ПЪрвиЯт пример, който мога да дам, е музиката.... вече не мога да понасЯм жици... не знам дали слушам само истински качествена музика или просто сЪм се превЪрнала в сЯнката си (коЯто е спрЯла да живее)... на много хора им се случва да се чувстват така... уж с времето отделят само песните, които наистина си струват, но дали... мислите ми са малко разпокЪсани..

когато си гледам разни стари снимки или си чета публикациите от преди2-3 години си спомням каква съм била на 16  ..СВОБОДНА ...И ВСЕ ЩЕ СИ ОСТАВАМ ХИПИ(надЯвам се това животЪт никага да не убие у мен)...

Сега се чудЯ дали обстоЯтелствата те правЯта такЪв.. или времето.. или самиЯт ти...

все още търсЯ идеЯ, за коЯто да се борЯ...I don't care about the money.... харесвам истинските хора, които не го превЯт за популЯрност, не за да изпЪкнат , а ЗА ИДЕЯТЯ.... "ветрогонци" ги наричаха Алековите герои... бохеми, може би..истински хора им казвам аз . идеалисти, може би... различни, понЯкога неразбрани... мечтатели... креативни личности с повече вЪображение от капацитета на средностатистическиЯ посредственик... надявам се, че още съм една от тЯх...

Все още сЪм различна... разбирам го всеки пЪт когато общувам с хора от начина, по който ме вЪзприемат... все още тЪрсЯ мЯстото си... „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага..."

остарЯвам или пораствам? Има ли разлика? акоНЕ, ок.. Ако ДА- кое от двете се случва с мен..

...който е решил на всяка цена всеки ден да ръси типотии на първа страница...

...и тъй като БГЛог е най-либерален и "хвърля" по подразбиране всички нови публикации точно "в лицето" на "Авторът си ти!"...

...и когато някой си избира ник, по-подходящ за блог, наречен примерно "Пич, звънни ми, аз съм палава" или за лична страница в порно-сайт...

...и когато го комбинира с гола снимка, която според някои не е порнографска, но пък според мен изобщо не й е мястото на 1-ва страница, щото това не е "жълт", лайнян или както щете го наречете, а претендиращ за най-добрия блогерски домейн...

...и когато някой се подпичква с модераторите и администраторите...

...а в същото време не друг, а собственика е делегирал права на точно тези администратори и модератори за да се грижат БГЛог или поне първата му страцита да не се превръща в клоаката, в която се превърна държавата ни...

...и когато те са му направили забележка, че поста му не отговаря на изисквания да седи на първа страница...

...и когато първа страница почва отново да се пълни с поредните постове, в които се появяват "защитници" на "слабия и онеправдан" потребител, които за пореден път предизвикват сблъсъци...

...БГЛог не е същия.

Хайде,чакам да ме оплюете! Или да ме подкрепите! :)

Бележка на автора: Тъй като това е моя блог коментарите на този пост, които не ми харесат ще бъдат изтрити, защото всъщност те не съществуват! :)))

Извинявам се на всички, които ще се разочароват от картинката на аватара ми - просто не харесвам порнографията, поп-фолка и "манакенките" на повикване

   Да си ми жив и здрав Марко, аватарът, още ника, ника, още името.

   Ще те сменям, Марко, да знаеш... До тук беше да ме красиш и представяш пред хората, още обществото, обществото - виртуалното. Ще се разделям с теб и туй то. Много си ми несериозен, лекомислен, още леконравен. Никой на сериозно не те приема. Заговори някой сериозно и ти - иааааа - хоп - озъбиш се на фото на тази ми зелена поляна. И сериозни думи да заредиш - несериозно се приемат с тази ми твоя физиономия озъбила се насреща.

   Ще те пращам в архива.

   Ще си взема друг (аватар) да ме представя. Нещо по-така, по-сериозно, по-сериозно, още солидно, солидно, още засукано, та и нищо да не кажа - думата ми по-сериозно да "звучи" - като хвърлен камък на място.

   Е, ще ми е тъжно малко за тебе...ще потъжа, още поплача, но на сериозно отиват работите, работите виртуалните.

   Беше ми приятел верен (Марко) и смях ме разсмиваше само като те погледна, но...има си кога, какво и как. Ни си знаеш мерилото, ни си намери ставилото...Мяра му е майката, мярааа...

   А твоята къде е? (Не майката, а мярата?) Все като на тъпан пръчката несериозен се изказваш, несериозен, още неподготвен...А беше време, Марко, когато "речите" си пишеше, три пъти мереше, един път "ревеше"...А сега като си млъкнал, звук не обелваш.

