BgLOG.net
By ZhasminaKrumowa , 21 April 2023
Здравейте приятели,

Искам да споделя с всички вас как се запознах с моята половинка и успях да спечеля сърцето му. (буквално)

Всичко започна есента на 1974 в Казимир Долни, Полша. Бях в Полша по работа като шивачка и се запознахме в ателието, в което работех. Беше любов от пръв поглед за мен - той изглеждаше великолепно! Изглеждаше като полския Тодор Живков, но по-красив и по-строен. Аз от друга страна бях малко нисичка, дебеличка и леко грозна, но това не ме спираше да преследвам любовта! Многобройни пъти се опитвах да го заговоря, но някак все не се получаваше. Оказа се, че е познат на тогавашната ми другарка от училище, с която заедно живеехме там. Помолих я да ни уреди среща, за да може да се опознаем по-добре, но той отказа... Бях съкрушена, но това не сломи духа ми! 

От баба ми бях чула за една полска врачка, която била много добра в любовните магии. Отидох при нея за съвет и дискутирахме вариантите за прелъстяване. Тя реши, че най-добре би било да се добера до косъм от главата му, мигла от окото му и слюнка, за да може да започнем ритуала. Не ме питайте през какво трябваше да мина, за да се снабдя с тези неща.. беше нелепо, но нямаше да се откажа! Той трябваше да бъде мой! След като успях да събера материала бях инструктирана да смеся всичко в пликче заедно с моята менструална кръв. Няма да ви лъжа - бях малко погнусена, но какво да ви кажа.. всичко за любовта! След като изпълних инструкциите трябваше да сложа пликчето върху петолъч, който е заобиколен от свещи. Наложи ми се да повторя "Пшемислав и Жасмина, завинаги двамина" докато не изгорят свещите и трябваше да се въртя през цялото време по часовниковата. Ужасно ми се зави свят и на няколко пъти щях да падна, но силата на любовта ме държеше изправена. Отне ми време да се освестя, но след като се осъзнах приятелката ми ме заведе у Пшемислав и сложих пликчето в матрака му. Наложи се да разпоря матрака и след това да го зашия, за да подейства магията.

Минаха ден или два без ефект и бях малко разочарована, защото в интерес на истината не вярвам в такива неща. На третия обаче приятелката ми сподели, че Пшемислав е питал за мен - бях във възторг! Казах си "О, Боже, подействало е!" и бях наистина изненадана. Не след дълго Пшемислав ми дойде на гости и ме  покани на вечеря. Заведе ме в една малка механа, която чичо му държеше. Храна беше чудесна, приказвахме си през цялото време и наистина имах възможността да го опозная по-добре. Не можех да спра да го гледам в очите и да си мисля как искам да съм пържолата, която погълва като мечка стръвница. След вечерята ме заведе у тях, където прекарахме най-бурната нощ заедно. Не съм очаквала да е толкова надарен и умел в любовната игра. Минаха няколко месеца в тайни срещи в ателието ми, сладки пикници в градината на дядо му и среднощни разходки. На годишнината ни той ми предложи брак и аз, разбира се, приех на драго сърце. 

Няколко месеца по-късно правехме пролетно почистване и ме помоли да му донеса кутията с инструменти, която беше на тавана. Трябваше да му подам отвертката, но за мой шок, която отворих кутията там беше същото пликче, което бях скрила в матрака му преди време! Не можех да повярвам на очите - бях в тотален шок. Попитах го дали знае какво е това и той ми каза, че не знае нищо. От този ден насетне Пшемислав започна да се държи изключително странно. Прибираше се много по-късно от обикновено, дори осъмваше понякога навън... Наши познати ми съобщиха, че са го видяли в гората близо до кръчмата, от която са се прибирали една вечер. Изглеждал ужасно - целия бил в пръст, мръсен и объркан. Една вечер се скарахме заради неговите среднощни прояви. В разгарът на скандала му казах, че е луд и той откачи. Очите му изпъкнаха, целия стана червен и посегна към кухненския нож. Студени тръпки побиха тялото ми. Знаех, че нещата не отиват на добре и хукнах да бягам за помощ. Успях да стигна до съседската врата и за мое щастие те тъкмо се прибираха. Съседката Агнежка ме видя и веднага усети, че нещо не е наред и викнахме мъжа й Хубърт, който по онова време работеше в милицията. След като разказах всичко на Хубърт, той тръгна с няколко негови колеги да търсят Пшемислав. Намерили го гол в гората и се опитали да го осмирят, но Пшемислав се нахвърлил върху тях и наръгал Хубърт, отхапвайки лявото му ухо. За нещастие Хубърт загина на място след сблъсъка, а Пшемислав беше арестуван и до ден днешен е в затвора. 

