След мене тръгна сляпо куче.
и май си нещо пожела?
Храна ли иска да получи
или да зърне светлина?

Валеше,ала то вървеше.
Студено бе.То не разбра.
Една надежда го крепеше,
че още стават чудеса.

Опитах се да го нахраня,
Но опитът ми не успя.
Остави всичко без желание.
Отляво тъй ме заболя!

Погледна ме с очите стъклени,
в душата ми пожар запали
от тлеещи заспали въглени…
Ръката моя го погали.

 Храната не докосна то.
Ръката ми не спря да ближе.
Било е гладно за добро!
А мракът е последна грижа.

 Било е гладно за душа,
която да го приласкае
и няма друга светлина
 по истинска  от таз,то знае
            автор:Румяна Иванова

     Реприз
Някъде дами две,
разговаряха и пиеха кафе.
Малко по на изток от тях
художник стар, с очила
               рисуваше деца.
Потърси багри,подходящи
да нарисува усмивките им върху
своето платно,но в палитрата му
бе останала единствено тъга.
Така и не разбра кога и как
лятото цветовете му прибра
          ?   ?   ?
Зелена луна,сребриста трамвайна кола
синя трева,случайна жена.
Копривено небе,старо дете.
Непокварена душа,светла нощ,
тъмен ден,видя ли и някой друг,
                             влака освен мен?
                *   *   *

Мистър Симеон
пори икономиката като
същински галеон.
Гребците напъват мишци
                                 здраво,
та да държи курса право.
Но защо ли отстрани,
изглежда,че галеона
едва,едва върви.
Може би нещо му тежи
Или пък твърде лек е
        за тези ширини.
Нещо трябва да се промени,
Може би лоцмана или капитана,
вторият да се смени?
Ето отпред изниква риф,
на картата,отбелязан  със
секретен гриф.
С 2% променя курса свой.
Рифа е забравен вече
Но препятствие ново
изниква на далече,
ала какво ли е,кой и как ще разбере.
Мъгла се стеле като пара
от пица  топла,чудя се
ще успее ли галеона туй море
коварно да преплава?

Една съвършенна снежинка

загубена, крехка, наивна,

обърка навярно пътя си,

по грешния вятър кривна –

и не се спря в пряспата,

а кацна леко в ръката ми.

Красотата и недокосната

сякаш опари душата ми...

В една секунда безценна -

докато ставаше капка,

пак беше съвършенна –

макар за секунда кратка...

Понякога не чувам щурците –

в дългите летни нощи,

когато гората шепне,

а ти ме целуваш още.

И също когато се губя

в най- тъмното на очите ти,

докато съм още лепкава

докато ровя в косите ти...

Ти чуваш щурците винаги –

дори през моя шепот...

Не дишам – а не съм мъртва :

Чуваш ли моя трепет?

Денят осъмна

объркан, гневен...

Отвори очи и се втурна,

а ежечасния ритъм безреден

шумно в него се гмурна...

После замръкна –

все така гневен.

Глухо тежи сърцето му.

Тръгна си сам,

без очи,

непотребен...

Сянка покри лицето му.

А аз останах

сама на прозореца,

и дълго гледах следите му.

Пак не успях – не го догоних.

Оставих го на бедите му...