Мит е, че структурите и агентите на ДС са част от задкулисието, за което се твърди, че дърпа конците на сегашните български управляващи. Че какво "задкулисие" могат да бъдат тези хора, щом вече са си изцяло "на светло"?

Тези хора ораторстват открито в парламента, не слизат от телевизионния екран и вестникарските страници, скандират сред протестиращите, вилнеят необезпокоявано в социалните мрежи и дори се включват активно в протестните подписки за смяна на начина, по който се управлява държавата днес. 

Четвърт век след промените тези хора, лишени от всякакво чувство за приличие, продължават да минават между капките на постоянния обществен хаос, разчитайки на това, че годините и забравата ще изличат следите от позорното им минало на доносници, явочници и агенти. Излизането на светло и все по-настойчивите им опити за обществено легитимиране вече дават резултати.

 ДС-чалгата

Покрай скандалите, съпътствали предсрочните избори, удобно беше подминат фактът, че цяла дузина от новите депутати са били сътрудници на бившата Държавна сигурност - по четирима от БСП и ДПС, трима от ГЕРБ и един от „Атака”. А както припомня разследващият журналист Христо Христов, кандидат-депутатите с агентурно минало от четирите представени в парламента партии са били дори двойно и тройно повече. Някак бързо отшумя и шокът от скандалните думи на Марин Райков, че „принадлежността към ДС е част от чалгата на прехода”. Да не говорим за опитите му да реабилитира седмина бивши сътрудници на ДС, връщайки ги в системата на МВнР. А най-скандален беше фактът, че за зам.-министър на икономиката бе назначен човек, започнал кариерата си в ДС с псевдонима „Младенов”.

 Откровенията на Вигенин

И ако поради липса на време служебният кабинет не успя да поработи в тази посока още по-активно, за правителството на Орешарски вече може да се каже, че се справя направо блестящо! Младият външен министър Вигенин направи външнополитическия си дебют с вледеняващото твърдение, че агентите били „потенциал, който не бива да бъде разпиляван”. След като се сблъска с твърдата позиция на президента Плевнелиев, който се обяви категорично против възстановяването на посланици с досиета, Вигенин захвана да обяснява пред медиите, че след като ДС не съществувала от четвърт век, тя нямало как да определя правилата. И тихомълком назначи бивш агент с псевдонимите „Антон” и „Боил” за постоянен секретар в МВнР. Този ход предизвика светкавичната реакция на германските евродепутати Михаел Галер и Моника Холмайер, които констатираха иронично, че новият български външен министър „очевидно няма други грижи, освен облагодетелстване на хора от бившия комунистически режим”.

 Междувременно народен представител от БСП с агентурен псевдоним „Люляк” набързо беше назначен за областен управител на София, а друг депутат от левицата, носещ тайното ДС-прозвище „Гогов”, успя да нарече протестиращите  „интернет-лумпени”, с което си навлече тяхната вечна „любов”.

 Тайнствата на прехода

Медийната ДС-ситуация не е по-малко абсурдна. Ключови публицистични предавания продължават да бъдат модерирани от водещи с ДС-пагони, а от техните студиа вече почти не излизат двама от „любимците” на народа - единият, професор в УНСС, е от бившия Шести отдел на Шесто управление на ДС, а другият, депутат от БСП, е агент на ПГУ на ДС.

 В протестната суматоха тези дни мнозина се опитват да изличат окончателно позорните си зависимости. Дори под набралата популярност Харта 2013 се появиха имена на хора със срамни досиета в архивите на комунистическите тайни служби. Което е поредното доказателство, че днес тези фигури съвсем не се крият - те са решили да не бъдат вече „задкулисие”. Защото знаят, че докато навремето БКП е използвала ДС, за да пази режима си, то днес ДС използва управляващите, за да реализира целите си. А това е може би най-парадоксалното „тайнство” на почти четвъртвековния български преход.

 Автор: Г. Папакочев; Редактор: Д. Попова-Витцел

Източник: dw.de

.