   Какво ти стана, Марко, та ми се така умълча??? Дали гладен остана или жаден заспа??? Дали лоша дума на преко ти казах, та ми така млъкна???

   Е, приятелю верен, щеш-не щеш или отново почвай да ревеш, или си отивай там, откъдето си дошъл - от Магарешкото царство, вдън гори Тилилейски...

   А сега Наздраве и умната, защото заканата остава в сила...Или се взимай в ръце, пардон, в копита или...

   Па викна ми Марко, та ревна,

   ревна ми, още запя, запя, още занарежда

   онази ми тъжна песен, песен, още приказка,

   приказка, още изповед...

   От сърце му магарешко извираше,

   извираше, още редеше:

   Питаш ме, още казваш ми:

   Що си ми, Марко, тъжен,

   тъжен, още намръщен?

   Дали си ми, Марко Инатчия,

   Инатчия, още Сайбия,

   та си ми Марко млъкна,

   млъкна, още занемя/?

   Та си ми Марко млъкна,

   млъкна, още занемя.

   Ни ми Марко говори,

   ни ми се Марко усмихва,

   сал ми си Марко гледа,

   гледа, още наднича

   с тая ми шия голяма.

   Не си ми Марко Кралевити,

   най си ми Марко Инатчия,

   Инатчия, още Сайбия.

   Най ми си чукна Марко

   тъкмо 45 Димитровника,

   Димитровника, още Лазарника.

   Дали ги Марко чукна

   или те него чукнаха?

   Та ми си Марко рече,

   рече, още отсече:

   45 Димитровника стигат,

   стигат, още артисват,

   че ми много придойде,

   придойде, още отнесе

   да се блъскам в обори,

   обори, още окови,

   а най си мразя обори,

   обори, още окови

   за Маркови ми мисли,

   мисли, още размисли

   за човешки неволи,

   човешки, още магарешки,

   неволи, още кахъри

   в таз ми бедна Бглог-а...

   Тъй ми Марко ревна, ревна,

   още запя, за вази песен изпя:

   - Иаааа! Иаааа! Иаааа!

   Послеслов: Наздравиците плииз - пакетирани или завързани с панделка...Наздраве!

Тези дни се наслушах на глупави и дълбоко некомпетентни изказвания на министри от новото правителство. 

Повод за тези ми размисли е размирисалата се неприятно едва тези дни далавера с укритите доходи на българските футболисти. 
Темата е благодатна за вестниците, които напоследък май само съобщават нещо но не се занимават с по-съществени за държавата неща – да проверят всъщност „къде е заровено кучето”.
С две думи „четвъртата власт” и в частност – вестниците са голям длъжник на читателите си. Разследващата журналистика в България не е приоритет за тях от години– къде по-лесно е да пратиш един репортер, който да запише дума по дума какво е казал тоя или оня министър на поредната пресконференция. Или да туриш на първа страница някоя кифла от фолк-средите, която си е сменила силикона или някой бизнесмен, който си е сменил манекенката.
А къде всъщност е заровено кучето в българския футбол?
Ето какво казва пред пресата шефа на НАП за надушените от данъчните укрити данъци в няколко клуба: "Хванахме нарушенията случайно, в специални анекси към договорите на състезателите. Тези анекси бяха открити в документацията на БФС, по-специално в арбитражната комисия".
От тези две изречения могат да се направят поне два извода:
Първият – че или в данъчната администрация работят пълни дебили, които могат да разкрият даверите с данъците и осигуровките само случайно, (което, напълно убедени сме не е така), или някой на най-високите ръководни нива в същата тая администрация напълно съзнателно и преднамерено години наред е лапал мухи (или не само мухи?) и не си е мърдал пръста да търси укрити доходи. Не само при футболистите, а навсякъде в държавата. 
И втория – че, ако не в ръководството на агенцията по приходите, то в ръководството на БФС са били напълно наясно за далаверата. И не са уведомили когото трябва, което ги прави … „съучастници” май беше думата.
И сега няколко въпроса за размисъл, които компетентните органи (които и да са те) в една нормална правова държава биха си задали са: 

- Случаен факт ли е, а и на никой друг ли освен на мене в тая държава не му прави впечатление, че в изпълкома на Българския футболен съюз /ако може да се вярва на официалният му сайт/ от доста време пребивават тези фактори в същата тая държава:

1.ЙОРДАН АТАНАСОВ ХРИСТОСКОВ - член
Април 2000 г. е избран от Народното събрание за управител на НОИ. 
Април 2005 г. е преизбран за нов 4-годишен мандат.
Б.А. Яяяяя, ама НОИ не събираха ли осигуровките преди НАП?!
От 2006 г. е член на УС на Националната агенция по приходите.
Б.А. Опааа, защо ли не е „светнал” Мургина, а после и Стефанов за укритите данъци и осигуровки на футболистите?