След всички тези години Пшемислав ми пращаше по едно писмо всяка седмица. Всяко от писмата бе изпълнено с любов, молитви и истории за премеждията му с другите затворници, но последното му писмо, което получих през 2012 ме стъписа. В него беше снимка на Агнежка, която по онова време работеше като медицинска сестра в същия затвор. Нещо не беше наред със снимката.. беше цялата в капки, които изглеждаша като кръв и Агнежка се усмихваше, но бе някак разстроена. Когато докоснах пликът, в което беше писмото усетих, че има още нещо в него. Бях шокирана да намеря изсъхнало ухо, което приличаше на противен хербарии. Подозирам, че беше на Хубърт.

Не знам какво се обърка и дали врачката има пръст във всичко това, но все още обичам Пшемислав и мисля за него.
Legacy hit count
89
Legacy blog alias
81600
Legacy friendly alias
Zhasito00

Comments

By alexi_damianov , 9 August 2007

Свалих поглед от учебника. Тя. Отново тя нахлуваше в мислите ми.

Жена-демон. Вкопчила се беше в сърцето ми и не го пускаше. Заключена вътре в главата ми, тя отказваше да излезе. Проклетница.

            Какво пък успя да ме върне към нея сега?! Аскетичната стая, цъкащият часовник и мракът на панелния квартал не напомняха на нея с каквото и да е. Още по-малко пък – суховатите изрази от учебника по право, които отегчено подчертавах с размазан химикал.

            Проклятие! Носът ми долови познато ухание. Нейното ухание. Поднесох писалката към носа си. В обонянието ми се впи дъхът на разцъфнала магнолия, лятна нощ и ориенталско наргиле. Демон. Парфюмът на тази жена се просмукваше във всичко и всеки, щом го докоснеше. Тя сама го забъркваше от съставки, които, въпреки честите ми молби, беше отказвала да ми разкрие. Магьосница... Вещица... Жрица на страстта. Страст, разтапяща като перверзната сладост на презряла смокиня. Колко пъти бях вдишвал до екстаз сладко-горчивия дъх на този парфюм, вкусвайки кожата й, нежна и жадувана като пролетен плод...

            Захвърлих писалката в другия край на стаята. Това самоизтезание трябва да приключи. С нея всичко свърши, всичко!...

            И отново главата ми се завъртя в многоцветен вихър от усмивките й, докосванията й, самодивските й руси коси, изящните й черти, смехът й, сълзите й и любовните й стенания. Демон.

            Напрегнах съзнанието си в отчаян, унищожителен опит да я отпратя. Представих си как сега спи до Него – нейния материално осигурен, красив, стабилен... тъп и ограничен благоверен съпруг, как до тях в романтична идилия се е сгушило домашното кученце, напомнящо за недалечното намерение за дете...

            Хвърлих учебника, угасих и реших, че ще спя. Очите ми горяха. В мрака пред мен играеха червени петна.

            Искам я... Тя е наркотик, без който ме боли. Не ми трябват дългосрочните й планове, прегорелия й кекс или кресливата й болонка! Искам само влудяващото й ухание и да мога да го вдишвам,  докато пия сметановата нежност на кожата й.
Невъзможно. Безвъзвратно невъзможно... Тя избра Другия.

            Казваше, че ме обича повече от него, но... познатият дявол е добър дявол. А аз, аз не съм имал шанса да я срещна преди тези ужасяващо дълги години, които тя е прекарала с него. Както тя сама каза: “Ако Него го нямаше...”. Да, наистина, ако Него го нямаше... Ако Него го нямаше...

            А ако Негого няма?!

            Искам я! Болно, безумно, лудо.

..................................................................................................................................... 

            Светлите точки на лампите край булеварда бягат тъй бързо, че се сливат в една блестяща линия. Мънкането на мотора е хипнотизиращо. Западногермански трошляк. Тук само зубрачи с философски поглед над света като мен карат такива боклуци. В град като този се пробива не с много прочетени книжки, а с това, което току-що си купих от един симпатяга в тъмна уличка. Желязото, което лежи в жабката. Девет милиметра. Точно толкова е широк тунелът към земния рай. И като гледам криминалната хроника напоследък – към небесния – също.

            Пристигнах.

            Вече не мога да не го направя. Длъжен съм... пред честта си, пред любовта си... Глупости! Просто Оня го мразя до болка и няма да му позволя повече да я докосне, дори веднъж.

            Четвъртият етаж. Точната врата. Заглушителят дрънва лекичко, докато го нагласям в мрака. Време е.

