В електронната ми поща непознат потребител ми изпрати снимка. Дълго се колебах дали да отворя писмото с прикачен файл (нали такива са компютърните вируси), но любопитството надделя. Беше от празника (някаква кръгла годишнина) на моето старо, родно школо. Явно някоя позабравена колежка бе решила да ми припомни миналото или завоалирано да намекне нещо от рода: „Виж колко сме готини, ама ти вече не си при нас!” Вярно, напуснах училището преди години, ала то все още не ме оставя на мира по разни начини.
Но снимката предизвика у мен непредвидени асоциации и размисли. Чували ли сте за диаболистичния литературен похват „игра на сенки”? Или за панаир на плашилата? Или за карнавал на вехтите костюми (Светослав Минков имаше такъв разказ)? Именно! От снимката, макар и с шарени облекла ме гледаха ужасът и грозотата. Толкова изнурени, неадекватни лица, въпреки пластовете грим, толкова смачкани същества може да видиш само на учителски тъжен празник. Хората срещу мен не бяха просто печални, въпреки фалшивите усмивки. Някак си по неестествените пози и изражения личи, че са болни – физически и психически.
Най-напред се размислих за изтичащото време. За това как годините си минават и на огледалото се появява някакъв смътно познат образ, който само далечно напомня някогашното момче или момиче. За старостта, която може да наричаме „зрелост”, но тя ни припомня за неизбежната предстояща среща с „Великото никога”.
После си припомних учителската орисия. Мизерните заплати, които все не достигат до края на месеца (нищо дето някои даскали послъгват за авторитет). Писал съм и в този блог много пъти за това на какви изпитания и гаври са подложени учителите: натиск „отгоре” (от директори и МОН), тонове тъпа бумащина за попълване, презрение и шамари от ученици и родители. За похабената и осакатена психика на хората, предназначени да възпитават децата ни. За тяхната морална и умствена деградация, дошла не само от възрастта, а и от постоянната „месомелачка” на учителското всекидневие, на стреса, шума, публичните унижения. Няма нищо учудващо във факта, че учители и учителки изглеждат по този начин, че доста посягат към шишето или избиват комплекси на интимна основа (миналата година прочетох за началната учителка-проститутка, дето научила занаята от други колежки).
Накрая се поинтересувах повечко за родното школо. Всъщност тенденцията се знае не само от мен, а и от целия жилищен комплекс. Водено от една от многото скапани, некадърни и корумпирани (и алкохолизирани) директорки и от не дотам скапаните, но покорни и безгласни учителки, то устремно върви към пълния, окончателен и неизбежен финал. Учениците са намалели повече от 2 пъти, въпреки че в столицата няма демографска криза (дори статистиката отбелязва известно увеличение на учениците). Училището се „рекламира” с печалната слава на пияни и дрогирани възпитаници, потрошен инвентар. Някои скандали стигнаха дори до националните медии. Пародията на учебен процес е умело „съчетана” с разпространение на дрога, побои над преподавателки, криминални и батални сцени. Хвалбите в това училище звучат рода: „Извадиха си ножовете, ама аз първи извиках полицията!”. Цитатът е буквален и верен, както и факта, че служители на детската педагогическа служба и полиция минават всеки ден в сградата да проверят за текущи инциденти и да се разпишат в специално изведена тетрадка.
Учителите в моето родно, старо школо не преподават, те натуралистично оцеляват. За съжаление максимата на д-р Снагълс, че „Операцията е успешна, когато след нея лекарят остане жив!” важи в пълна сила за това и сума още учебни заведения.
Последният „пирон в ковчега” го заби моя бивша ученичка с непредизвикано телефонно обаждане. Синът и на свой ред учи в „нашето” СОУ. Нали написах, че отдавна съм оставил зад гърба си многострадалното даскало, но то все не иска да ме остави! Извън добрите спомени отпреди около 15 години, разбрах и детайли, които не бих искал да разбера. Някога имахме 7-8 паралелки във випуск, сега са 2 (две!). Следват жестоки съкращения – за пример учителите по роден език бяхме 11, сега са трима. Някои от преподавателите (включително и тези на снимката) се борят със сериозни заболявания и то не само на психическа основа.
Но най-страшното: училището устремно се циганизира! В двете паралелки 5-ти клас вече ромите (кой измисли тоя ефемизъм!) наближават мнозинство. Не става въпрос за расова дискриминация. Не е важен цвета на кожата, а „мангализацията” на образованието и цялото ни общество. Не е срамно да си българин, французин, циганин, англичанин, турчин (с този израз започвах запознанството с всеки клас!). Срамно е да си „мангал”! Да крадеш вместо да работиш, да миришеш некъпан най-малко от месец, твоя естетически и жизнен идеал да гравитира около чалгата, ракийката, плюскането и съешаването с противоположния пол . Има ли „мангали” и сред българите? Разбира се. Но в циганското племе са 90%.
Що се отнася да училищата, механизмите са железни. Когато циганетата са малцинство в паралелките се траят и укротяват. Станат ли повече от 1/3 обаче показват природното си, агресивно лице. Тормозят българчетата, вземат им стотинките, бият ги, разнасят онези „аромати” от които сградите придобиват неустоимо ухание (и те се драйфа неустоимо!). На това място и време българите си отписват децата и училището става поредното „циганско”. Такава май ще е и съдбата на моето родно училище.
Снимката няма да споделя, за да не сънувате вампири и вие. Но ето „незабравими” моменти от един скорошен абитуриентски бал в някое „случайно” школо:
Абитуриентско веселие
Или от „нормален” час в него:
Нормален учебен час
Защо написах всичко дотук? Не, не заради безобидната закачка с фото-имейла. „На умряло куче нож не се вади!” – спомням си поговорката. Истината е, че сънувам учителките от снимката. В някакво мрачно приземие се лутат образите им. В съня си аз излизам през врата към светлината, но ми е жал, "нелепа жал" за тях. Да, аз имах шанса и помощта на близките да се откъсна от системата, да изляза „на видело”, но те нямат моите възможности и избор!
Затова като се върна в родната столица по празниците, ще посетя и родното даскало. Ако трябва ще даря и кръв за операцията на бивша колежка (пак от снимката). Ако пък разкажа всичко това и някой го прочете с необходимото чувство за хумор, убеден съм как и кошмарите ще спрат да ме навестяват.
Колеги, това е презентацията за трети март, която ще представя пред моите ученици.
Comments