Не бях ходила в Родопите и за това идеята да използваме няколкото почивни дни покрай празниците за да отидем до Цигов чарк, беше прегърната от мен веднага. И така втурнахме се в петък (07.09) по обяд да штурмуваме Родопа планина. Като цяло пътят до там не е лош. Дори бих казала, че е интересен, може би защото много обичам да минавам през разни селца и да се радвам на бабите, излезли да преметат пред къщи, вързаните на тротоара магаренца, пресичащите козички и всякакъв друг домашен добитък. По някакъв начин тези картинки ме стоплят и ми става мило, а по пътя за Цигов чарк, след като се отбием от магистралата, има изобилие от тях. Освен това в даден момент пътят започва да се вие през планината, красив и малко опасен – от едната страна скали, а от другата дере, през което минава река. Изпреварването на натоварен с няколко тона дърва камион, е тежка и отговорна задача от компетенцията на малко и все специални хора. Моят любим съпруг явно е сред тях, и то сред челните им редици, защото успя да изпревари не един, а няколко такива, и то без да е поставял семейното здраве в опасност. Покрай пътят минава и влакова линия (теснолинейка), наръсена с табелки от типа на „Спирка Целина”. Въпросната табелка не е просто в средата на нищото, тя е локализирана просто на някакво място по линията, намиращо се на солидна височина над дерето и човек си мисли, че е забучена там от някой шегаджия. Човешкото въображение не може да е толкова богато, че да си представи начин, по който това място може да се използва като спирка. Имаше и една гара, от онзи тип – просто гара и нищо друго наоколо. Там беше спряла и теснолинейката, но не успях да я снимам. За всеки случай изглеждаше лъскава и сякаш излязла от някой уестърн.

Така - па дорожке, па дарожке – и стигнахме до Голямото Мокро, а именно язовир „Батак”. Да си призная това е първият язовир, който виждам, и се впечатлих. Не че съм очаквала да е малък, но въпреки това ми се стори огромен. Дори не мога да си представя колко вода има в това пространство. Ето няколко снимчици. Първият ден валя и са малко мрачни, но след това времето се оправи и има и слънчеви.


Островът


Язовирът и неговите лодки


Заснежените рано сутрин Родопи


Аз на язовирен фон

Верни на семейните навици ощастливихме с присъствието си един кръгъл бар точно до язовира и намиращата се в непосредствена близост битова кръчма.


Тези сърнички бяха пред едно от заведенията. Явно хората си ги гледат и, силно са надявам, не за храна

Тук е мястото да спомена, че цените в местните заведения са на път да грабнат приза „Най-високи” от морските си роднини. Скъпо се явява, особено като се има предвид, че околната инфраструктура не предлага кой знае какво, освен красотата на природата, а тя би трябвало да е безплатна. Да не говорим за обслужването. Аз не съм придирчива по принцип и не очаквам кой знае каква любов и професионализъм да струят от персонала, но дори на мен ми прави впечатление тоталната липса на каквато и да е заинтересованост към клиента. Имах чувството, че приличахме на напълно бездушни ходещи портфейли, които не заслужават особено внимание и даже, като че ли, леко им пречат на живота. След като няколко пъти моето усмихнато „Здравейте” биваше посрещано с повдигане на вежда, почти успях да се откажа изобщо да поздравявам с членоразделна дума, което за мен е неприсъщо. Това беше един, от общо два типажа персонал. Другият се изразяваше в уплашен поглед, вперен абсолютно неразбиращо в теб, сякаш обясняваш закона на Раул (примерно), а не поръчваш две ракии и две шопски салати. Аз съм с впечатлението, че това са едни от най-честите поръчки, които се правят по българските кръчми, но съдейки по сложността на ситуацията там, явно онези хора ги чуваха за първи път. Ето друг пример – седим си в ресторанта на хотела и си хапваме трудно извоюваните салати (момата се връща три пъти за две салати) и решаваме да поръчаме и виното, тъй като скоростта на обслужване по онези земи също е умопомрачителна, но за сметка на това пък – повсеместна. Казваме на девойчето „Една бутилка Мавруд – Памидово”, тя се връща (след сериозен времеви интервал) и казва „Няма”. На това място ние задаваме възможно най-логичния въпрос (аз поне не се сещам за по-логичен) „А какъв има?”. Тук няма как да ви напиша отговора. По книгите това май го изразяват така: „???!!!” (уплашен, неразбиращ, силно изненадан поглед на човек, хванат неподготвен). Тя мига, аз се усмихвам мило, щото ме е страх да не се разреве и казвам „Вижте какъв друг има и дайте него”. Тук го четете бързо, но случката се развива за около час-час и нещо. Та, тя се връща и казва „Ми, май няма никакъв” и приключва въпроса. Няма нещо от рода на „Имаме Мерло на тази и тази изба, или някакво там друго. Ще желаете ли от него?”. Жената е видяла, че няма Мавруд и ни уведомява....и гледа стреснато. След дълги, дълги борби и перипетии Мирославчо отиде до някакъв стелаж с бутилки и за всеобща изненада откри там Мавруд. Така ние се уредихме с вино, а най-хубавото е, че бяхме все още млади. Мисълта ми е, че този вид поведение не беше изолиран случай. Иначе ресторантчето на мен ми хареса. От много години не бях ходила на ресторант с певица, предимно защото се страхувам, че ще трябва цяла вечер да слушам някакви простотии за валяци примерно, или пък кючеци (Боже опази!). Не, че в заведенията там не беше застъпено предимно озвучаване от телевизия „Планета”, но някак с певица на живо е по-страшно. В този ресторант обаче момичето пееше песни на Тони Димитрова и Тоника СВ, а на по-късен етап пя македонски песни, на които доста от посетителите станаха да играят. Почти ме пренесе в атмосферата на „Оркестър без име” – сещате ли се за онзи ресторант на морето и как Катето Евро пееше вечер за „любов и още нещо”. С други думи – хареса ми, а като добавим и успешната борба за виното и насъщния, нещата стават чудесни.

В съботата посетихме Батак, намиращ се на 8 км. от Цигов чарк. Градът е малък и както се казва от селски тип, но там ИМА какво да се види и смятам, че всеки трябва да отиде да го види. Започнахме с църквата-костница „Света Неделя” на центъра на града.