/Историята ни е такава каквато я помним, независимо как ще я доизмисляме и дописваме/

Преди мноооого, мноооого години в онези отдавана отминали години, които се опитваме да не помним и все твърдим, че не забравяме в Европата и наoколо и' е имало около 3 европейски империи / в зависимост от гледната точка на историческите преписвачи/– Римска, Франкската и Първата/и Втора/ Българска ИМПЕРИЯ / държава/. 

Само, че на нас ни харесва да живеем без самучувствие на наследници на велика държава, която се е пръкнала в Европа преди има-няма 1300 години и никога не си признаваме, че някога в някакво време сме си имали империя. Не знам, сигурно е срамно да кажем думата империя, когато говорим за Стара България, пък и българските ханове, царе и кесати сигурно са били малко по-комплексирани от останалите варварски владетели, примерно франкските  и все са се молили на света, т.е. на съседна Византия/???/ да им признае някоя по-малка титла или ние така се учим да си мислим, защото на мен кесар много ми прилича на цезар, а цезар е едно от званията на римските императори. Ама, хайде, да не ги забелязваме тези прилики. То и никой учебник по история на България не ни е учил да ги забелязваме, защото някак е по-лесно да се правим на мъченици, да вървим с наведени глави и да обвиняваме турското робство, което всъщност не е турско, а е османско и не било точно робство, ами било владичество или нещо с безподобен синоним, за липсата на каквото и да е самочувствие.
Аз лично винаги съм мислила, че самучувствието на едни човек, както и на един народ се възпитава, обаче вместо това в България се унаследява комплекса за малоценност, който винаги надделява над националното ни самочувствие. 

 И такааааа, ето как помня аз нашенската история. Някъде ДО към карая на 7 век българите се настанали в двата края на Балканите, научили местния славянски диалект, превърнали го в официален език и 11 века по-късно в руските учебници въвели понятието тюрки, за да ни различават милите пан/велико/славяни от себе си, а веднага след това велико терминологично откритие нашите видни родоначалници на съвременната ни история се съгласили с него и през последните 50-100 години убеждават света, че българите са тюрки. Мдааааа. Ама аз поназнайвам чисто малко руски и както и да си превеждам тая звучна /пан/велико-славянско-руска дума все на български ми излиза със значение ТУРЦИ.  

Добреееее, де, за да не е хамериканско О.К. Дошли тюрките/турците  през 7 век на Балканите, скалъпили някаква мижава държавица, която си била цяла империя, но ги било срам да си признаят и затова никъде в днешните учебници не го пише, защото излиза, че е срамно да се признава такова завоевание и то от съседна Византия, за която учебниците пишат само добро или нищо, а почти никога не се случва да споменат, че такова държавно образование като Византия просто никога не е имало, освен в главите на някои видни историци, защото онова, което ни е набито като клин в главите, че се наричало Византия, всъщност не се е наричало Византия и такива дето се наричат византийци има само по днешните гръцки зами и те не са какви да е, а просто шепа, криворазбрали историята, националисти. Затова, често пъти за изненада на много хора се оказва, че онова дето се учим да именуваме Византия си е ИЗТОЧНАТА РИМСКА ИМПЕРИЯ, а онези, които обиждаме с названието византийци, са смятали себе си за ромеи.   Византион, пък, бил град - не империя и то докато Константин не го нарекъл Константинопол, ние Цариград, а турците Истанбул. Тук да уточним, че Истанбул са го кръстили турците, не тюрките и ако и на вас ви звучи познато проверете разликите – подсказвам само, че двете думи са на различни славянски езици.

И като се замисля, то какво излиза?

 Живяли българите, т.е тюрките, наоколо около 1300 години, но присъствали тук само 500 години, когато завладели в 14 век собствените си земи. И така се появило турското робство, което било османско, защото турците не са османци и османците не са турци, а ние бяхме тюрки, т.е. на руски турци, малиии какъв исторически батак, не ония Батак с кланницата, т.е. костницата. От която и страна да погледна нашата история все излиза, че хем сме си били поробители, хем сме си били роби, хем сме си направили държава преди 1300 години, хем сме си я самозавладели/поробили, а бе, все по някакъв начин сме присъствали наоколо, само остава да уточним как?????

