ОТВЪД II

Оттегли се в един ъгъл и прекара през паметта си дълга редица лица, върху които от много години бе простряна тъмна завеса. Отново си ги припомни едно по едно. Бе ги извадила от забравата и сега не беше лесно да ги покрие с мъртвешкия саван, който тъй дълго ги бе скривал. Тук имаше лица и на приятели и на врагове, и на мнозина, които бяха почти чужди хора, надничащи натрапчиво от тълпата, имаше лица на млади и цъфтящи момичета, които сега бяха стари жени; имаше лица, засипани и изменени от гробищната пръст, които обаче Споменът, по-мощен от нея, все още кичеше със старата им свежест и красота, като оживяваше бляскъа на очите, ведростта на усмивката и лъчистото сияние на душата, проникващо през глинената и маска. И тази сила на Спомена шепнеша за красотата отвъд гроба, променена, но само, за да стане още по-голяма, и отнета от земята, само за да бъде издигната като факел, който разпръсква меката си и нежна светлина по пътя към...Рая!...