А и помислете си, какво чувства всяка жена, която е отнела или почти отнела мъжа на друга, при вида на вашия червен от плач нос? А ако още и започнете да се дърпате за косите – оо!!! Тя е спечелила. Вие си съсипвате лицето. Вашият мъж сияе от щастие – заради него се бият жени!!

Какво още може да се каже… Съперницата – е една обикновена жена. Такава, каквато и вие. Тя може да има блестяща кариера или особено умение да готви. Там, на другата страна, вечно излиза нещо неочаквано. Тя има точно такива уязвими места, както и вие. Възможно е нейният мъж също да си е тръгнал с друга. И целулитът ѝ да е повече от вашия. Не насъсквайте срещу нея всички кучета.

Тъй като тя е като знаменцето, което бележи опасна, разрушена зона. Тя не е причината, а следствието. Отначало нещо се е разрушило при вас. След това нещо се е построило при тях. Научете тази последователност и се отдръпнете от тази жена.

Мъжете, нещастни в семейния живот, си проличават. Стоят до късно на работа. Имат не много приятен, изоставен вид и изморени очи. Те мечтаят, извинете, да се притиснат до някоя топла и нежна жена, която няма да им пили на главата, ще ги нахрани и обезателно – ще се отнесе с възторг към секса с тях.

А вие – свадливата жена. И може би, запусната, с мрачно, унило лице и на главата – панделки. Или сте бодър, стегнат работохолик с маникюр, фитнес и хладнокръвие в очите. Жалко за вас.

Знаете ли, всъщност всичко е много просто. Повтарям, че си тръгват най-често от там, където няма секс. Дори и формално да го има, но вие го отбивате като задължение. В секса трябва да има радост. И щастие. Той е най-добрият индикатор за отношенията между мъжа и жената. Всички останали отношения – подкрепа, общ бюджет, единомислие във възпитанието на децата, удобен дом – може да изградите с някого от вашите роднини.

И още, ще произнеса една много подривна мисъл. Силно подозирам, че жените сами прогонват своите съпрузи. Подсъзнателно. Сякаш спират някакъв важен кран, откъдето тече поток от топлина, чувственост и енергия. Отива си нежността. Отива си радостта. Отива си влечението.

Юлия Рублева

от книгита “Момичето и пустинята”

Природата е единствената сила, действаща в цялата реалност. Спрямо нас тя действа като един закон – законът на съединението, сътрудничеството и любовта, законът на отдаването. Пример за това е привеждането в действие на всичките и части на неживо, растително и човешко ниво. Затова съществува понятието живот, развитие, което би било невъзможно без постоянно доставяне на топлина, храна и всичко необходимо за този процес.

Ако ние сами нищо не създаваме, как тогава можем да намерим сила в природата, която да обуздае нашия егоизъм и да ни даде възможност да го използваме положително? Това не значи, че искаме да понижим нивото на егоизма си, защото се развиваме благодарение на егоистичните си желания.

Например, техническият прогрес може да освободи за човек 8-10 часа на ден. Това ще ни позволи да се занимаваме с различни неща, като изключим грижата за храната, облеклото, жилището и здравето. Ще  се чувстваме свободни в живота и ще можем да посветим една трета от денонощието – своето така наречено свободно време – на занимания, които ще носят полза на всички.

Ако егоизмът ни е довел до високи достижения в техниката, можем да го използваме и за други добри дела. Как да го обуздаем, т.е. да го насочим от ненавист към любов към ближния?

Всъщност ние оставяме нашия живот такъв, какъвто е и продължаваме да се развиваме във всички сфери на нашата дейност – възпитание на децата, култура, изкуство, наука, усвояване на космоса. Това развитие ще бъде положително само ако се научим да управляваме природния си егоизъм, използвайки го за благото на обществото, ако възпитаме в човека способност да не взима под внимание личната си изгода, както сега, а да се съобразява с обкръжението си.

Човек трябва да се почувства така, както са се чувствали хората преди хиляда години, живеейки като едно голямо семейство. Всички били като братя и всеки мислел за другите. Тогава това се е получавало естествено, защото егоизмът не е бил развит.

А как днес да научим човека, чийто егоизъм се е разраснал максимално, да мисли за всички като за свое семейство? Възможно ли е това? Откъде ще се появят такива разум и чувство, за да можем да действаме инстинктивно? Защото такова отношение не може да бъде достигнато, независимо от това, какви огромни усилия полагаме!

Щеше да е добре, ако можехме да измислим такива хапчета, които да ни позволят да видим света през интегралните очила – всички като един! Ще усетя, че не съм знаел и не съм осъзнавал, че заобикалящите ме хора – всичките 7 милиарда – са части от мен! Не съм знаел, че те буквално са ми роднини, които чувствам не като сегашните си роднини – не ги пренебрегвам, не се гордея с превъзходството си, а се грижа за тях като за себе си или за малките си деца, т.е поставям ги над себе си.