Църквата "Света Неделя"

Всички знаете за Баташкото клане и за тази църква, в която са били затворени 2000 души – жени, деца, старци и мъжете, които са се опитвали да ги защитават. Атмосферата вътре е потресаваща, носи заряд – на мъка. Виждат се дупки от куршуми, петна от кръв, сложено е и стихотворението на Вазов „От Батак съм, чичо”, за чийто текст се опитвам да не мисля, дънерът на който са секли главите, снимките, правени от Димитър Кавра и откъси от репортажите на Джанюариъс Макгахан. Там е и дупката, която майките са изкопали с голи ръце, за да търсят вода за децата си и разбира се ямата с костите, върху която има възпоменателна плоча. Нямам снимки от това място – едно, че уважих забраната да се снима и второ – не искам и да имам. Не вярвам някога някой да е способен да забрави това място. Единственото, което ме спираше да се разрева, бяха многото хора и неудобството ми. Душата ми се беше събрала в гърлото, разума ми не може да го проумее. Не разбирам как може българин да подложи на съмнение нашата история. Хайде, разбирам го от части немеца Улф Брунбауер, той не е с нашето съзнание и историческа памет, тези неща са доста по-далечни за него, но нашата сънародничка Мартина Балева не мога да я разбера. Не говоря за часовете по история и кой какво е учил там. Говоря за друго – за това дали има кътче в България, което да не пази спомени за онова време, този действителност е пропита във всичко - в народните ни песни, в бита, във всяко, всяко нещо. Отказвам да повярвам, че може това да се измисли в такива мащаби. Отказвам да простя! Много съм далеч от мисълта да проявявам някаква форма на расизъм към днешните турци, имам достатъчно култура, за да не генерирам омраза към хора, които нямат нищо общо. Би било глупаво да мразя например младежа, който правеше дюнери в Студентски град преди години (сега не зная дали е там). Мисля (направо съм сигурна), че не е заклал никой в Батак по време на Априлското въстание. Но на онези турци, на онзи султан и войниците му, НЕ МОГА и НЯМА да простя! Както и да е – не искам да задълбавам в тези неща, защото нито имам компетенцията, нито нужния талант за изразяване, имам си само чувствата.

Хубаво е да се види и историческият музей на Батак. Разбира се от там няма да си тръгнете с по-светли чувства в душата (аз си тръгнах с още по мрачни), но някой ден ще заведа и децата си. Интересно е (не съм убедена, че думата е правилна за това място, но не се сещам с каква да я заменя) – има документи, снимки, автентични предмети, картини, извадки от произведения на Иван Вазов и Захари Стоянов, черешово топче дори и една огромна стена, плътно изписана с имена и възрасти – от 1 годинка до и аз не знам колко (101 да речем). По едно време се хванах, че се опитвам да не я поглеждам.

Интересна е и секцията, посветена на антифашистката борба и отряда на Антон Иванов. Имаше цяла стена с мраморни плочи на загиналите – всяка с по една роза на нея.

Аз на площада пред музея

Такива ми ти работи. И за да разсея малко депресарските размисли, ще спомена и за една къща-музей, която разгледахме. Много обичам да влизам в тези възрожденски къщи. Хубаво ми става да гледам всичко вътре – подредбата, мебелите от онова време, представям си направо сцени от „Под игото”: седянките, задявките с момите, бабите с вретеното. Труден живот са имали, но е имало и хубави неща – чудните родопски песни, нашите си празници – Коледа и Великден, с традиционните трапези, коледарите и всички други нашенски традиции. Въпреки, че и там имаше забрана за снимане аз взех, че щтракнах тайно и полека една от стаите (какъв лош човек съм).


Въпросната стая. Там са тъкали лен.

Само ще спомена и Велинград набързо (има го в заглавието все пак) и ще взема вече да млъкна. Преди да си тръгнем към София, просто се отбихме до там за по едно кафе и бърз тур през градските сергийки. Иначе там много скъпарски хотели, много нещо. На където и да се обърнеш все лъскави фасади с по 4 зведички. Е, красиви са де. Даже пишках (извинете ме) в тоалетната на един 4-звезден лоби-бар – европейска работа е това, не е шега!

Миро пие кафе в 4-звезден лоби-бар

  Бога ми, как ми се искаше да мога да подредя онова, което предстои да прочетете. Няма шанс, съжалявам, затова ако ще се отказвате, сега е моментът.

        Предразсъдъците са лошо нещо. Стереотипите - също. Истина, стара колкото света. Факт е обаче, че тъкмо на стереотипи изграждаме огромна част от живота си, поради простата причина, че те обясняват света около нас и го правят по-лесно усвоим. За жалост, го опростяват прекалено - до степен на пълно заместване на ценности и образи. И преди да съм се отплеснала съвсем (ах, как го мога това, чак сама си се чудя :)) , да ви кажа за какво иде реч. 

        Санкт Петербург.

        След 3-месечен ступор (не депресивен, съвсем не - абсолютно доброволен, нужен и желан), подобна гледка може да ти/ми дойде в повечко. Нещо като рязко потапяне в езерото до нас (температурата на водата е съвсеееееем мъничко над 0 по Целзий) след доволно продължителен престой в сауната на последния етаж в общежитието. Казано накратко, истински шок.

        А да го изживееш в компанията на самодоволни и крайно самодостатъчни западняци, за които Русия се изчерпва с 3 думи (Ленин, комунизъм и дивотия), си е истинско приключение...

        То не бе чудене, то не бе маене... Все едно ги бяхме пуснали в Матрицата. "Ама тези букви какви са? Хаха, колко са странни.." А какво обяснение се наложи да дръпна, когато се оказа, че те всъщност са си български и че ги разбирам, както и че поназнайвам нещо от езика... Съжалих, че си признах (имала глава да пати).

        Поне сега енигмата около скромната ми персона тук става все по-неразгадаема, а мъглата се сгъстява (усещам, че скоро ще получа статут или на митологичен герой, или на полезно изкопаемо). Мда, не са много хората, които ще се откажат от посещение на нощен клуб в полза на театър "Мусоргски" и "Фауст" от Гуно. Струваше си. Ама много си струваше. 

