Здравейте, колеги.

Нещо интересно.

Обявен е конкурс за учители от детските градини и подготвителните групи в училище.

Тема на конкурса: „Създаване на проект за педагогическа ситуация по модела на програмната система „АБВ☺игри“ за 5 – 6 и 6 – 7 години“на издателство "Просвета"

Условия за участие: всички учители от детските градини и подготвителните групи в училище, независимо в коя възрастова група работят или по коя програмна система. Конкурсът е отворен и за всички директори на детски градини.

Регламент:
Конкурсът се провежда в две категории: 
1. Писмена разработка на педагогическа ситуация: 
Можете да изпращате своите примерни разработени педагогически ситуации, представени на хартия, 
на адрес: гр. София 1618, кв. „Овча купел“, ул. „Земеделска“ № 2, или ако са в електронен формат,
на имейл: ABVigri@prosveta.bg
2. Видеоматериал със заснета педагогическа ситуация: 
Можете да качвате вашите заснети педагогически ситуации, за да покажете как ги прилагате на практика, 
на нашата Фейсбук страница: https://www.facebook.com/ABVigri

Срок за изпращане: 30 април 2014 г.

Тук има повече инфо:
http://prosveta.bg/ABV_igri.html

а това е Фейсбук страницата:
https://www.facebook.com/ABVigri

А сега малко работа в този празничен ден....

Не знам дали се отнася и за детските градини, но получих информация за един привлекателен проект.

Трети конкурс за педагози, работещи в извънкласни и извънучилищни дейности „Учител, ученик, родител - ЗАЕДНО"

Международна фестивална програма „Приятели на България" и Синдикатът на българските учители обявиха Трети конкурс за работещите с деца в сферата на извънкласните и извънучилищни дейности в направление изкуства. За първи път, конкурсът се обявява в четири категории: извънкласна работа; извънучилищна дейност; работа с деца със специални образователни потребности и млад педагог (до 35 години).

Писмените разработки на участниците се приемат до 31 март 2010 г. и ще бъдат класирани от комисия, включваща представители на организаторите и на Министерство на образованието, младежта и науката. Подробности за условията за участие са публикувани на сайта на Програма „Приятели на България" - www.festival-bg.com и във вестник „Учителско дело".

Наградният фонд е 6 000 лв. и се осигурява от МФПДТ „Приятели на България". Класираните на призови места ще бъдат номинирани в националния конкурс на СБУ „Учител на годината".

  Родина, род, родна къща, семейство...

  В живота на човек му влияе всичко покрай него - от самото му раждане. Корените на възпитанието се крият там, някъде, дълбоко в семейството.

   Родила съм се много на север и малко на запад, та точно на северозапад - в сърцето на Дунавската равнина. Баща ми беше тракторист. Още помня трактора му - едно огромно верижно чудовище, верижен трактор стотак. А как бръмчеше само. Случвало се е да се прибере вечер с него до дома. Сутрин цялата махала се събуждаше от страховития рев на стотака.

   Една от любимите му приказки беше: Човек, който не обича работата си, за мен не е човек...От малък започнал да работи. Първо като прикачник, след това се качил на трактора и така до последно. До такава степен беше се "сраснал" с трактора, че по бръмченето му познаваше какво му е, къде го "боли", къде нещо не му е наред или се е счупило. Усещаше трактора.../Другите две често използвани от него приказки бяха: Пази, Боже, сляпо да прогледа...С роднина не работи и в роднина на квартира не ходи.../

   /Не че ми се прави аналогия, но в момента се сещам, че много често използвам израза: Да усетя настроението на групата, на децата. Винаги преди да започнем да правим нещо, първо сядаме да си поговорим, да се "усетим" и чак след това продължаваме напред.../

   Татко ми четеше книги до последно. Винаги намирах книги под възглавницата му. Ако се случеше да няма интересна книга под ръка, препрочиташе учебниците по история и география. Ако любовта към книгите може да се предава генетично, от него ми е останала тази любов. Няма случай препоръчана ми от него книга, да не съм я прочела на един дъх. В началото четях книги безразборно, докато той ми препоръчваше книгите в хронологичен ред. Не от тук-от там. И след това разговаряхме върху прочетеното. Никой не го е учил как да ме учи и възпитава, нито е чел специализирана литература...Имаше усет и знаеше как.

   Ако си задам въпроса: Възможно ли е възпитание в родолюбие и кой ме научи да обичам род и Родина? -  ще отговоря - татко ми. С приказките, разговорите, които провеждахме, с книгите, които ми даваше в ръцете да прочета.

   В моя край много се държи на родата и изразът: Ние сме род /рода/ -  много често се чува. Принадлежността към рода е изразена и във фамилиите, които имаме там. Не се взима името на дядото по бащина линия за фамилия или се случва много рядко, а се носи родовата фамилия. Всяка фамилия съдържа в името си нещо характерно за самия род и моята бащина фамилия няма нищо общо с Петрова, Димитрова, а е...наследена след като представители на родата са се проявили като хора шегаджии и зевзеци, та накрая -  бащината ми фамилия означава хитрост, дяволия...Дори легенди има за нея. Прабаба ми ми ги разказваше, а аз съм ги запомнила, за да ги разказвам на детето си.