2. АНДРЕЙ ТОДОРОВ ИКОНОМОВ - член
От 2003 г. член на Висшия съдебен съвет
Б.А. Туй не беше ли светая светых на съдебната власт дето бди за законността?!
От 2004 г. и понастоящем председател на Пето отделение на Върховния административен съд.
Б.А. Това „Върховен” звучи доста авторитетно, не мислите ли?!

3. КАМЕН МИХОВ - член, прокурор
Завеждащ отдел "Международно правно сътрудничество" във Върховната касационна прокуратура.
Б.А. Само !!!
- От днес ли българските футболисти карат коли за по сто хиляди лева и нагоре и на никой ли не е направило впечатление какво пишат в данъчните си декларации?
- Ще има ли уволнени данъчни шефове и шефове в НОИ за това, че не са си вършили работата с години? 
И къде всъщност е заровено кучето - в Българския футболен съюз, при НОИ, при данъчните или някъде другаде?

Лято е... Море... Пясъчни замъци и разбиващи се в тях пенливи вълни... Идвам!

Ама догодина. Сега всъщност трябва да съм в кревата или да уча, че имам изпити. Но благодарение на прекрасните постове и снимки и на мен ми се прииска малко морски полъх и реших да съчетая полезното с приятното: записах се на курс по плуване. Не че в закрития басейн има и полъх от море (ароматът на йодните изпарения на водораслите е заменен с миризма на хлор), но все пак пороят от небето на път към басейна и обратно дава представа какво е да имаш досег с природната стихия вода... е, в малко по-различна форма от желаната, но да не издребняваме. Важното е, че се престраших.

Като бях малка можех да плувам няколко метра, но до там. Една "доброжелателна приятелка" реши да ни помогне (на мен и на едно друго момиче в същото положение като мен) и без да се усетим, хванали се за нея, се оказахме на дълбокото в басейна. Разбрах, че е дълбоко в момента, в който тя ни отблъсна и много бързо заплува към другия край на басейна, така нея я били научили да плува - беше обяснението и' по-късно. Добре, че спасителката се оказа наблизо, инъче... Остана страхът от дълбоки води и от плуването. А толкова обичам водата! Страх на плитко нямам, но недоверие. Че водата няма да ме носи на дълбокото. Че няма да мога да дишам. Че ще се нагълтам с вода.

Чудя се понякога дали това, че можем да плуваме, е един вид знак дали имаме доверие в живота или не. В крайна сметка каква е разликата между метър вода и пет метра вода под мен, след като съм на повърхността? Доверие... е отговорът лично за мен. Доверие в самите нас, доверие в силите ни, доверие в находчивостта ни, доверие, че - каквито и обстоятелства да ни поднесе животът - ще се справим. Доверие, че всичко, което се случва, е за добро. Просто доверие.

Чудя се и дали е случайност, че за толкова години в България никога не съм усетила нуждата от курс по доверие, пардон - плуване. Все пак ние сме си профилактично недоверчиви към всеки и всичко: все дебнеме от кой храст ще изскочи разбойник, все някой да не ни прецака, все ние да излезем на кяр, все всезнайковци и Майстор Тричковци (т.е. по-добър от нас няма), абе... Вярно, не е лесно да "обърнем посоката", но е възможно. Вместо към малките дрязги и към постоянните проблеми да обърнем глава към позитивното в живота, към това, което ни удовлетворява, което ни радва и ни прави щастливи, просто да имаме доверие - и да творим живота си! Пожелавам ви го!

А аз се запътвам към моя курс по доверие : ) С малка отбивка до леглото... 

П.С.: "Чудя се" е реторично - всъщност не се чудя, за себе си съм намерила отговорите.