        Като споменах нощен клуб, да ви разправям... Бедният Никълъс (един белгиец, който до въпросното посещение в нощния клуб "Хавана" мислеше, че светът му принадлежи). Оказа се, че не е познал. В света на водката самодържец е Руснакът. На другата сутрин Ник призна с мътен поглед и почти разцепена от болка глава, че "май не е трябвало да пие толкова, ама тия руснаци го подвели". Така и не разбрах дали си намери камерата и телефона, забравени в клуба, но най-важното бе, че никой познат не го е видял, следователно срамът не е пълен. Репутацията преди всичко, реноме имаме да пазим... 

        Мисля си, че както Алеко е описал Бай Ганьо в "Европата", така могат да бъдат описани и западноевропейците в Русия - нахакани и непохватни, едни истински завоеватели на свят, който не познават и който не желаят да опознаят. Какво значение има другото? Нали водката е евтина?

        А Санкт Петербург е там. И е красив. И е шумен. Хората в него са така забързани, че сякаш искат да се откъснат от орбитата си и само грандиозните спомени от отминалите славни времена - дворците и обелиските - ги задържат на земята...

(копирано е от стария ми абсолютно неизвестен блог (който не съм унищожила поради сантименти някакви) и е писано на 25.10.2006. Ще има и втора част. Надявам се с това да не нарушавам някакви блогерски правила)

Красиво е това пусто Колорадо. Понякога искам да не ми харесва, защото имам чувството, че съм предала българската природа. Но ми харесва доста и това е.... И лете, и есен. А явно, то си е създадено от Бог за зимни условия, мдааа....

Лошото му е, че през зимата не можеш да посетиш дори за ден-два зимните курорти, защото са пълни-препълнени с почиващи/скиори/инвестиращи в покупки на имоти там... Пробваш онлайн резервации – не става. Пробваш телефонно – обясняват ти как сега бил сезонът и резервациите били направени отпреди месец поне. Е, да, ама ние не знаем от месец назад каква ще я диплим месец напред... А и сега можем да отделим само един-единствен ден за разходка... Да й се не види и работата и чудото...

Следователно, големите курорти Аспен и Вейл ще ги посещаваме лятото, да? Ама и тогава ще са препълнени, защото за разлика от българските ски курорти, които май не развиват бурна туристическа дейност извън сезона, колорадските са известни като „планински курорти”, а не само ски-курорти – т.е. зима-пролет, ясно, ще караш ски, но лято-есен можеш да се разхождаш по пешеходните маршрути (hiking) и да караш колело по съответните колоездачни маршрути (mountain biking). Зелено, чисто, красиво. Навсякъде маси за пикник, голяма част от hiking-алеите са почти утъпкани или насипани, за удобство на ходещите.

Обаче, сега е зима. Никакви hiking-маршрути. Само ски-преживявания. Което значи? Да, липса на хотелска наличност, извиняват се любезно от местните бюра за туризъм и настаняване (едни колорадски Балкантурист-и). Вейл и Брекенридж ги посетихме миналата зима през ноември 2005, броени дни преди откриването на сезона, значи сега ще пробваме някой от по-малките курорти. Пръстът ми падна на Winter Park. Защо?

Сега ще обясня. Искаше ми се видя Къщата-Мечта за 2007 г.

Всяка година от десетина години насам телевизионният канал HGTV (House and Garden TV), посветен на предавания за дизайн, обзавеждане, недвижими имоти и подобни („как за 2000 долара да преобразим редова местна къща в къща с добър дизайн, така че да повишим цената й с 10,000 до 20,000 долара”... – ей такива магии разни) раздава като награда една къща на мечтите (HGTV Dream Home), обзаведена от водещи дизайнери и от водещи мебелни производители, като реклама на възможностите им – тези къщи са с цена обикновено между 1.5 и 2.5 милиона долара. Както казва Жорко – „все ги печелят накрая разни куци пилета”...

Писъци, сълзи, припадъци... Ама наистина ли? Моя е къщата? Уаааааа..... После патетични предавания как обикновеното семейство от някъде-си в Тексас, с малката къщичка от 800 квардатни фута (махайте една нула и малко още и - чудо!, става в кв.м. – значи около 75-80 кв.м., така на око) влиза в палата от 5000-6000 кв.фута. Дебелата нова собственичка влиза малко ребром през красивата входна врата, а червенобузестият й съпруг, още ошашавен от спечеленото, вече мисли къде ще може да паркира стария си трактор... А наоколо камери, красиви репортерки с безупречни лица, фигури и коси ги заливат със сложни думи и изрази, с корени дълбоко из романските езици, а спечелилите нямат и завършен 9-ти клас (тия май бяха късметлиите за 2004, да речем)....

Та, докато си гледате този ТВ канал, непрекъснато ви показват поредното чудо на строителството и архитектурата – Къщата Мечта за 2007 г., разположена досами една от ски пистите в Winter Park. В Колорадо това, на стотина км западно от наш Денвър....В частен „квартал” в курорта, редом до още десетина подобни дворци, и с архитектурен план за построяването на още поне толкова в непосредствена близост. Цяла Америка участва онлайн за спечелването й. Ние няма да я спечелим, но решихме, че ще добре поне да я видим, докато можем. Скоро не си представям, че ще ни покани някой в чак такъв палат, та защо да не?

Бясното застрояване на планинските селца и курорти в Колорадо напомня много на темите, които Ванката-Ангела засяга в постовете си – просто дето са в колорадски вариант. Местните хора ги боли за изгубените склонове, но пък туризмът ги храни, и още как. И хем ги е яд, хем прибират парите. Земите, които се изкупуват, се сещате на какви цени са... И малките селца, сгушени в подножието на планината, за 20 години се превръщат в елитен „ски и планински курорт”.

Още една причина да не може да се наемат квартири например, както е било допреди десетина години – се крие в поголовното продаване на апартаменти. И се строи още по-бясно, със същата цел – продажби. Не само хотели за отсядане, но повече апартаменти за продаване. А пък собствениците после пак през тези агенции минават, за да ги дават от своя страна под наем... Приказка безкрай.