   Родината започва от рода, от бащиния праг. Пред очите ми е следната картина...

   Зима люта, снеговита, страховита. Такава, каквато може да има само в моя край /или зимите преди така нареченото глобално затопляне/. Като духне студеният режещ вятър от Влашко, та право на прага ни се спираше. Направи завой и поеме пътя към Балкана. Ако Балканът не го спре - може и да го прескочи или да се върне отново в нашия двор. Най обичах зимните вечери у дома. Навън виелица, "сприя", вятърът свири в комина, печката "бумти", сенки се гонят с отразените пламъци от печката по стените на стаята и разказват неродени приказки, а татко ми ни разказва граничарски случки и истории - за диверсанти преминали границата, за заставата в Ръждака, за граничарското му куче, за това, че границата на нашата държава, както и на всяка друга са нещо свещено. Обичаше да си спомня за граничарския си период от своя живот. Младо момче от севера, пратено далече на юг...

   Като отидох да уча в Благоевград, татко ми беше много доволен от факта, че ще обиколя неговите места, там долу, при Беласица и Осогово...

   Последната книга, която намерих под дюшека му, беше "Мъжът и жената интимно". Бях учудена, удивена, а защо не и малко "възмутена", как може почти петдесет годишният ми баща да чете "такива" книги. Смятах го за достатъчно стар за подобни четива... Е, аз наскоро прехвърлих 45-те и изобщо не се смятам стара за такива и всякакви книги. Защо ли???

   Много пътувах от малка. Лагери, лагер школи, екскурзии, студентство, бригади...Баща ми неизменно ме чакаше на прага на родната ми къща...Неговите уроци бих искала да успея да предам на детето ми...

   Майка ми рядко ми се месеше в каквото и да било. В момента в който "разбра", че може да "разчита" на мен и спря да ме контролира. Бих искала да ви разкажа за някои от нейните житейски уроци....

   Тя ме научи на изразителност в четенето, помагаше ми в началото на ученичеството - в първи клас, но по-често ме оставяше да се блъскам сама и ако се случеше да не успея, чак тогава се намесваше.

   Бях в трети-четвърти клас. Имахме домашно по математика. Задачата не беше трудна и понеже не ми се случваше да отида без домашно, а и не си го и представях такова нещо - реших задачите и на другия ден се оказа, че домашното било трудно за съучениците ми. Поискаха да го препишат и...аз им го дадох. На една съученичка и хрумна да откъса листа, така по-лесно щели да преписват...Накрая познайте кой беше без домашно, а с хвърчащ лист???

   Да, обаче въпрос-питанка напира и няма начин, ще го пусна да излезе - въпросът: Класната обвини мен, че съм без домашно. Какво съм и обяснявала - не си спомням, но от днешна гледна точка бих казала: А учителят не трябва ли да познава учениците си или разчита само на факти? Тогава с детския си акъл си мислех: Защо не ми повярва, че тук, в училище откъсаха листа от тетрадката? Та тя знаеше, че математиката ми беше любим предмет...

   Естествено че ми поръча да кажа на майка ми да я намери и да говори с нея...Да, обаче аз не казах на майка ми...Да, да, да ми се кара...Хубаво, но наближи общата родителска среща и аз започнах сериозно да се притеснявам, че голяма караница ме чака...Прибира се майка ми от срещата, а аз се правя на заспала. Естествено, "събуди" ме и започна да разнищва случката...След като разбра какво се е случило, вместо да ми се навика едно хубаво, че съм позволила да ми скъсат домашното, проведе един "много сериозен" разговор с мен. А бях само в трети клас. Не се повтори подобна случка. Спрях да си мисля, че приятелство се купува с "подарено" домашно, а за благодарност - скъсано...

   Ще ви разкажа още една случка...Бях някъде...шести клас. Преди години имаше "Седмица на детската книга и изкуствата за деца". Поне при нас такива седмици имаше...Срещали сме се с писатели, художници...Беше организирана читателска конференция и всеки желаещ можеше да сподели за прочетена и впечатлила го книга. Аз написах за живота на едно момиче прокудено от Родината...Да, но не ми се излиза пред публика да говоря. Ами сега? Споменах го в клас и една съученичка изяви готовност да ме "замести" с моето "писание"...???!!! Може би още тогава да съм усетила нещо нередно в такава една услуга и разказах на майка ми...Малеее...Защо ми трябваше???...Хайде отново разговор. Прочетох и написаното и тя взе, че го хареса, а си пада малко критикар. Този път разговорът беше по-сериозен, защото бях по-голяма...Запомнила съм от разговора следното: В този живот има лични неща, като мислите на човека, написаното, казаното. Това, което си написала е лично твое и или ти ще си го прочетеш, или никой друг няма да го чете...Как може да си толкова глупава, ми кажи? От какво се притесняваш? Дай ми написаното!

   Направо ми "арестува" листата. Както и да е. Участвах в читателската конференция и дори...спечелих награда /срам ме е да кажа, че беше първа.../ От тогава до сега, когато направя нещо, съответно заставам зад него...Урокът на майка ми.