Или, по друг начин казано, могат ли децата да се превърнат във възпитатели /те по един, или друг начин го правят/ на своите родители? Всички сме били свидетели на това, как децата изнудват своите родители- било за играчка, било за да постигнат някоя друга своя детска цел. "Ако не ми го купиш сега, няма да те обичам повече!"/и започва да се тръшка на улицата./ Или пък: "Ако се разведете с мама, не искам повече да те виждам!"; "Ако продължаваш да пушиш, няма повече да те слушам!"  Милите малки "манипулатори", всъщност държат едно мощно оръжие в своите крехки ръчички - страхът на родителите от опасността, че ще разочароват детето си, че няма да получат неговото одобрение, обич, че ще го отдалечат от себе си. Понякога се питам, дали пък  не може да бъде "използвано", пренасочено то  от нас, учителите това оръжие? Или може би ще е некоректно да  вмешателстваме, а може би дори и опасно? Ние нямаме право да се бъркаме в това, как един родител трябва да възпитава своето дете /това си е негов избор/, но никой не може да ни отнеме възможността да направим така, че добрите детски прояви, или изяви да въздействат още по-силно върху възрастните. Биха могли да имат определена идейно-тематична насоченост, която да се цели по-надълбоко в сантиментите на възрастните. Щом възрастните не могат да се справят с децата си, да се ориентират в проблемите на социалните взаимоотношенията, в нравствените си ценности, дали децата пък не биха могли да се превърнат в "превъзпитатели" на възрастните? Ама, някак си, методологично, нормативно, индиректно и дискретно, без да се превърне в доктрина, само чрез разделителната линия за добро и зло,  която /няма съмнение/ децата усещат по-силно от възрастните. Всъщност, не знам как, по какъв начин би могло да стане, нито изобщо, дали би могло да се получи, но аз възнамерявам да се замисля по-сериозно върху това и да потърся някакви похвати. А може би, някой от вас си е поставял подобни цели и е постигал определени резултати, които би искал да сподели тук?  Педагогиката на сътрудничеството дава някакво методологично основание за подобен род индиректно вмешателство.Реално погледнато, милите училищни и извънучилищни празници и тържества, /някъде в блога срещнах една прекрасна идея за празник "С баба и дядо"/предизвикват умиление и емоционална готовност у възрастните за подобни въздействия. Може би именно такива моменти , са времето и мястото за подобни "манипулативни въздействия", за неусетното въвличане, съпричастност и сътрудничество от страна на родители, възрастни и общественост във възпитателния процес, но не само...Навярно ще си кажете, че това не е нещо ново, че по много различни начини /прим. от типа на Българската Коледа и др. благотворителни инициативи/ се проявява..Да, но хаотично, на парче, тук-там и със съмнително траен ефект. Знам, че блогът се следи от определени служители в МОН, знам също, че той има силата на "генератор" на творчески идеи, както и сериозен потенциал от трудолюбиви учители, съхраняващи дълбоко и пренасящи всеотдайно обществените ценностите през поколенията. Навярно ще се намери път и за нормативното уреждане и прилагане  на умелите педагогически практики и опит в по-глобален аспект, което да стимулира творчеството на учителите-новатори.

 Всички знаем, че доброто възпитание, също си е вид манипулация. Положителна, правилна манипулация, но все пак, контролируем процес. Не харесвате тази дума, нали? И аз - също. Потърсих значението на думата manipulate и открих, че тя има изумително много значения:  управлявате, дръжка, контрол, маневриране, оркестрирам,
     choreograph влияние, използване, експлоатация, играят за да използва: Той
     знае как да манипулира хората, за да ги направя това, което той иска. 2
     дръжка, контрол, работят, директен, работа, използване, работа, преговаря И още: докосвайте, чувствайте, дръжка, пръста палеца, лапата,
изпортвам, пипаме, домашни любимци, манипулират, владея.

(Използвайте): употреба, използват, да използват, заетост, поставени употреба, определени в
движение, влияние или контрол, пласта, работа, владея, държане, манипулират, опитайте, мухъл. [bg/213639/exesyn/dictionary/m5r9-317472769] 

Почти всички намерени значения са свързани с негативна семантичност на самата дума, но нима трябва да се страхуваме чак толкова от думите?  Да се страхуват и да внимават с тях единствено злонамерените. Нашето съсловие няма от какво да се притеснява /като цяло/от употребата на думите. Ние сме хора със "специална мисия" на Земята и като такива, знаем да боравим с думите в правилна посока. Носим си го още с раждането си и сме "белязани" с този "инструмент", така да се каже. Тази мисъл ми хрумна, след като прочетох публикацията на Куини,  "Думите могат всичко" и коментарите около темата. Страхотно, наистина! Ако имаме достатъчно кураж, някои думи можем дори да преобърнем /манипулираме/в наша полза. А  и популярната у нас  книга на Йозеф Киршнер "Манипулирайте, но правилно", ме провокира. Тя започва така: "Светът е пълен с амбициозни и трудолюбиви хора, надарени с всевъзможни, изключителни способности, които обаче се провалят, заедно с всичките си добри намерения и планове, по една единствена причина: те не владеят законите и методите за въздействие върху хората." Доста интересно са представени  основни похвати за въздействие върху хората и макар, че няма претенции за научност и касае предимно отношенията между възрастните и успешното им "пласиране", предоставя добри  идеи за реалното човешко общуване. Дали пък не бихме могли да научим повече от децата и да ги "използваме" в добрия смисъл на думата, подпомагайки по този начин оздравителния процес на обществото ни?