Обаче онази част с 1300-та и кусур години държава и само 500 години присъствие на Балканите некак си не ми излиза от главата – 700 години къде сме ходили, че хем сме имали бая ми ти велика държава, хем не сме присъствали толкова явно наоколо? Да не би да сме си организирали масови екскурзии между Волга, Кавказ и Родопите? :) Или следователно излиза следния исторически резултат: 700 години сме били българи с тюркски произход и Българска империя, а после сме завладени от братчедите османски тюрки и сме станали роби на Османската империя, дето не е турска, защото и съседите ги е срам да си признаят, че са имали империя с граници в Европа, чак до Австрия. :) Балканите, май, успешно отглеждат комплексари, ама да беше само през май, а то вече 1500-2000 години. За толкова време сигурно се е появил и ГЕН на силно комплексираната национална малоценност. :)

Исторически точен ИЗВОД: Минало незивестно – бъдеще неясно. :)

Трети март……Национален празник.

Но за мен този празник има специално измерение. Той е моята мярка за свобода. И моят пример как се извоюва свободата. Сигурно звучи много изтъркано, но Трети март всеки път ми напомня, че ако искам да съм истински свободна, трябва да платя цената на свободата. Независимо каква е тя: кръв, живот, любов, лъжа, комформизъм. Всяка свобода си има цена и се лъжат някои, които си мислят, че могат да се споразумеят със Нея и да не платят. И, както се вижда, цената е фундаментална. Защото се плаща за фундаментален статус. Какъв е Животът, Любовта или Истината, ако не си свободен?!

Но сега ми се ще да ви разкажа и за една друга страна на празника.

Най-добрата ми приятелка е туркиня. Обикновено тя първа ме поздравява с този празник. Ако изобщо някой друг се сети да ме поздрави. Но знам, че на самата нея празникът предизвиква неприятни чувства и спомени. И не защото съжалява за миналото величие на Отоманската империя, а защото си спомня неприятни случки от собствения си живот и живота на децата си. Как навръх празника са я блъснали с новото палтенце в кална локва, как са я карали все нея да декламира „Опълченците на Шипка” и „Аз съм българче”, а синът и е бит „защото баща ти е обесил  Левски”.

Приятелката ми е потомък на обикновени турци, които в кървавото и объркано време на войната са направили своя избор: да останат в една страна, която са чувствали своя родина. Защото в измерението на България 500 години са значителен период, но в измеренията на един род те са още повече време. Време на 5-6 поколения. Достатъчно време, за да почувства някой тази земя своя Родина. И да не поиска да тръгне към чуждото и непознатото. Без да знае, че обрича поколения свои потомци да плащат цената на това решение. Цена, изразена в унижения, физически и психически тормоз.

Не ме разбирайте погрешно. Аз обичам и се гордея с този празник, както казах в началото. Но от години за мен този празник има по-дълбоко значение. И това значение го измервам с поздрава на моята приятелка и с факта, че го празнуваме почти винаги заедно. И точно простият факт на съвместното ни празнуваме го прави Празник на свободата.

Честит празник!      

Трети март……Национален празник.

Но за мен този празник има специално измерение. Той е моята мярка за свобода. И моят пример как се извоюва свободата. Сигурно звучи много изтъркано, но Трети март всеки път ми напомня, че ако искам да съм истински свободна, трябва да платя цената на свободата. Независимо каква е тя: кръв, живот, любов, лъжа, комформизъм. Всяка свобода си има цена и се лъжат някои, които си мислят, че могат да се споразумеят със Нея и да не платят. И, както се вижда, цената е фундаментална. Защото се плаща за фундаментален статус. Какъв е Животът, Любовта или Истината, ако не си свободен?!