            Простреляният патрон на вратата издрънчава на облицования с италиански теракот под. Миг убийствена тишина. Не ме чуха.

            Прибрал гриживо гилзата от първия изстрел, бутам вратата и тя без скърцане ми отваря пътя навътре.

            Жилището е огромно, нищо чудно, че не ме чуха. Краката сами ме завеждат в правилната от петте стаи. Ето ги.

            Точно както въображението ми ги рисуваше. Идилия, хармония, семейство. Той се е обърнал навън, към ръба на леглото, провесил ръка, помръдва в просъница устни, говорейки с невидим събеседник. Мразя Го. Дори когато спи, Го мразя.

Помръдна! Потната ми вледенена ръка стисна пистолета... Нищо. Просто сънува.

            А ето я и нея. Милото ми момиче... Не!!! Недей, не я пускай отново в сърцето си!...

            Разпилените й коси – златни, красиви, дори когато са рошави, са паднали леко върху лицето й. Лицето й... Лунната светлина дава на топлите й славянски черти изяществото на мрамор. Устните... Две розови юнски череши, наляли в себе си киселичкия сок на пролетното събуждане. Шията... Грацията на расов лебед. Гънките на сатенения чаршаф и нощния здрач покриват извивките на крехкото й тяло. Черти, толкова съвършени и безупречни, че длетото на нито един античен майстор не би създало статуя, способна да наподоби красотата им. Милото ми момиче...

            Не!!! Недей! Не я пускай в сърцето си! Виж ръката й, виж нежната й бяла ръчица как мило е полегнала върху гърба Му. Виж с колко любов Го е прегърнала! Тя избра Него, забрави ли!? НЕГО!

            Копеле мръсно! Няма да я докосваш повече!

            На лунната светлина цевта на пистолета ми се издигна бавно, съвършена и жестока, вторачила смъртоносното си метално око в съпружеското ложе. Пръстът ми притисна плавно спусъка. Глух пукот.

            Той почти не усети, че стана нещо. Само трепна леко изведнъж и след това се отпусна. Край. Това беше.

            Самодивските й руси коси попиваха топлата кръв. По изящното крайче на изваяните й устни се стичаше струйка и изпод нея на чаршафа цъфтеше алена роза. Богиня. Красива беше и в смъртта си.

            Той се обърна, промърмори нещо насън и пак се успокои. Болонката скимтеше.

            Мрак.

            Милото ми момиче...

 

Legacy hit count
935
Legacy blog alias
14056
Legacy friendly alias
Изстрел-в-сърцето
Ежедневие
Размисли
Любов
Приятели
Забавление
Култура и изкуство
Невчесани мисли
Литература
Нещата от живота
Семейство
Клуб Графоман

Comments4

kekla
kekla преди 18 години и 9 месеца
Предположих, че убитата ще е тя... Въпреки ясния край, съмнявам се, че целта ти е била хората четящи произведението да не се досетят за края му. Мен си ме впечатли всичко от началото, та до края. Прекрасни сравнения и навярно изстрадани мисли и думи. Може би наистина изпитани като чувства, или изникнали във въображението ти... във всеки случай написаното въздейства, ако имаш още - пиши, защото една Кекла е зажадняла за такива разказчета, пък покрай теб и аз може пак да пропиша ;)
kotka_sharena
kotka_sharena преди 18 години и 9 месеца
Аз пък не предположих:) просто си четях. Хареса ми разказчето...
Подобни чувства са прекалени, така че не са ми по вкуса.
alexi_damianov, ще ти следя бъдещите публикации, надявам се ще продължиш да ме радваш.

Поздрави: Най-прекрасната котка
alexi_damianov
alexi_damianov преди 18 години и 9 месеца
Ех, ти пък, разбира се, че съм преувеличил чувствата и ситуацията. Няма да гръмна бившата си заради едната раздяла :) Ама на кого му се чете разказ за някакъв постпубертетски студентски елемент, който си седи в панелката посред нощ и тихо страда - безвкусно е някак, даже депресарско. Друго е да позастреляш някого ;)

А иначе благодаря и на двете ви за милите думи, радвам се, че съм спечелил две читателки :)
chudovishte
chudovishte преди 18 години и 9 месеца
Само моля те-да не вземеш да реализираш разказа си...:)
Защото любовите идват и си отиват...и все си мислиш, че това е била Тя-най-истинската и най-голямата...а то кво се оказва-било просто поредната:)
Много си чувствителен, това е толкова прекрасно, но и толкова жестоко...поне за теб...Въпреки това го запази-все по-рядко срещам живи и чувстващи до болка хора!