Къде да намерим лекарство, с помощта на което ще се поправят отношенията помежду ни и отношението на всеки към обществото и към цялото човечество? Тогава ще можем да продължим да се развиваме и да процъфтяваме, въпреки кризата, която ни е вкарала в задънена улица и спира развитието ни във всички посоки. Чувстваме се загубени в пустинята и не виждаме как да напредваме по-нататък.

Трябва да помислим откъде да вземем сила, способна да обуздае нашата природа и да я използваме изцяло, променяйки само посоката. Сега аз действам единствено заради себе си, с желанието да подчиня целия свят. Мисля, че това е в моя полза, но в крайна сметка нищо не се получава – само страдам, но инстинктивно продължавам да се занимавам със себе си.

А ако променя отношението си и започна да мисля за ползата на ближния и цялото общество, ако всички станат за мен като мои деца – нима това е лошо? И такива ще станат всички! Ще дадем на всички това лекарство и светът ще се напълни с любов! Може би, тогава ще можем да разберем, че ние сами разваляме света и никой друг.

Може би, ако изградим помежду си отношения на добрина, съчувствие и внимание един към друг, в природата също ще се установят такива взаимовръзки. Защото съгласно съвременните научни изследвания всичките части на природата са свързани помежду си. Природата е единна, интегрална, а ние влияем на неживото, растителното и животинското ниво отрицателно.

Добрите отношения помежду ни биха променили не само обкръжаващата ни среда, която сега разрушаваме. Отношенията помежду ни всъщност са основните сили на природата – силата на мисълта, силата на желанието. Казват, че това са най-мощните енергии в реалността и се намират в онова силово поле, което пронизва целия ни свят от край до край, управлявайки всичките му системи – от междузвездните до междучовешките.

Може би равновесието във нашите отношения ще предизвика равновесие в природата! Тоест не само ние, но и целият ни свят, включително и неопознатите от нас сили, ще придобият спокойствие и равновесие.

 Историята на едно момченце и неговите ръце и крака

И така, необходимо е да разполагаме с лаптоп или обикновен компютър и телефон, който има връзка с интернет. Аз например ползвам неограничен интернет към Глобул за символичната сума от 3,50 лв. на месец и вариантът за връзка чрез телефона ме устройва чудесно.

След това трябва да инсталираме софтуера на телефона, който за Нокия е "nokia pc suite", за Самсунг – "samsung pc studio", а за другите марки телефони е нещо подобно. Този софтуер по принцип се съдържа в диска, който се продава с апарата. Ако по някакви причини не разполагаме с него - загубили сме диска или сме си купили телефон втора ръка, в интернет програмното обезпечение може да се открие и изтегли, като в търсачката се напише марката на телефона и да речем -"suite" или "studio". След това той трябва да се инсталира на лаптопа/компютъра.

След като завърши инсталацията, следва свързването на телефона в качеството му на модем към интернет. За целта може да се използват два канала - Bluetooth или USB кабел. В инсталирания и стартиран софтуер трябва да открием иконката, на която пише WEB или Интернет. Щракаме върху нея и връзката – поне при мен – се осъществи автоматично, без да въвеждам каквито и да било настройки.

Вижте скрийншота, който направих при инсталацията на PC Сюитата на моята Nokia 5800 XpressMusic.

В долния десен ъгъл ще е появи иконка с две компютърчета, която показва, че връзката вече е налице.

Свалих поглед от учебника. Тя. Отново тя нахлуваше в мислите ми.

Жена-демон. Вкопчила се беше в сърцето ми и не го пускаше. Заключена вътре в главата ми, тя отказваше да излезе. Проклетница.

            Какво пък успя да ме върне към нея сега?! Аскетичната стая, цъкащият часовник и мракът на панелния квартал не напомняха на нея с каквото и да е. Още по-малко пък – суховатите изрази от учебника по право, които отегчено подчертавах с размазан химикал.

            Проклятие! Носът ми долови познато ухание. Нейното ухание. Поднесох писалката към носа си. В обонянието ми се впи дъхът на разцъфнала магнолия, лятна нощ и ориенталско наргиле. Демон. Парфюмът на тази жена се просмукваше във всичко и всеки, щом го докоснеше. Тя сама го забъркваше от съставки, които, въпреки честите ми молби, беше отказвала да ми разкрие. Магьосница... Вещица... Жрица на страстта. Страст, разтапяща като перверзната сладост на презряла смокиня. Колко пъти бях вдишвал до екстаз сладко-горчивия дъх на този парфюм, вкусвайки кожата й, нежна и жадувана като пролетен плод...