Но сега ми се ще да ви разкажа и за една друга страна на празника.

Най-добрата ми приятелка е туркиня. Обикновено тя първа ме поздравява с този празник. Ако изобщо някой друг се сети да ме поздрави. Но знам, че на самата нея празникът предизвиква неприятни чувства и спомени. И не защото съжалява за миналото величие на Отоманската империя, а защото си спомня неприятни случки от собствения си живот и живота на децата си. Как навръх празника са я блъснали с новото палтенце в кална локва, как са я карали все нея да декламира „Опълченците на Шипка” и „Аз съм българче”, а синът и е бит „защото баща ти е обесил  Левски”.

Приятелката ми е потомък на обикновени турци, които в кървавото и объркано време на войната са направили своя избор: да останат в една страна, която са чувствали своя родина. Защото в измерението на България 500 години са значителен период, но в измеренията на един род те са още повече време. Време на 5-6 поколения. Достатъчно време, за да почувства някой тази земя своя Родина. И да не поиска да тръгне към чуждото и непознатото. Без да знае, че обрича поколения свои потомци да плащат цената на това решение. Цена, изразена в унижения, физически и психически тормоз.

Не ме разбирайте погрешно. Аз обичам и се гордея с този празник, както казах в началото. Но от години за мен този празник има по-дълбоко значение. И това значение го измервам с поздрава на моята приятелка и с факта, че го празнуваме почти винаги заедно. И точно простият факт на съвместното ни празнуваме го прави Празник на свободата.

Честит празник!      

Трети март……Национален празник.

Но за мен този празник има специално измерение. Той е моята мярка за свобода. И моят пример как се извоюва свободата. Сигурно звучи много изтъркано, но Трети март всеки път ми напомня, че ако искам да съм истински свободна, трябва да платя цената на свободата. Независимо каква е тя: кръв, живот, любов, лъжа, комформизъм. Всяка свобода си има цена и се лъжат някои, които си мислят, че могат да се споразумеят със Нея и да не платят. И, както се вижда, цената е фундаментална. Защото се плаща за фундаментален статус. Какъв е Животът, Любовта или Истината, ако не си свободен?!

Но сега ми се ще да ви разкажа и за една друга страна на празника.

Най-добрата ми приятелка е туркиня. Обикновено тя първа ме поздравява с този празник. Ако изобщо някой друг се сети да ме поздрави. Но знам, че на самата нея празникът предизвиква неприятни чувства и спомени. И не защото съжалява за миналото величие на Отоманската империя, а защото си спомня неприятни случки от собствения си живот и живота на децата си. Как навръх празника са я блъснали с новото палтенце в кална локва, как са я карали все нея да декламира „Опълченците на Шипка” и „Аз съм българче”, а синът и е бит „защото баща ти е обесил  Левски”.

Приятелката ми е потомък на обикновени турци, които в кървавото и объркано време на войната са направили своя избор: да останат в една страна, която са чувствали своя родина. Защото в измерението на България 500 години са значителен период, но в измеренията на един род те са още повече време. Време на 5-6 поколения. Достатъчно време, за да почувства някой тази земя своя Родина. И да не поиска да тръгне към чуждото и непознатото. Без да знае, че обрича поколения свои потомци да плащат цената на това решение. Цена, изразена в унижения, физически и психически тормоз.

Не ме разбирайте погрешно. Аз обичам и се гордея с този празник, както казах в началото. Но от години за мен този празник има по-дълбоко значение. И това значение го измервам с поздрава на моята приятелка и с факта, че го празнуваме почти винаги заедно. И точно простият факт на съвместното ни празнуваме го прави Празник на свободата.

Честит празник!      

Трети март……Национален празник.