Както знаете, тук са популярни и „общо-притежавани апартаменти”: купуваш си времето да си собственик на апартамента няколко седмици в годината, редом с още десетина-двайсетина собственика. Изплащаш ипотеката на твоята част и знаеш точно в кои времеви граници имотът е за теб. И го освобождаваш стриктно, като в хотел, че идват другите съсобственици. Не знам дали при нас вече е въведен този принцип на съсобственост, или по-скоро, „покупка на време на позване” (Timeshare), ама няма как да ни се размине – нали сме вече в Европа, с нейните мурафети...

Та, ходи наемай място да прекараш ден-два, стига да можеш... А големите планински и морски курорти изпозлват всякакви трикове за примамка на купувачи на апартаменти или Timeshare – почти „подаряват” почивки в елитни хотели срещу символични цени за цяла седмица, за да можеш да разглеждаш спокойно апартаментите и те си знаят, че болшинството ще завършат с покупка. Гледките са неустоими, цените са по джоба на хората и няма начин да не стане.... Американците стават все по-платежоспособни и масово влагат парите си в имоти, чиито цени само поскъпват. Понякога цената се покачва стремглаво (например апартамент в Ню Йорк може да удвои покупната си цена за три-четири години), а на други места пъпли с по-костенурски темпове, но все нагоре е посоката.... Много често виждаме повишаване на цената с около 100,000 долара за три години на нечий имот, което си е страхотна печалба.

Както и да е, навръх националния ни празник 3 март, потеглихме за Уинтър Парк. Онова, което е било селце преди еди-колко-си години, а сега е ъпгрейднато в „кОрорт”, отстои само на шейсетина мили (стотина км) северозападно от столицата Денвър. Значи – един еквивалент на близко ски-място за софиянци, изберете си, което искате...:))

Близко е и до нас, 135 мили (около 220 км), нищо работа – ако не ни хареса, отиваме разглеждаме Къщата-чудо, пошматкваме се и се връщаме. Нощувката ни е в хижо- подобие, но с баня в статята. Която излезе стая 50 кв. – та ние с Жорката сме наемали по-малки квартири като младоженци... Ама тук Господ, или по-скоро на Винету хората, имали бол площи, дали на добрите бледолики, да имат сега по-големи стаички, нали трябва всичко да им е „megalo” - от бургерите до колите....

Пътят след Денвър, започна да става нещо като добре познатият ни път от Пловдив за Пампорово, но тук е с повечко и по-остри завои. Навигацията на колата ни насочва по един по-малък и по-стръмен, но далеч по кратък път. Окей, поемаме по него, но след петнайсетина минутни екстремни лакътушения и твърда заплаха от подрастващите пътници на задната седалка за „освобождаване от закуската, тате!”, пренебрегваме „водача” си и вече без мислещи елементи, вземаме посоката в свои ръце.

Превключваме на едно от по-големите шосета, значително по-широчко, но и то обаче също полека ни повежда само и единствено по завои. Някои от завоите бяха страшно забавни – абсолютно връщане обратно, но вече на друга височина и после пак леко криволичене, и пак минаваш точно над онази част от пътя, дето преди малко си бил - като бодове зад игла... Две напред, едно и половина назад, хайде пак натам, но малко по-нагоре си вече...

За щастие играчът на PSP отзад леко се е унесъл, а зрителката на филм не изпуска фабулата... Това обещава за нас да има глътка покой, поне без остри викове и дай Боже, без повръщания. Принципно, децата ни пътуват като куфари, но такъв път май и аз не бях минавала досега....

Пътят се вие заледен, отгоре маскировъчно покрит със сняг, а отстрани обрамчен със снежна стена, сякаш майстор е рязал пътя в снега с огромен трион. А отгоре над всичките завои стърчат красиви върхове, някои вече натъкани от следите на нетърпеливи скиори, все едно че великан си е играл да бродира в различни посоки на новата си шевна машина. Много забавно.

И навсякъде наспрели коли, кой докъдето стигнал, слага ските и надолу по склоновете. Някои склонове ми изглеждат подозрително стръмни, но местните скиори май са или много смели, или не особено интелигентни... Аз ги снимам, те ми се усмихват, а някои ме гледат тъпо, к’во толкова им снимам... И се хвърлят по склона.

Около нас коли всякакви, има и много смелчаци без 4х4, разбира се и без вериги, тук всички са джигити! Затова и леко занасят по пътя, но овладяват посоката и пердашат смело напред. Малко са колите без ски и сноуборди закопчани на покривите. Пътят е с по една лента във всяко платно, но с екстра - трето платно за изпреварване на качващите се коли. Напомня ни пътя Хисар-Карлово. Само по това, обаче. Иначе настилката е видимо изложена на невероятни атмосферни екстреми, но няма пукнатини. Туризмът е доходоносна индустрия, няма слаби пунктове, явно пътят се асфалтира ежегодно... Опесъчен е, и дори виждаме как минава един огромен оранжев снегорин, който върви в третото платно, право срещу нас. И ни бляска с разни светкалки. Ако искаш да задминеш някого – хизненада, насреща ти чудовище! Но скоро оранжeвият звяр отпрашва в страничен път.

Минаваме интересно място - вододелът на Северноамериканския континент (надм.височина 11.307 фута = 3445 м). Реките, течащи наляво се вливат в Тихия океан, а тези течащи надясно - в Атлантическия. Четем бързо, докато преминаваме табелата.... Уау, забележителност видяхме!!



Все по-нагоре автомобилите започват да стават скучни – въпреки разнообразието, нещо почват да се редуват все три марки: Jeep, Subaru, Toyota... Jeep, Subaru, Toyota… Е, има и от всички други, ама изобщо не се повтарят така настойчиво... Хоп и някоя Хонда, и Форд, и дори няколко Фолксвагена и едно-две Порше-Кайенчета, но тия Субару са като призраци – накъдето се обърнеш, все те, като дежа-вута...

Тъкмо завие нанякъде и гледаш го съвсем същият Субар пак те гони. Че и цветовете им като че ли са само три-четири, и на всеки километър едни и същи коли, буквално.... Spooky! Иначе грозни и едни такива базови, без особени гъдели, ама иначе много държат на сняг и лед, а цената им е направо народна. И ги купуват бясно, като на разпродажба – с Жорката се майтапихме, че може би като си купиш един автомобил, ти дават още един безплатен (Buy one, get one free). Иначе как ще са толкова много навсякъде?