До тук само успях да "среша" мислите си. За това и предлагам  тема, ако това ще ви е интересно. Вижте на какво попаднах и онемях. Арогантно, тъжно и страшно! Ето на какво се смеят и с какво се забавляват нашите деца:

А сега нека малко да разведря обстановката и да се посмеем наистина:

 И още нещо интересно:

 Е, посрещнахте ли изгрева???

 Преди две години бях на точното място, почти до брега на морето на Джулая...Тази година ще позакъснее с една седмица морския изгрев за мен...

   В такива моменти усещам колко е нищожен светът в който живеем пред тяхната съдба....Съдбата на децата, които не виждат, а не виждат, защото някога, някъде, в някакъв кувьоз, някой пуснал повече от така жизненоважния за нас кислород, но в повече..В резултат на което децата остават с увредено зрение за цял живот, освен ако не се случи чудо с тях и за тях...

   Не е уместно да ви подсещам за грешките под земята и тези над земята, както и за грешките за цял живот....

   Срамувам се от безсилието ми да променя същия този свят, който тези деца не виждат, а само усещат....Децата, които искат да го видят, същия този свят. Ако е рекъл Господ и се случи чудото и прогледнат какво ще им предложим да видят?....А те толкова го желаят и са си изградили една тяхна представа за света покрай тях.

   Те искат да видят слънцето и небето, лицата на своите близки. Много ли искат!?!

   Ако се случи чудо / има ли чудеса на този свят???/ и прогледнат какво ще видят???...Раздори и деление....

   Свят, в който прощаваме само на прошки и започваме да трупаме "материал" за следващите.

   Свят, в който се сещаме за благотворителност само по Коледа...

   Свят, който в момента с удоволствие бих напсувала, ама много, много ЯКО!!! Ако някой прояви любопитство ще го пратя да посети северозападния сайт. Той ще каже това, което искам аз да кажа сега, в момента, като истинска северозападнячка.

   В една от детските градини в която работих имаше деца със Специални образователни потребности. Да, това наистина са много специални деца. И изпитвах угризение на съвестта в безпомощността си да им помогна. Освен топлина и уют, друго не можах да им дам. А не бяха много на фона на голямата бройка деца в градината. От 13 групи, 270 общо дечица, около 15 бяха със СОП. Разпределени по групите.....

   Ето в такива моменти на разтърсване като този ми се иска да викна и да ме чуе и глухия цар, ако го има...Стига раздори!!!! Стига крамоли!!!! Колко живота имаме, за да ги пропиляваме в загуба на време...

   Колко сме нищожни и жалки пред усмивките на тези деца, които не виждат нашия свят, но го усещат.

   Понякога вървим като коне с капаци. Гледаме само напред, но не виждаме нищо встрани. Вторачени във своите си каузи пропускаме нещо много важно и съществено...Какво е то??? Нека всеки го открие сам за себе си...

   В точно този момент за мен животът е една алюзия, след днешния ми неделен следобяд на среща с тези деца, които пееха със сърцето и душата си...

   И всичко това на фона на някакви крамоли... Не, не си тръгвайте! Не бива! Където и да отидете, не можете да избягате от себе си, от самите вас и от света в който живеем, а той не за всички е еднакъв. Шарен свят с тъга и усмивки...

   Вятърът е предвестник на буря, а след бурята облаците се разсейват и отново изгрява слънце и то е за всички. Толкова ли е трудно да превъзмогнем собственото си его????

   Аз няма да си тръгвам, защото не искам, а не искам, защото имам да ви казвам толкова много неща, стига да имате търпение и нерви...

   Когато реша да го направя няма да е с БУМ, а тихо, така, както и влязох в този сайт....Не ми се иска и никой да си тръгва...Ако обаче разбера, че някой си е тръгнал заради мен, говоря хипотетично, не съм кой знае каква важна личност, за да си придавам подобни важности, гаранция ви давам, че няма да стъпя тук. Не бих си го сложила като тежест на душата....