   Прабаба ми, казваха и маджарката, много хубаво пееше...Като започнеше от онези дългите песни, дето се редува пеене с говорене с часове можех да я слушам. Дори я карах да ми ги диктува и ги записвах, но...много години минаха от тогава...Загубиха се през годините, за което много съжалявам. Последно споменът ми я е "фотографирал" - прегърбена, съсухрена, с много бръчки по лицето...Дори я нарисувах веднъж. Сложих я да седне на един стол и да ми позира. Като я нарисувах и и показах рисунката, тя погледа, погледа и каза: Мале, па я толко много бръчки ли имам? Еееех, а каква бях хубавица на млади години и как се обръщаха ергените по мене. Я си избрах деда ти и той мене...

   От прабаба ми остана любовта към песните, приказките, легендите, народното творчество, към битовото, старинното. Такава сладкодумница беше, че можех да и слушам историите с часове. Тя - седнала до печката, а аз в краката и и право в устата и я гледах...да не пропусна някоя дума...Най-обичах да отвори скрина, а там имаше толкова много "съкровища" и миришеше на нещо особено - на старост, на години...

   Може би тук е мястото да спомена, че родът ми от бащина страна бяха хореводци и музикални хора. Ето, прабаба ми пееше, единия брат на дядо ми свиреше с уста, баща ми е танцувал в танцов състав...От тях ми е останало и това...

   Сега, ако сте имали търпение да прочетете до тук написаното, почти съм на финала...

   Задавали ли сте си въпроса: Възможно ли е Природата да бъде учител? Природата като такава, природата в родния край, климата, всичко заобикалящо ни...

   Чувала съм от балканджии да казват: Балканът ражда хора, а полето - тикви...Е, аз съм родена в полето и нямам нищо против тиквите, но по-сериозно да се върна на Природата.

   Който е роден в равнината, няма как да не е усетил същото, което и аз. Там, в равното, накъдето и да погледнеш, погледът ти стига до хоризонта. Няма как родените в равнината да не са си задавали въпроса: А какво има отвъд хоризонта? Някак си кръгозорът се разширява и любознателността, защо не и любопитството да надделяват....Какво има отвъд? Само на юг е проточил снага Балканът. Една дълга синя ивица. Отново се ражда въпрос: Какво има отвъд синята ивица? Няма как, същият този Балкан намираше място в рисунките ни от детските години. И сега аз често уча децата да рисуват планината. Независимо коя. Планината.

   Суровите северни зими няма как да не упражнят закалката си върху хората, които живеят в по-северните райони. Да надвиеш зимата и студа. А се е случвало преспите да са високи колкото къщата.

   Дългите зими няма как да не предразполагат към тихите вечери и семейни разговори, както и към усамотяване с книгите, които отвеждат в един друг свят - света на мечтателството.

   Плодородният чернозем, в който каквото и да посадиш, все се ражда и то при добра дъждовна година в изобилие, няма как да не те научи да обичаш родната земя.

   Красотата на четирите сезона в северния край няма как да не те научи да виждаш красивото във всеки един от тях. Пролетта - с многото цветя и зеленина, лятото - с жаркостта, есента - с прибирането на реколтата и цветовата гама, а зимата - със заскрежените дървета и скърцащия сняг под обувките...И бяло, много бяло. Въздухът - чист, усеща се дълбоко с белите дробове...

   А небето? Никъде другаде не съм видяла по-ясно, по-синьо и толкова много звезди. Съзвездията се виждат като на длан...

   Какво искам да завещая на детето си в наследство?

   Да обиколи всички онези места на които аз съм била. Да усети нежния полъх на вятъра в полето през лятото. Да усети режещия зимен вятър, тръгнал от Север, от дома на Снежната кралица, минал през Влашко, прекосил Дунава, спрял се за малко на прага на дядовата и къща и продължил пътя си към Балкана. Да усети мириса на току що окосена трева и билки и да и замирише на колендро след буря. Да вижда хоризонта в далечината и да си задава въпроса: Какво има там, отвъд него?

   Да вижда синята ивица на Балкана и да го помни, него, стария...Да гледа вечер звездите, да търси съзвездия, да гледа Луната, а не да я търси зад блока.

   Да има спомен за всички "фотографирани" през детството от очите ми картини - преспите, птичите песни напролет, цветята на баба и, за които се грижи като за деца. Да види как от семката се ражда динята и как от малкото агне израства шиле, след това овца. Да пие току що издоено мляко от козичката. Да запомни миризмата на току що изпечен топъл хляб и да има възможност да си чупне от коричката му....И на онзи мармалад от сини сливи, чието ухание ме преследва през годините...И мирис на печена в долапа дюля на есен...

   И гонещите се пламъци по стените на стаята разказващи неродени приказки. И онзи тих ромон на летния дъждец припяващ приспивна песен: кап, кап, кап...И капчукът му приглася.

   И от малка да разбере, че земята е родна, нейна. Да разбере още, че земята мирише различно след дъжд, различно при суша...Съвсем различно есен след оран. Да усети дъха на земята, и да знае, че има още и цвят.