А по статистика, Хонда май бил най-популярният автомобил в САЩ, следван от Тойота. Ама може и да не е така – има множество мнения по въпроса. Ама това Субаро те преследва на всеки завой. Което е добре, от безопасна гледна точка, нищо че гледаш все една и съща кола – златист Outback, сребриста Tribeca и бял Forrester.... Нищо, така е по-добре!

Иначе е много забавно да гледаш Колорадо Спрингс в снежно-леден ден – нали е разположен на хълмове и възможностите за пързалки са неограничени. И ако сте виждали или пък не сте виждали най-огормнейшият американски пикап, с размер два пъти по-голям от средноголям джип, си представяте колко ли ще е икономисал готиният пич, като си го е купил 2х2, щото тук обичат да минават по-тънко. Спестява около 3-4,000 долара от модификация „не 4х4”, после и още 1000, като не си купува зимни гуми, защото в нашият град битува поверието, че не ти трябват зимни гуми и кола 4х4, защото „имало не повече от 15-тина снежни дни в годината”. Ако следихте репортажите ни, само тази зима бяха поне 100-тина зимните дни, но не!, ние грешим, те са прави. И леко, плавно, на пързалката...

Има нещо безкрайно зловещо в това плавно плъзгане на огромен, камионо-подобен пикап край теб. Понякога ги вдигат допълнително и само колесата се движат някъде около нивото на главата ми.... А аз не седя в нисък седан. Гадно е, чувстваш се някак безпомощен край тия глупаци. И не знаеш как ще измени посоката си с хлъзгането и накъде ще се насочи.. И нямаш изход, освен да заключиш диференциала и да побързаш да се измъкнеш. И да го видиш как почва се отнася зад теб в разни посоки, и се надяваш гадът да не подбере следващия неподозиращ зад теб.

Исфинете! Отплеснах се. Но така неусетно, в преследване с разни коли от разни марки, достигаме закачливи планински височини – часовникът покава надморска височина 3400 м. Ооооо, задминахме я Мусала-та отдавна!



Уинтър Парк лежи по-ниско, едва на 2650 м, но за да стигнем, трябва да изкачим високите проходи. Преглъщаме бойко, защото музиката позаглъхва в ушите ни. Отзад е подозрително тихо. Ех, какви добри деца! Награда за родители, обожаващи да пътуват и винаги принудени да влачат децата си със себе си....

Уинтър Парк се оказва точно онова, което очаквахме. Разпръснати постройки. Хотели, писти, хижи, красиви хотело-подобни блокчета с разпродадени вече апартаменти... Коли, скиори... Скиори, придвижващи се на автостоп или с местните автобуси-тип-маршрутки, но безплатни... Браво за безплатното, че как иначе?

Настаняваме се в стаята и децата решават, че не им се разхожда на -15*С външна температура. Резливичко е малко, верно. Ама слънчево и така ни лъже, примамвайки ни да излезем и да ни сгризка. Нашият млад момък се отдава на електронни развлечения, които си мъкне цели 135 мили, за да им се наслади, а девойката ни се посвещава на рисуване и четене... Идилия. Ние, обаче, бързо ги изоставяме и се мятаме в колата, за да да разгледаме чудото-къща.

Най-нагло се довличаме с автомобила си до самия клуб, от който започват разходките из къщата-мечта. Защо така нахално? – ами решихме, че след като е открита за разглеждане, можем да пренебрегнем леката бариерка, известяваща ни, че оттук нататък пътят е частен, достъпен само за собствениците на имотите напред. Е, може пък и ние да вземем да я спечелим тая къща и тогава тоя знак няма да важи за нас, а? Таратанци. Услужлива девойка излиза от клуба и ни дава великодушно разрешение да паркираме пред техните служебни джипове, като с този жест ни спечелва за цял живот. Сладурана, с напукани и изпръхнали от студа устни и добро сърце! Сигурно баба й е славянка....

Влизаме в клуба. Нека сега да го обясня какъв е тоя клуб. Всичките десетина къщи, включително и Мечтата, си споделят собствеността върху този клуб, който прилича на голяма къща с огромни колони от цели стволове на дървета....





Вътре има голямо помещение с общ бар, маса за билярд, лични шкафчета за ски и сноу-бордовете на баровците от тия точно къщи, а долу с фитнес зала с ох!, хайде да ги нарека „добри уреди”, плюс сауна, и сега слушайте внимателно – с две боулинг писти, професионални, с екрани за резултатите и всичко.... Гадове! Абе, като всяка средностатистическа къща у нас, нали?

Та, в клуба, какта с изпръхналата уста и една друга, Валери, дето само на нея разбрах името, ни дават да попълним едни формуляри как ще ни отрежат топките (кеф, да му мисли, който е с топки!), ако нещо повредим или задигнем в Къщата-мечта. Предразположиха ни момичетата отведнъж. Ние образувахме групичка от 6 възрастни с други две мирикански семейства, подписахме докЮментите, и каката с изпръхналата уста ни метна на служебния джип Ford Expedition с три реда седалки и така, задружно, дупе до дупе, изминахме огромното до разстояние от клуба до къщата-мечта (около 15-тина метра). Каката не ни обясни защо не ходихме, но вероятно не биваше да газим обетованата земя. Като си помисля как ние с Жорко обругахме святостта й, прегазвайки я с нашите земни гуми! Тайна, която ще трябва да заровим пред клуба..... Штттт!

И така, каката дърпа ръчната спрачка пред гаража на Къщата-мечта, ролетната врата се вдига бавно и ето ни в Уинтър-Паркския Лувър. Мда, гаражът е за два автомобила, но назад има площ като за една нелоша работилница. Един добър апартамент може да се разположи в проклетия гараж. Валери е посветена в тайнството да върви пешком по средната земя и вече ни чака в гаража. Нашата скромна група мечтатели е призована да закачи връхни якета на специален щендер със закачалки и да събуе ботушите, за да постави на нозете си специалните незамърсяващи хирургически найлонови цвички. Казах ви аз, че е като местен Лувър....

В гаража дебне добавката към къщата – седемместния джип „Acadia” на GMC. В цвят бордо, с бежови кожени седалки и всякакви екстри. Чистичка, бляскава, нагла. Но само за кривогледата мексиканка, дето сигурно ще спечели Къщата-мечта. Е, ние само си разглеждаме.

Двете каки чакат някого. Явно гид-ката. Ето я идва, нашето чичероне, в света на мечтаните къщи. Когато, обаче, Чичерония отваря уста, всички любезно прехапваме устни, за да изпуснем някой заблуден смях. Спомняте ли си една госпожа Ризова (май Илияна), беше бивша говорителка на Централната Избирателна Комисия? Дето се представяше като „Ивияна Визова, гововителка на Центвавната Избиватевна Комисия”? Е, Ивияна е като „пвеподаватев по автикувация” пред Чичеронията ни – по-точно казано нашата Тлшитлшетшлония.

С нас имаше и малко момченце, което откровено пита на висок глас мама си защо тази леля, която не може да говори, иска да ни говори за Къщата-Мечта? То не иска тази леля.... Майка му учтиво го заглушава.... На Тлшитлшетшлония не й пука много, тя се усмихва широко, нещо което ни харесва на всички – нека се усмихва, стига само да не говори. Всички звуци подобни на т, ч, ц, р, л, и още двайсетина от азбуката се предаваха като едно обикновено „тлш”, ама с лека плюнка отзад. И някак палатално произнесено (за всички непросветени в света на фъфленето: небно, звукът размазан горе на небцето). Чудо! Това е то светът на мечтите ( в превод: тлшетлшитлше, нали разбрахте?), ура!, потопихме се в тях....

Къщата-Мечта е на стойност 2,5 милиона щатски долАра, както и посестримите й наоколо, с които дели клуба. Абе, народен дом, за масите създаден, като в Драгалевци и там другите подобни масови квартали с милионни къщи. След десетина дни ще видим на коя точно от кривогледите мексиканки ще се падне тая Мечта, сигурна съм, че няма да е на доцент по астрономия, да речем....

Валери, за чийто говор всички си спомняхме с носталгия, ни уведоми още в клуба, че от всичките досегашни спечелили, само едни собственици си запазили Къщата-Мечта. Данъците и таксите били непосилно високи и поддръжката била убийствена. Значи, пичовете реват в самозабрава на награждаването, разправят как не били виждали такива къщи в живота си (че кой е виждал?) и после ловко инкасират стойността й и хайде, ранно пенсиониране.... И аз искам да спечеля, но по-скоро Тлшитлшетшлония ще стане ТВ водеща, отколкото аз, такова де, да спечеля такава къща...

Домът не е чак толкова голям, просто акцентът е върху дизайна. Скъпо обзавеждане от елитни дизайнери с име. Да, супер е вътре, сега няма какво да си кривя душата, че е кисело гроздето. Сладко си е. Просто не мога да го стигна и вместо това ще пия изкуствен сок с гроздов аромат. „Гвоздов авомат”....

Едни каменни стени с камини, едни изгледи към ски пистата и околните къщи, едни тераски за обедно кафенце, когато не е -15*С навън, докато гледаш дупетата на скиорите как профучават в поза-яйце под тераската ти...


Рустикални мебели, и тук дебели колони от стволове на дървета, кухня, в която ако вляза, ще се превърна в Ута Бъчварова от приготвяне на гозбени вкусотии... Мдаааа, каза тя завистливо и продължи обиколката.

По едно време Тлшитлшетшлония се отказа все да настоява да й задаваме въпроси, защото ние почнахме тихо да си мрънкаме между нас впечатления и я изоставихме на един от долните етажи.
 




Къщата е на три етажа и според Тлшитлшетшлония можела да поеме 15 души компания. Хм, че нашите БГ вилички от по 80 кв общо поемат по 20 човека наведнъж. Магия? И не са по 2.5 милиона долАра всяка.... Но това няма значение, защото кривогледата мексиканка ще доведе около 50 братчеда на един път и след като я опустошат и изтърбушат, ще я продадат пак за 2.5 милиона.... Пфу, че съм завистлива. Може пък да си я задържи жената и да я направи “Bed and BreKAfast”…Ама как ще идват гостите с тоя затворен частен път? Ох, тя ще му мисли....

Да, видяхме я Мечтата отвсякъде и вече ще си ходим. На малкото момченце му се прияде от толкоз разкошност и взе да мрънка... А то, по неизвестни за нас причини, беше и без чорапки. Събу си ботушките, извади едни голи синкави крачета и ги мушна в найлоновите хирургически цвички, така на голичко. А мама му беше с плътно хавлиено чорапче. Но това е друга, отплесваща посока, водеща към грижовността на местните майки-орлици.... Това не е тема тук. Тук се говори за Къщата-Мечта.

Слизаме пак в гаража, обуваме си обратно ботушите, слагаме якетата и сме готови да се върнем в реалността, като пресечем улицата, за да се качим на нахално паркираното пред клуба наше возило. Но не. Каката с изпръхналите устни ни покатерва отново цялата групичка на Форда Експедиция и ни „закарва” на 15-ната метра обратно до клуба, този път надолу по светия път. Ние, хулиганите, се мятаме на возилото си пред клуба, а каката откарва другите две семейства до паркинга, където те възпитано са оставили колата си. Детенцето най-после ще осъществи заветната си мечта да си напълни коремчето, което вероятно ще стопли и краченцата му. Не бива да се забравя, обаче, че всяко хранене тук е придружено от чашка с вода, пълна на ¾ с лед, който е залят допълнително с абсолютно ледена вода... Това също стопля много душата. Мно-го...

.............................................

Хм, върнати в реалния свят на нещата, които не струват милиони, разгледахме главната улица на селцето-курорт, наподобяваща сцена от филм с Клинт Истууд, ама оня Клинт, дето е захапал недопушената смачкана цигара в ъгъла на устата си и носи пончо като черга на раменете си (не оня Клинт със смокинга, дето миналата неделя беше номиниран като режисьор на „Писма от иво Джима”)... Наоколо едни дървени къщи, квадратни, боядисани в различни цветове. С огромни надписи на платно на всяка от тях, И един с един надписите нито си приличат, нито си подхождат. Един продава железария, я съседът му се нарича „В света на изисканите аромати” и е посветен на аромотерапия, масла, сапуни и ароматни свещи... Следващият е, да речем, собственик на кръчма „Пръцкащият кон” и сервира пържен боб с наденица, а следващата съседка има мотелче за скиори. И така докрая на реда – схаванахте поредицата....