Но за мен този празник има специално измерение. Той е моята мярка за свобода. И моят пример как се извоюва свободата. Сигурно звучи много изтъркано, но Трети март всеки път ми напомня, че ако искам да съм истински свободна, трябва да платя цената на свободата. Независимо каква е тя: кръв, живот, любов, лъжа, комформизъм. Всяка свобода си има цена и се лъжат някои, които си мислят, че могат да се споразумеят със Нея и да не платят. И, както се вижда, цената е фундаментална. Защото се плаща за фундаментален статус. Какъв е Животът, Любовта или Истината, ако не си свободен?!

Но сега ми се ще да ви разкажа и за една друга страна на празника.

Най-добрата ми приятелка е туркиня. Обикновено тя първа ме поздравява с този празник. Ако изобщо някой друг се сети да ме поздрави. Но знам, че на самата нея празникът предизвиква неприятни чувства и спомени. И не защото съжалява за миналото величие на Отоманската империя, а защото си спомня неприятни случки от собствения си живот и живота на децата си. Как навръх празника са я блъснали с новото палтенце в кална локва, как са я карали все нея да декламира „Опълченците на Шипка” и „Аз съм българче”, а синът и е бит „защото баща ти е обесил  Левски”.

Приятелката ми е потомък на обикновени турци, които в кървавото и объркано време на войната са направили своя избор: да останат в една страна, която са чувствали своя родина. Защото в измерението на България 500 години са значителен период, но в измеренията на един род те са още повече време. Време на 5-6 поколения. Достатъчно време, за да почувства някой тази земя своя Родина. И да не поиска да тръгне към чуждото и непознатото. Без да знае, че обрича поколения свои потомци да плащат цената на това решение. Цена, изразена в унижения, физически и психически тормоз.

Не ме разбирайте погрешно. Аз обичам и се гордея с този празник, както казах в началото. Но от години за мен този празник има по-дълбоко значение. И това значение го измервам с поздрава на моята приятелка и с факта, че го празнуваме почти винаги заедно. И точно простият факт на съвместното ни празнуваме го прави Празник на свободата.

Честит празник!      

Трети март……Национален празник.

Но за мен този празник има специално измерение. Той е моята мярка за свобода. И моят пример как се извоюва свободата. Сигурно звучи много изтъркано, но Трети март всеки път ми напомня, че ако искам да съм истински свободна, трябва да платя цената на свободата. Независимо каква е тя: кръв, живот, любов, лъжа, комформизъм. Всяка свобода си има цена и се лъжат някои, които си мислят, че могат да се споразумеят със Нея и да не платят. И, както се вижда, цената е фундаментална. Защото се плаща за фундаментален статус. Какъв е Животът, Любовта или Истината, ако не си свободен?!

Но сега ми се ще да ви разкажа и за една друга страна на празника.

Най-добрата ми приятелка е туркиня. Обикновено тя първа ме поздравява с този празник. Ако изобщо някой друг се сети да ме поздрави. Но знам, че на самата нея празникът предизвиква неприятни чувства и спомени. И не защото съжалява за миналото величие на Отоманската империя, а защото си спомня неприятни случки от собствения си живот и живота на децата си. Как навръх празника са я блъснали с новото палтенце в кална локва, как са я карали все нея да декламира „Опълченците на Шипка” и „Аз съм българче”, а синът и е бит „защото баща ти е обесил  Левски”.

Приятелката ми е потомък на обикновени турци, които в кървавото и объркано време на войната са направили своя избор: да останат в една страна, която са чувствали своя родина. Защото в измерението на България 500 години са значителен период, но в измеренията на един род те са още повече време. Време на 5-6 поколения. Достатъчно време, за да почувства някой тази земя своя Родина. И да не поиска да тръгне към чуждото и непознатото. Без да знае, че обрича поколения свои потомци да плащат цената на това решение. Цена, изразена в унижения, физически и психически тормоз.

Не ме разбирайте погрешно. Аз обичам и се гордея с този празник, както казах в началото. Но от години за мен този празник има по-дълбоко значение. И това значение го измервам с поздрава на моята приятелка и с факта, че го празнуваме почти винаги заедно. И точно простият факт на съвместното ни празнуваме го прави Празник на свободата.

Честит празник!