            Захвърлих писалката в другия край на стаята. Това самоизтезание трябва да приключи. С нея всичко свърши, всичко!...

            И отново главата ми се завъртя в многоцветен вихър от усмивките й, докосванията й, самодивските й руси коси, изящните й черти, смехът й, сълзите й и любовните й стенания. Демон.

            Напрегнах съзнанието си в отчаян, унищожителен опит да я отпратя. Представих си как сега спи до Него – нейния материално осигурен, красив, стабилен... тъп и ограничен благоверен съпруг, как до тях в романтична идилия се е сгушило домашното кученце, напомнящо за недалечното намерение за дете...

            Хвърлих учебника, угасих и реших, че ще спя. Очите ми горяха. В мрака пред мен играеха червени петна.

            Искам я... Тя е наркотик, без който ме боли. Не ми трябват дългосрочните й планове, прегорелия й кекс или кресливата й болонка! Искам само влудяващото й ухание и да мога да го вдишвам,  докато пия сметановата нежност на кожата й.
Невъзможно. Безвъзвратно невъзможно... Тя избра Другия.

            Казваше, че ме обича повече от него, но... познатият дявол е добър дявол. А аз, аз не съм имал шанса да я срещна преди тези ужасяващо дълги години, които тя е прекарала с него. Както тя сама каза: “Ако Него го нямаше...”. Да, наистина, ако Него го нямаше... Ако Него го нямаше...

            А ако Негого няма?!

            Искам я! Болно, безумно, лудо.

..................................................................................................................................... 

            Светлите точки на лампите край булеварда бягат тъй бързо, че се сливат в една блестяща линия. Мънкането на мотора е хипнотизиращо. Западногермански трошляк. Тук само зубрачи с философски поглед над света като мен карат такива боклуци. В град като този се пробива не с много прочетени книжки, а с това, което току-що си купих от един симпатяга в тъмна уличка. Желязото, което лежи в жабката. Девет милиметра. Точно толкова е широк тунелът към земния рай. И като гледам криминалната хроника напоследък – към небесния – също.

            Пристигнах.

            Вече не мога да не го направя. Длъжен съм... пред честта си, пред любовта си... Глупости! Просто Оня го мразя до болка и няма да му позволя повече да я докосне, дори веднъж.

            Четвъртият етаж. Точната врата. Заглушителят дрънва лекичко, докато го нагласям в мрака. Време е.

            Простреляният патрон на вратата издрънчава на облицования с италиански теракот под. Миг убийствена тишина. Не ме чуха.

            Прибрал гриживо гилзата от първия изстрел, бутам вратата и тя без скърцане ми отваря пътя навътре.

            Жилището е огромно, нищо чудно, че не ме чуха. Краката сами ме завеждат в правилната от петте стаи. Ето ги.

            Точно както въображението ми ги рисуваше. Идилия, хармония, семейство. Той се е обърнал навън, към ръба на леглото, провесил ръка, помръдва в просъница устни, говорейки с невидим събеседник. Мразя Го. Дори когато спи, Го мразя.

Помръдна! Потната ми вледенена ръка стисна пистолета... Нищо. Просто сънува.

            А ето я и нея. Милото ми момиче... Не!!! Недей, не я пускай отново в сърцето си!...

            Разпилените й коси – златни, красиви, дори когато са рошави, са паднали леко върху лицето й. Лицето й... Лунната светлина дава на топлите й славянски черти изяществото на мрамор. Устните... Две розови юнски череши, наляли в себе си киселичкия сок на пролетното събуждане. Шията... Грацията на расов лебед. Гънките на сатенения чаршаф и нощния здрач покриват извивките на крехкото й тяло. Черти, толкова съвършени и безупречни, че длетото на нито един античен майстор не би създало статуя, способна да наподоби красотата им. Милото ми момиче...

            Не!!! Недей! Не я пускай в сърцето си! Виж ръката й, виж нежната й бяла ръчица как мило е полегнала върху гърба Му. Виж с колко любов Го е прегърнала! Тя избра Него, забрави ли!? НЕГО!

            Копеле мръсно! Няма да я докосваш повече!

            На лунната светлина цевта на пистолета ми се издигна бавно, съвършена и жестока, вторачила смъртоносното си метално око в съпружеското ложе. Пръстът ми притисна плавно спусъка. Глух пукот.

            Той почти не усети, че стана нещо. Само трепна леко изведнъж и след това се отпусна. Край. Това беше.

            Самодивските й руси коси попиваха топлата кръв. По изящното крайче на изваяните й устни се стичаше струйка и изпод нея на чаршафа цъфтеше алена роза. Богиня. Красива беше и в смъртта си.

            Той се обърна, промърмори нещо насън и пак се успокои. Болонката скимтеше.

            Мрак.

            Милото ми момиче...