   Да разбере, че няма по-красива гледка от ширнали се ниви пред жътва, както и от разлюлени от ветреца житни класове. Да запомни гледката със слънчогледи - навели уморени глави...Да остане в нея гледката на небе, засято със звезди...

   Това е моето наследство, завещано ми от родителите ми, от баби и дядовци...Опитвам се да го завещая и на нея, като я водя в моя край...

 

 

  

 

 

  

  

 

Преди много години трябваше да избера какво искам да уча след завършване на гимназия. Замисляли ли сте се какво е предопределило избора ви на професия? Все пак това е едно от най-важните решения, които човек взима през живота си.
Избираме едно или друго - понякога за да угодим на родителски амбиции, или защото "всички правят така", или просто защото не знаем какво точно искаме да правим с живота си.
Което е нормално - не всеки на 18 знае какво иска да прави с живота си.

Моят избор на професия беше предопределен отчасти от факта, че много от роднините ми са учители. По математика предимно :). Но аз виждах себе си като учител по български. Заради една случка отпреди много години, от времето, когато бях в пети клас...
В средното училище имахме много и най-различни учители. Всеки, естествено, смяташе, че предметът му е най-важен. Всеки използваше различни начини, за да ни го внуши. Основно - строгост и дисциплина.

В училището на 80-те нямаше много място за Личността на ученика. В съвременното училище преминахме към другата крайност - превърнахме свободата в слободия - вероятно като отговор на нашето време - времето, когато всичко в училище беше регулирано и правилата се спазваха... А тогава... Тогава изпитвахме страх от повечето си учители. Знаехме много добре, че ако се оплачем от наказание, което сме сметнали за несправедливо, вкъщи няма да получим съчувствие от родителите си, а още по-голямо наказание.

Затова един от епизодите, които са се запечатали завинаги в съзнанието ми, е от един час по литература...

Другарката Лазарова не повишаваше глас, когато преподаваше. Беше нежна и слаба жена, винаги облечена с вкус. Преподаваше увлекателно, разбира се, но някак в сравнение с могъщата фигура на учителя по физическо, или непреклонната математичка, учителката ни по български нямаше нищо, с което "да ни държи". Беше мила и ни говореше на "ти" така, сякаш ни говореше на "вие". Може би нейната привидна безпомощност ме е накарала да участвам в размяната на бележки между съучениците ми. Подхвърляхме си листчето хартия с някакви тайни послания зад гърба на учителката. Докато в един момент тя не се обърна. Листчето беше в ръката ми. Много спокойно тя ме помоли да го занеса на катедрата. Станах от мястото си и с крака, тежащи като олово, занесох изобличаващата бележка. Часът продължи в кънтяща тишина. Не помня вече какво бяхме писали на листчето. Но при всички случаи очаквахме да го препишем по сто пъти за наказание...и да го занесем на родителите си да го подпишат. За мен този час мина кошмарно.
Когато звънецът удари, учителката ме повика настрани и ми върна смачканото топче хартия.
Без изобщо да го прочете.

Без изобщо да го прочете.

Или да ни каже какви лоши деца сме, защото не слушаме в час.
Само ми каза все така спокойно - "Друг път, моля, не прави така."

Тя никога не разбра, че аз завинаги запомних урока, който ми преподаде в този миг:
--че едно дете има правото на лично достойнство. И когато унижаваш този, който се страхува от теб, печелиш не уважението му, а омразата му
--че по-силният може да бъде благороден, без това да намали силата му
--че можеш да бъдеш уважаван, без да крещиш и да заплашваш
--че всеки може да сгреши - и да му бъде простено
--че учителят е пример не само с това, което казва и прави, но и с онова, което тактично е премълчал

Безценни уроци...
Колко ли смешна щях да бъда в очите на собствените си ученици, ако не си бях "научила урока" в пети клас... Щях да се опитвам да компенсирам младостта си с излишна строгост, неопитността си - с наказания, незнанието си - с неотстъпчивост.
Колкото и да имах амбицията да ги науча на всичко, което знам, да им помогна да пишат без грешки - нищо нямаше да има значение, ако първо не уважавах Човека в децата срещу себе си.

Поклон и благодарност към Учителя!

   Случи се някога, някъде, преди много години - там, на север, в Дунавската равнина. Бях в гимназията вече. Веднъж, за една седмица по руски език ни влезе учител, който да замести титуляра по някаква си там причина. Беше бивш директор на гимназията. Титуляра отсъстваше. Една седмица, време достатъчно, за да научим нещо ново и интересно.

   Едно време мъжете учители не бяха рядко явление като сега, така че не това беше "атракцията" за нас, учениците, а подходът на този учител към нас, начинът му на преподаване, на изпитване, на учене.

   И сега е пред очите ми как влиза със замах в клас с широко развят шлифер и бомбе. Ведър, шеговито усмихнат и с леко повдигната лява вежда. Сякаш беше с вечно учуден поглед от живота, а беше врял и кипял в училищните дела.

   Влизаше в час сякаш случайно наминава, ей така, за малко, за минутка и ще си тръгне във всеки един момент от класната стая. Редовният му въпрос беше: Ученици при вас ли съм или в другия клас? Да не стане грешка да ме чакат, а мен да ме няма. Е, не че няма да се зарадват, но часът си е час и трябва да се вземе.

   Разкаже случка, сподели мисъл, която точно в този момент му е в главата, подкачи някой съученик, загледа се през прозореца, замълчи...До тук нищо общо с руския език. Изведнъж ни в клин, ни в ръкав: Какъв ви беше урокът за днес? Мълчание от наша страна. Той шегува ли се с нас или ни прави проверка в момента?

   Я си отворете чекмеджетата и поровете малко в тях - не се отказва учителят. Отново мълчание от наша страна. Хайде сега пък и чекмеджета...Ние руски език ли имаме или мебели ще правим?

   Вие сега час по какво имате? - не се отказва учителят.

   Всички в хор отговаряме: Час по руски език.

   Добре де, като е час по руски, отворете руското чекмедже - казва ни учителят. /Я, мебелите имали и националност!/

   Явно сме гледали твърде неразбиращо, защото учителят, който постоянно "тегелираше" из класната стая /въпрос на темперамент, а на него не му липсваше/ изведнъж се спря, замълча предразполагащо и започна да развива след минутката за размисъл своята теория за чекмеджетата. Ние го гледахме почти изумени, защото титулярът, учителката ни по руски беше сериозен човек. До този момент никой не ни беше говорил несериозно за сериозните неща от живота. За предмета си. Знаете, че всеки държи на своя си предмет. Неговият е най-важния, най-специалния...

   На нас ни стана и интересно, и забавно. Забравих да спомена, че този учител беше зевзек и шегаджия, но и не му липсваше театрален патос, когато се наложи, понеже играеше в самодейния театър към читалището.

   - Ученици, какво би означавало според вас да отворите чекмеджетата по руски език?... До момента разговорът се провежда на български, а титулярът от вратата до свършването на часа освен на руски на друг език не ни говореше. Може би и от тук дойде стряскането ни...И да имахме някакви мисли в главата, предполагахме че трябва да ги споделим на руски език, а това би било свободно съчинение по картинка за повечето от съучениците ми?!?! Няма да се излагаме сега...

   - Спокойно, говорете ми на български. Нямам нищо против, дори мисля, че така ще е по-добре - успокои ни учителят. Още една новост за нас. В час по руски да си говорим на български. Явно тези чекмеджета трябва да са били много далече от нас, защото освен мълчание друго в класната стая не се чуваше.

   И тогава настъпи интересното. Учителят отново се спря пред черната дъска и разви своята теория за чекмеджетата:

   - Ученици, вие колко предмета изучавате? А днес каква ви е програмата? Е, хайде сега ми разкажете, как вчера се подготвихте за днешния учебен ден. Имате математика. Отваряте учебника и почвате да четете новия урок. След прочита и от преподаването на учителя на същия този урок се предполага, че вие сте получили нови знания за нещо, което до този момент не сте го знаели. Къде ще пратите новата информация? Разбира се, че в чекмеджето на математиката, не в чекмедже български. Представете си, че във вашите глави има множество чекмеджета с информация. Вие трябва да я подредите, всяко нещо да си бъде на мястото. Няма нищо по-грозно от неподреден шкаф. Учите по химия, отваряте чекмеджето по химия и точно там поставяте новите знания по химия - формули, химични елементи. Ако ги пратите при историята, Менделеев може и да ви се разсърди и с право. Какво ще правят неговите химични елементи при историческите събития? А и я си представете ситуация - само учите, не подреждате новите знания, в главата ви ще настъпи хаос, какъвто на никого не пожелавам, тъй като крачката до "изперкването" е много малка и никому не го желая.

   - И така ученици, какво разбрахте от днешната ни беседа? /След години разбрах, че е имало години, когато същият този учител е водил или провеждал беседи в читалището./

   Не зная какво научиха от този учител съучениците ми, дори дали си спомнят тази случка с чекмедже. За мен обаче тази теория се яви като научно откритие за "учене" на уроците...

   Ето, сядам да уча по български. Отварям чекмедже Български език. Отварям учебника на последния урок. Хвърлям поглед малко и на предните уроци. Научавам или си развивам урока - от ученичка още сядам да уча с химикал и тетрадка в ръка. Готова съм. Новите знания /така наречени/ ги слагам в чекмеджето по български и го затварям.

   Идва ред на физиката. Отварям чекмедже Физика и след това учебника. Нов урок, четене, решаване на задачи. Готово. Прибирам, затварям в чекмеджето и продължавам до последния предмет по който имам да се подготвям за следващия ден.

   От тогава ми е останало като навик да си подреждам чекмеджетата, мисловните или поне да се опитвам. Не си мислете, че съм съвсем подреден човек. О, не! Когато ми е "най-разхвърляно ми е най-подредено"...Обаче онези чекмеджета по навик ги подреждам до последната подробност. За мисловните чекмеджета говоря, а не онези, другите.

   Ето, сега се сещам, че миналата година нашата група отговаряше за един от семинарите в градината. Темата беше: Нови технологии за оценяване постиженията на децата"

   И като го хванах заглавието, докато не го разнищих не мирясах. Всяка една дума от него беше "преведена" до най-малката подробност. А тези "технологии" ми звучаха като "Технологии на металорежещите машини", но това е друга приказка...

   За вас, четящите може да звучи абсурдно, но за мен, след като бях свидетел на обяснението за мисловните чекмеджета си звучи съвсем...в реда на нещата. А дано не объркаме скоро чекмеджетата, защото като гледам децата в училище с тези програми /за детските градини абсурдността е ясна/ - като да ми виси във въздуха въпроса: А как стои въпросът с чекмеджетата на учениците? Какво подреждат? Има ли какво, или всяко нещо като информация е сама за себе си? Тези тестове по-умни ли направиха и правят децата ни? А честите оплаквания от главобол дали пък не говорят за претрупване на чекмеджетата и излизане на информация отвън? При затвърдяване на знания ли "се преминава" напред или затвърдяването е самостоятелна работа?

   И накрая ще си призная, че тази велика мисъл, че сега децата се раждат с висше образование, не ми се нрави. Защото не е вярна. Те може да са повече информирани, но това не ни дава право да ги осакатяваме душевно, емоционално и да ги превръщаме в тестови роботи.

   И на края...Да не забравяме от време на време да си подреждаме онези, другите чекмеджета, мисловните. Да ги слагаме в ред, да изхвърляме излишната информация и за правим място на новата, която идва. Това е нещо като "химчистка" на душата, но в конкретния случай - чистка на мислите и подреждане на чекмеджетата, без която подредба животът ни ще стане много, много претрупан с излишни мисли и информация.

  

 

   ...Бях някъде в пети клас, ако не ме лъже паметта. До четвърти клас бяхме с един учител, както е и сега, а в пети? По различните предмети - различни преподаватели. Спокойно можехме да кажем, че сме големи ученици. Големи, големи и малко стреснати. То си е за стрес. Изведнъж с теб се държат като с "голям" човек, а това си носи и своите отговорности.

   Май че бях и ученолюбиво, любопитно, любознателно дете. Учебниците си ги прочитах като романчета до края още в началото на учебната година. Пусто любопитство...

   Обичах математиката. Решавах задачите за разтоварване и почивка, а ако някоя задача ме затруднеше - лягах си с учебника под възглавницата, за да сънувам решението!?! От математиката "любопитството" ми се прехвърли към физиката след години. Но не за математиката и физиката иде реч, а за географията.

   Българският език и литературата...Винаги избирах трудните теми при възможност за избор. Нямаше задължително произведение, което да не бях прочела. И до сега са ми пред очите книгите за прочит с листчетата с които си отбелязвах основните моменти, образи на герои, случки. А понеже "Ад" беше малък формат - листчетата бяха "по-високи" от самата книга. Сещате се колко кръга бяха. Как ще намеря пети кръг на ада, ако не съм си го отбелязала с листче - лента, на което пише - "пети кръг" и аз поглеждам само и хоп - готово. Отварям точно там, без да прелиствам страници...но не за българския иде реч, а за географията...

   И така...В пети клас бях. География - нов предмет, особен някакъв, контурна карта трябва да се прави. Учителят имаше изисквания, на които държеше. Това, да не си си попълнил контурната карта си беше равносилно на двойка на момента, която двойка важеше само за часа, но не и за срока, годината. Но за това може да ви разкажа на края, ако остане време. Нямаше случай да влезе в час без карта...Нямаше случай да не провери контурните карти и много се радваше на добре изработените с мерак и желание такива. Често ни повтаряше, че направената карта е половин научен урок...

   В началото беше малко "тъмен" предмет, но...започна да "избелява" с всеки изминат час и да ни става интересен, поне за мен беше така.

   Конкретната случка, която ще ви разкажа се случи преди много, много години. Някъде по това време, по Димитровден. Запомнила съм го, защото тогава е и събора в родното ми село, и има нещо общо с него. Пореден урок - за Слънчевата система. Съборът - в събота и неделя. В понеделник - по програма имаме география. Ами сега? Учителят по география не приемаше извинения от дежурния ученик: Учениците не са готови за класа...Един път се случи и не се повтори. Реакцията му беше толкова ядосана, че от тук на сетне никой дежурен не се осмеляваше да извини целия клас, че не е готов за часа: Как така не сте готови за часа? Учебници имате ли? Имате. Тетрадки имате ли? Имате. Химикали, контурни карти имате ли? Имате. Това, че не сте си научили урока съвсем не означава, че не сте готови....До тук беше с извиненията. Бяхме си "научили" урока.

   Е да, но точно преди понеделника - събор на селото. Урокът е за Слънчевата система. На площада се подредили люлка до люлка, сергия до сергия, стрелбище до стрелбище. В събота и неделя - сборяни, кой ще се прибере и да учи. Нали и учителите имат сборяни. Няма да изпитват!?!? Да, обаче за учителя по география - не се знае. Може да изпита ученици от съседните села, те събор нямат. Да, но нали и те идват в нашето село на събор. Сложна ситуация...

   Често посещавах библиотеката към читалището. В петък отидох и се отправих към специализирания отдел за научна литература. Както си разглеждах книгите и попаднах на една много голяма и много дебела книга - "Светът от който идваме". Разлистих страниците и гледам - Слънцето, планетите...Грабнаха ме от раз - снимките. Взех книгата и цяла вечер и до късно през нощта я четох. Какво ли не научих от нея - за Слънцето, нашата естествена електрическа печка. Ами ако угасне? Слънцето...За Меркурий - огнено-леденото джудже - защо го наричат така? За Венера - забулената красавица. За Марс - богът на войната и за Юпитер - гиганта, още и за пръстените на Сатурн...За това, че слънцата били много различни - с кръгла форма, но още и със спираловидна, елипсовидна...Различни на цвят. Четях аз, защото ми беше и интересно, и защото учителят по география не приемаше извинение...И така до понеделник - денят след събора.

   В понеделник другите учители не ни изпитваха. Какво ти изпитване след тези люлки и сергии. "Нечовешко" е някак си...Да, обаче идва часът по география...Дежурният естествено не пожела да извини класа, така, както при другите учители. Заяви: Който иска да извинява, нека ме смени. Аз не желая да ми се карат...

   Бие звънецът за влизане в клас. Учителят по география влиза с неизменната карта в ръка. Дежурният ученик докладва, че сме готови за часа. /Предател с предател, а дано изпитат него си мислят някои от съучениците, както после си признаха./ Обичайната процедура - присъстващи - отсъстващи. Ние "заболи" глави в учебниците, учителят в дневника. Взима му мярата на кого да каже номера и той да се почувства ощастливен, че точно него изпитват в този неподходящ момент.

   И о, щастие! Започва да задава въпроси. Ние си отдъхваме. Ще има препитване, не и изпитване...Въпросите естествено свързани със Слънчевата система. В един момент пред очите ми картина със всичко прочетено от "Светът от който идваме". Учителят задава въпроси - аз вдигам ръка и отговарям. В мен напираше да излезе всичко прочетено. След като отговорих на поредния въпрос, учителят седна на последния чин и ми каза: Излез и разкажи всичко, което знаеш по темата. И като започнах...Няма спиране. За Слънцето, за слънцата, за джуджето Меркурий, за пръстените на Сатурн, за синьозелената планета - Земята, за галактики и Вселената. Разказвах аз, а съучениците мълчат и слушат. Учителят седи на последния чин - слуша и мълчи. В един момент млъкнах. Ето така - както си говорех и изведнъж млъкнах. Стреснах се от ситуацията. Та аз бях чела книгата като роман. Не бях вникнала "уж" в прочетеното.

   Има ли какво още да добавиш - попита ме учителят. О, да! - отговорих аз...О, не! - каза учителят. Часът свършва, а аз така и не успях да предам новия урок. Сядай на чина  и бързо си давай бележника. Ей сега ще ти напиша една такава "коколата" двойка, та да се научиш друг път да не четеш странична литература и извън учебника. Давам си аз бележника. Смея ли да не го дам...Да отидеш без бележник на училище си беше неприемливо събитие, имайки предвид последствията - ще занимават класния с проблема, родителите. Гледам - учителят пише нещо. След това обясни какво да правим в контурните карти за следващия път и звънецът удари. Взе картата от дъската, нави я на руло и напусна класната стая, а моят бележник си стои на катедрата. Отивам да го взема и го отварям с пърхащо сърце. Плахо го отварям - та ние бяхме още "зайци". За пръв път учители по различните предмети. Е, отворих го вече - бележника. От бележника ми се усмихваше най-хубавата шестица през живота ми, написана на два реда...

   И от тогава до сега никога не се "опирам" на един източник. Винаги най-малко ще са два, но е желателно да са повече - да се разгледа която и да е тема, въпрос, проблем от всеки един ъгъл, от всяка страна, да се проследят различни мнения и гледни точки. Спрях "да вярвам" на един източник и само на учебника...А това "болестно" състояние ми дойде точно от учителя по география, защото още тогава, в пети клас поощри любопитството ми извън рамката на учебника. И да имате забележки понякога, когато се държа "подробно" - забележките моля към географа. Аз нямам вина...

   Като се замисля точно този учител ни "научи" на още куп неща...Това да имаш две еднакви бележки и да разчиташ, че няма да бъдеш изпитван...Няма такъв филм в часа по география. Веднъж влезе сърдит в час. Отвори дневника и...Майко мила! Подбра "отличниците". А те /ние/ по два пъти изпитвани - бетон. Имаше неизпитвани втори път. И като ги зареди четворки и двойки...Ужас! Чувам моето име...

   Излизам аз на дъската и.../Тук е момента да кажа, че преди обяд бях ходила с майка ми до болницата в Лом на някакъв преглед и не бях "готова" за часа. Един от "единствените пъти" да не съм готова и...да реши да ме изпитва. А не се извиних, нищо че имах извинителна причина, защото - вече ви разказах. Не приемаше извинения./

   Заставам аз пред картата и започвам да говоря. Говоря като "чета" картата. Нали правехме контурни карти. Бях наясно със "четенето" на картата. Говорих аз колко говорих и учителят ме спира: Даниела, спри, ако обичаш. Я сега момиче ми кажи като как така не си чела урока, а ми го разказваш? А сега де! Какво да му отговора. Предпочетох с мълчание. Учителят повтаря въпроса си отново и вече няма измъкване...В заключение добавя: Че говориш верни неща - говориш, но че не е същото като в учебника - не е. Кажи ми как стават тези работи?

   И аз, волю-не волю си признах как стават тези работи. "Чета" по картата, знаците, легендата. И защо не си чела останалото от учебника? Е, признах си аз за неготовността за часа и причината. И защо не ми каза? Ами защото...да не ми се карате. Сядай и си дай бележника. Писа ми петица само за това, че съм "доказала" на дело полезната роля на контурните карти - попълване и изготвяне.

   Тогава чак учителят ни каза защо в този час изпитвал само "отличници" и изпитвани по два пъти. В предишния клас се оказало съвсем случайно, че учениците изпитвани по два пъти изобщо си нямали хабер понятие от урока и той решил да провери това тенденция ли е или случайно явление. Е, и да е било тенденция, от тук на сетне вече стана случайно инцидентно явление. Само най-големите "смелчаци" се позволяваха "лукса" да учат от изпитване до изпитване. Тогава в този час географът ни преподаде поредния си урок извън географията. Знанията се получават бавно, последователно, упорито, с постоянство.

   Има още нещо, което ми се иска да споделя с вас. Този учител днес можеше да ти напише двойка, защото не си знаеш урока, а на следващия час да ти напише шестица, защото го знаеш. При брат ми имаше такива "случки". Падне му се "Климат. Води." - двойка. Падне му се континент или държава - петица или шестица. Иначе казано - "прощаваше" ни случайни волности и грешки, стига да докажем, че имаме воля за това.

   Но ще се върна на астрономията. Беше любов от пръв поглед. Още в пети клас реших, че ще следвам астрономия и не променях желанието си през годините. Ходех на астрономически лагер школи, запознавах се с "истински" астрономи, дори на единия лагер имаше един българин, младо момче, което беше открило нова звезда под номер...А де...Не съм го запомнила номера. Ако беше име - друго щеше да е. А тези лагери в Родопите си останаха най-хубавите мигове от ученическите ми години. По цял ден спяхме, а нощем през август наблюдавахме небето и метеоритните дъждове...

   Само дето преди години се отказах от астрономията /не исках да живея в София, нищо, че след години заживях пак тук/ и реших да кандидатствам в Благоевград. Написах първа специалност Начална и шифъра на Предучилищна /обърках се/, на второ място Предучилищна и шифъра на Начална педагогика. Първо се обработва шифъра обаче и така от едно малко объркване станах детски учител. Не съжалявам за допуснатата грешка. Приех го като знак на съдбата, че така е трябвало да бъде и целият ми професионален живот е свързан с децата -  и в Центровете за работа с деца, и в детските градини в които съм работила.

   Пожелах да ви разкажа и ви разказах...

  

  

  

 

Днес изпратихме първата награда за Стара Загора в ЦДГ № 7 " Светулка" при децата на г-жа Деляна Иванова:)  Наградата ни (преносим MP3 Плейър  Apple iPod Shuffle) е за малко по-големи деца, но пък какво от това. Идеята ни тръгна от това да накараме  родителите  да отделят  време и да направят нещо заедно с децата си. Учудващо, но повече детски градини се вкючиха в първата част, отколкото училища. Много ще се радваме, ако ви хареса  нашият конкурс и се включите (има малко повече от една седмица до тогава)!

и нашата  прекрасна галерия с участниците от 21 октомври

Учителите от които съм се учила са много. Но аз искам да отлича особеноедин от тях, който ме е научил на много неща в професията. За меннай-добрият  учител е доц. Димитър Кр. Димитров от ЮЗУ "Неофит Рилски"град Благоевград. Това на което той ме научи е да не страхувам даизказвам и защитавам мнението си. Да търся и прилагам в работата синовото и най-вече да обичам работата си. Надявам се всички се сещате,че той единствен застана с името си и ни подкрепи, когато се вълнувахмеза безплатния интернет. Мога много да пиша за него, но мисля, че вблога има и други негови студенти, които ще ме подкрепят.

   В живота ми  има много личности, приятели ,които са ми помогнали да се изградя като професионалист и аз не спирам да им го казвам и да им благодаря. Но,... вие не ги познавате. Те са мои. За щастие, в нашата общност, има  УЧИТЕЛ, който е наш. Това е нашата marq. Тя е една от най-активните и неуморни пчелички тук- не спира да споделя с нас своите прекрасни презентации, да ни дава полезни линкове, съвети и подкрепа, да ни стимулира за работа ...За нас тя е това, което е искрата за бурето с барут! Колеги, предлагам Маринка Иванова за участие в конкурса.Подкрепете я!

                      Драги предучилищници, обявяваме