата на едно или друго нещо: просто ги водят в подходящия Музей и той им „преподава” по един наистина вдъхновяващ начин.

И като споменах колегите от града, искам да ви издам 2 мнооооого прости похвата за организиране на децата в многолюдните нюйоркски музеи – всяка група деца и придружаващи ги възрастни са облечени в еднакви на цвят тениски (така из залите се разхождат еднакво облечени групи от деца или ученици и няма как да бъдат сбъркани или някое дете да тръгне по невнимание с друга група и никой да не забележи), когато учителите искат да разкажат нещо на малките деца (дори и на по-големите ученици), те просто сядат на пода на съответната зала заедно с децата и спокойно провеждат беседата си, без опасения и без непрекъснати подвиквания към шарещи из залата малчугани.

Изобщо, не чух нито един учител да подвиква, съска заплашително или гледа провинило се дете с убийствен поглед из тези огромни зали, препълнени с хора, нито виждах изнервени или изкарани от кожата си колеги. Всички се забавляваха и изглеждаха доволни един от друг! Ето, на това искрено се възхищавам в чужбина: как могат германчета, белгийчета и американчета да се държат толкова възпитано на обществено място?! Как ги възпитават в семейството, в детската градина и в училище, та се получава такъв резултат?! И докато не видя такъв обществен резултат, тук, в България, няма да повярвам на „все по-големите успехи” на една или друга програма, детска градина или колежка…. 

Късно е. Ще продължа друг път. Може би утре, ако имам сили в жегата.... 

   Е, проснахте ли червения плат на простора, да го види Марта, да се усмихне...Ние го проснахме, но както гледам от сутринта, Баба Марта явно си е забравила очилата и не го вижда...Нищо, нали е стара баба, простено и е...

   А питка замесихте ли, намазахте ли я с мед - да е блага Марта, да не се люти...

   Е, Честита ви Баба Марта!!!

   "Представям" ви в снимки новата Баба Марта, която тези дни натъкмих, а и старата - с поизпрана и поизгладена руба, поизтупана от прахоляка...

Все още не мога да открия начин за прикачване на флаш файл с такъв размер, затова давам линк за изтегляне-http://dox.bg/files/dw?a=26921a99df.

Таблото, което посреща гостите във фоайето:

От двете му страни има специални шкафове, които ни разрешиха да използваме, направихме изложба с предмети, представящи различните страни: 

Дървото на наследството: месеци преди 8 април раздадохме на децата лист хартия, върху който има нарисувано листо. На него детето посочва откъде са прадедите му, дядовците и бабите, родителите и къде е родено то самото. После Ана и Тина изрязаха листата, залепихме ги в стола и се получи това красиво дърво:    

"Индианците" бяха донесли много прежда и китайски пръчици за хранене - от тях децата направиха Окото на Бога -

Лесно е, ето опита на Ана:

Част от индианската изложба:

Тсай-Фен учи децата да пишат йероглифи върху пясък:

Винаги популярната къна (Henna Tattoos):

Изпълнителките на мексиканския танц от програмата:

Китайски шах:

Библиотеката - полската маса малко преди посетителите да нахлуят:

Децата се учат как се правят жерави (оригами). На преден план с пиринска носия - Тина:

В салона -Кевин репетира с директорката част от впечатляващото си изпълнение с китайско йо-йо:    

Събитие от такъв мащаб се подготвя чрез много флайери - листовки, с които родителите са уведомявани какво и защо се прави. Всички - родители, деца и учители, бяха окуражени вечерта на празника да носят дрехи, представящи страната, от която са дошли. Една от любимите ми снимки - обърнете внимание на бебето в ръцете на бащата:

 Самюъл от Мексико:   

А това са Ева и синът и'. Тя е от Унгария; един от предишните организатори на International Night: