Днес цял ден ту вали, ту ръми. Спира за кратко и пак започва. В един такъв промеждутък излязох навън да глътна малко свеж въздух. Беше просветнало, а по мокрите клони се процеждаха капки, които отразяваха нереалистично кълбовидната земя.
Сред калта и мръсотията пред съседния вход бяха поникнали кокичета, срамежливо притворили чашките си, вероятно, за да ги запазят за по-дълго време чисти и неопетнени. Отидох да ги снимам, за да продължа да им се любувам, макар и на картинка.
Нямах цел, нито посока. Просто ми се щеше да походя, без значение накъде отивам. Повървях няколко минутки и внезапно чух край мен едно отривисто:
- Здравейте, госпожо!
Беше моя бивша ученичка, която живее в квартала. Тя е от онзи тип ученици, които не могат да минат покрай теб без да ти се обадят, дори ако се наложи да те хванат за раменете и да те разтърсят, щом дотолкова си се разсеял, че нито виждаш, нито чуваш. Случвало ми се е да не забележа някого, който при следваща среща твърди, че буквално ми е крещял в ухото, за да се поздравим, но въпреки всичко аз съм го подминала с безразличие.
- Как сте, госпожо?
- О, благодаря, добре съм! А ти как си? Докъде стигна с ученето?
- Завърших националното училище и веднага ме приеха втора година в Нов Български!
- Браво! Сигурно си показала отлична подготовка, иначе няма как да те приемат веднага втора година в университета.
Моята някогашна ученичка беше с баща си и общият ни разговор продължи със стандартните при такива срещи реплики за целите в живота на един млад човек; за бъдещето, което се очертава пред него; за днешното образование. Правихме сравнения между сегашните и някогашните деца; за различния им начин на живот, за приоритетите, игрите, свободата и стигнахме до темата за заетите съвременни родители, които нямат време за децата си. Изобщо, за промяната в нашия свят, която не отива в добра посока.
Може би сме си бъбрили не повече от петнайсетина минути и в главата ми изведнъж ярко се визуализира образът на майката на моята ученичка. Една усмихната жена, която привлича вниманието на околните с красивата си прическа и с идеалния си тоалет. Винаги ми е правила приятно впечатление, че е поддържана и стегната дама.
С нея сме се засичали в метрото и обикновено сме си говорили за работата й. Оплаквала ми се е, че заплатите им са много ниски, че в нейната фирма всички служители работят под постоянния стрес от неизвестността, която носи утрешният ден, защото всеки миг може да бъдат съкратени. Затова че никой не защитава трудовите им права…
Реших, че е време да се разделим и да продължа с разходката.
- Е, аз ще тръгвам, – оповестих кротко и, кимвайки към моята ученичка, добавих – И непременно да пратиш много поздрави на майка ти!
- Госпожо, вие няма как да знаете, но мама почина…
Сякаш в гърдите ме блъснаха тези думи. Настъпи неловко мълчание и плахо попитах:
- А мама болничка ли беше?
- Не - обади се бащата, – от нищо не е боледувала. Почина от инсулт, защото, нали знаете - тези вечни нерви, дето късаме… Тези постоянни притеснения за всичко… Почина от „прекрасния” ни живот. От това почина…
Дали в този миг дъждът отново заваля, не зная, но видях как едни капчици се канеха да рукнат и да се търкулнат по бузите и на двамата.
Comments6
Добавих ви в световната dropbox папка:)
Роси, ето и нашето послание за мир. Дано да не е много късно.. Линк