Пистите бяха много хубави, с влекове, както си му е реда. Мисля, че и системата с безплатните автобуси беше много удобна за всички, които искат да обиколят пистите, за да си изберат къде да карат.

Вечерта направихме отчаян опит да навечеряме децата в културен австрийско-германски? ресторант в алпийски стил с немско име. С разни фондю и засукани менюта, които прочетохме в списание за заведенията.... Но се оказа, че понеже явно е най-известното място в Уинтър Парк-а, там било с резервации. Отпреди няколко дни. Че нали никъде не било с резервации, бе братя? Отиваш, нареждаш се и чакаш като кияк половин час и проклинаш всичко... Ама тук, с резервации... Да, немско ще да е било заведението, автентише германише.

Прибрахме си гладните стомаси и отидохме в друг, ирландско-американски ресторант (може би някакъв „кръчъм” – идва от кръчма, но е някак по-мъжественообрулен) и задоволихме първичните си страсти с високо-холестеролна храна от месото на крава.... Това поне могат да го готвят и май няма къде да сбъркат. Поне така се заблуждаваме, де.... Винаги има къде...Вечерята не беше нищо интересно, освен леко подозрително вкусна, защото в американските ресторанти с местен колорит не очакваш да е вкусно и обикновено не се нахранваш. Е, има и изключения...

Закуската, обаче, ни изненада. В същото това информативно списание, се образовахме за кафенето за закуска, което бе наречено „пекарна”, и ние романтично си представихме разни домашни кифлички, печени на място и такива разни... Е, оказа се дори много интересно. Малка хижа, затрупана до средата на прозорците със сняг. Верно! Отвън висят половин метрови ледени висулки. Отваряш дървената врата, правиш крачка и се блъскаш в стена от кротко чакащи да седнат и закусят гладни хора.

Заведението има около осем маси, щастливците, които имат маса си закусват, пият прясноизстискани сокове и кафенце, ядат омлети, бъркани яйца, димящи гофретки и пържени филийки, поляти с кленов сироп, а до тях, на 5 метра тежко диша гладна тълпа от петнадесетина човека, която не съвсем дискретно им брои залъците. И преглъща трудно. Няма стена, която да отдели чакащите от ядящите, и така температурата в заведението се поддържа постоянно висока... Интересно, много интересно....

Някои от щастливците си разглеждат вестници, докато отпиват от кафенцето пред очите на гладните, но никой не скача да удуши наглеците. Не, чакат си. Тихо, кротко, с размяна на леки шегички и коментари кой след кого бил.... Идва ти реда, завеждат те на масата, папкаш, пиеш, после плащаш и хоп, следващите от опашката се насочват към маса. Нареждаш се към 10 и нещо на опашката, ядеш към 11.30, после тълпата леко прелива в обедната група, сигурно после и във вечерната.... Такива реалности местни. Убиват ме с това културно чакане. Все си мисля, че ако у нас го организират така, кръв ще се лее... „Ако умра ил загина, немой да ме жалите...”

Ох, да взема да приключа с разказа, че стана Паисиевски по дължина.... Малко хранителен ми стана финалът. Извинете, дано имате нещо за хапване подръка, че иначе ще ми тежи на съвестта...:((((

Поздрави на всички издържали до края!

Здравейте

Доста време не бях писал, за което съжалявам. През този период се слуичиха доста неща, купих си фотоапарат и лаптоп от интернет, проблемите с работата се оправиха, имах няколко интересни случки, ходих до парка, в който работех миналата година.... Сега едно по едно. Първо се сещам за фотоапарата. Поръчах го от amazon.com а модела му е Canon PowerShot S2 IS. За повече подробности можете да прочетете в ревюто му, което ще направя в блога за фотография не знам след колко време, а ако не ви се чака, можете да проверите в интернет. По принцип не мислех да си копувам нов апарат, но Марито се съгласи да ми купи стария за 100 долара. Тогава ми щъкна идеята за нов, мислех това да е а75, но като се поразрових в интернет установих, че за съвсем малко повече, мога да взема много повече и се хвърлих към по-високия модел. Разликите са доста. Само заради по-бързото почти мигновенно зареждане си заслужава да се направи ъпгрейда. Недостатък донякъде са по-големите габарити на апарата, но това се принебрегва в предвид на недостатъците.

После реших да си копувам лаптоп. Първо се спрях на един модел на Тошиба. Май беше а105. Поръчах го от сайта на Тошиба. Да но там се появиха едни проблемчета, подари които доставката доста се забави. Всичко исхождаше от това, че миналата година, като съм си издавал дебитната карта съм бил на друг адрес. Новият ми адрес не е вкаран в базата данни на банката и при поръчки от интернет, при сравняване на личните данни, които съм въвел няма пълно съответствие. После правя нова поръчка. Този път с адреса ми от миналта година. Да, но сега пък адреса на доставка го нямало в базата данни. В същия ден на поръчката разбрах, че са намалили този модел в амазон.ком и има само 1 в наличност. Можех да отменя поръчката от тошиба директ и да поръчам от амазон, но не исках да рискувам, защото не знаех до къде са стигнали от тошибата. След няколко дена чакане проверка на валидноста на дебитната карта разбрах, че нищо няма да излезе и отмених поръчката. Да но пък в амазона лаптопа вече беше свършил. Тогава започнах всеки ден да проверявам в амазон, кога ще има в наличност от същият модел лаптоп. Един ден реших да поровя да видя какво имат, което оправдава моите изисквания – нямаха нищо в наличност. По-късно след 2 или 3 дена реших да направя същото търсене и видях едно съвпадение. Дори този беше по-добър от предишния – с по-голям дисплей. Веднага го поръчах от страх да не свърши. И ето го звяра – Toshiba Satelite P-S6084. Отново проверете в интернет какво представлява, защото нямам време да го описвам в подробност. Само ще спомена, че искарах някакъв късмет да го взема без такси, което си е голяма работа, защото спестих към 100 долара. Смятам, че това е така, защото го вземах в седмицата преди да започне учебната година в САЩ.

А сега малко за учебната година. Доколкото разбрах в Флорида учебната година започва по-рано отколкот в останалата част на Америка и това се дължи на многото урагани, заради които правят ваканции. Тази година започна на 1ви Август май. В магазина, в който работя направиха специална секция наречена “обратно на училище”, в която бяха сложили почти всички пособия, които ще трябват на учениците. Дори имаше един щанд, в който бяха сложили за кой клас какво трябва да се купи от ученика, учещ в дадено учелище. Това става, след като училщето изпрати списък с необходимите посообия за всеки отделен клас. Точно тези списъци ми станаха много интересни. Всички се разкарваха с такива списъци, търсеха и отметяха това, което са намерили. Питах един американец защо са тези списъци, като родителите могат сами да разберат какво трябва на детето им. Той каза, че едно време е било така, но се случвали много проблеми, поради неравностойното социално положение. Целта на списъците е да постави всички ученици под общ знаменател и да са почти еднакви. Така се избягвало напрежението между децата. Питах го дали има и униформи. Той каза, че само частните учелища имали униформи. Общите нямали. Разказва ми, че в града в който съм нямало голяма разлика между частните и общите учелища, защото града бил с много богаташи и те плащали много данъци и учителите вземали по-високи заплати и образованието било доста добро. Поговорихме си още малко за образованието им, но вече съм позабравил за какво още. Заради училището 1 седмица преди да започен почти всички стоки с цена под 100 долара се продаваха без такси. А таксите е нещо като нашия ДДС и са май около 6 процента за Флорида. Това без таксите било да улеснят родителите да подготвели децата си. Дрехи, обувки, пособия... всичко. Точно в края на тази безтаксова седмица се паднах да работя в часта на магазина с ученическите пособия. Не знаете какво се казва лудница и какво е през 5 минути да виждаш как целия ти труд отива на вятъра (в смисъл точно си си оправил и подредил щанда и като се обърнеш всичко е наопаки). Иначе ми беше много приятно, защото ми напомняше на БГ и моментите в които сме пазарили преди училище. Представете си майка, деца и баща. Майката и децата обикалят, Майката пита това харесва ли ти, детето казва да или не, а бащата скучае и казва ади по-бързо :) От време на време някоя майка извиква, че е уморена и че не може повече, мъниците се радват и не спират да повтарят колко яко било това и това... :) А най-големия майтап е като ме питата примено къде ножиците, а те са до тях. Дори имах един случай с някаква чужденка. Май беше румънка. Не знаеше къде са доста от нещата от списъка, дори не знаеше какво означават и избирахме заедно. Тя беше и доста интересен случай, защото детето и знаеше по-добре английски от нея. Но цялото семейство бяха големи сладури и ми беше доста забавно да пазарувам с тях. Дори и аз се възползвах от тази седмица и си купих раница без такса. А на марито за имения ден и купих нещо като куфарче органайзер за университета. По време на тази седмица беше на разпродажба за 8 долара без такси. В момента цената му е 14 долара отново без такси.

В последно време много често съм касиер в Таргет. Много е лесно. Само сканираш стоки. Ако е алкохол регистъра изисква да въведеш дата на раждане на копувача. Дори във Флорида в неделя до 1 следобед е забранена продажбата на алкохол. Тогава изобщо не ти позволяват да сканираш алкохолно питие и се изписва на екрана, че до 1 не можеш. Всичко е толкова улеснено. Като ти дадът парите въвеждаш каква сума са ти дали и то ти изписва каква сума трябва да върнеш като ресто. Датата я пише с големи букви. Това е в улеснение на тези, които плащат с чек. Ако някой плаща с чек, трябва да вкарам чека, в едно устройство като малък принтер. Това е най-трудната част по принцип, защото чека трябва да е обърнат в точно определан посока от точно определена страна. В началото все го слагах погрешно, но вече нямам проблем. После машината си взема чека и печата някакви глупости по него. По някога изисква документ за самоличност, понякога не, понякога освен сканиране на документа трябва да въведа и номера му, понякога не... абе и аз не знам как и кога си работи. С дебитните и кредитни карти става много лесно отново. Само си вкарваш картата в едно малко терминалче и започваш да отговаряш на едни въпросчета. После се подписваш на екрана, който е чувствителен на допир и ти излиза бележка. Понякога някой искат да се разписват на бележката. Тогава освен касовата бележка излиза още една, в която има поле за подпис, под което е написано името на притежателя на картата. Улеснението е огромно. Пролбемите ми са ако някоя стока няма примерно баркод, тогава трябва да разбера от кой департмент е и да въведа кода за съответния департмент и после да питам посетителя колко пари струва да въведа съответната цена. Веднага се сещате сигурно как в БГ ще се махат масово баркодовете и за цена ше се казва нещо по-ниско :) Като касиер ми харесва това, че общувам с хората и че им разкзвам за БГ. Казвам им само хубави неща естествено. Дори имаше един много интересен от към на контакти ден.

В началото бях на сейлсфлора (в смисъл из магазина и попълвах стоките или пък ги оправях.. обща работа) и видях, че една жена иска колело. Свалих и го, закарах и го до вратата за излизане. Тя реши да го провери отново и видя малка драскотина на кормилото. Поиска ново. Аз закарах старото, донесох ново. Тя пак го гледа и видя още по-малка драскотина на кабела на спирачките. Занесох и новото, отидох в склада, намерих още един модел на колелото и го занесох. То вече беше добро. Абе тука клиента е бог и може да те прави на маймуна ако реши. Ама тази жена беше много културна и се държа много добре с мен. По-късно момичето на гест сървиса (това е часта за обслужване на клиенти, които имат някакви проблеми с гаранцията, поръчали са си нещо специално и т.н.) ми вика, абе ти знаеш ли коя е тази. Викам коя. Тя каза, че много хора са исакли автограф от нея. Аз пак питам коя е тази жена... а тя била съпръгата на някакъв много известен ръгбист от Америка и имали много милиони долари и били много много известни. Да ама аз като не гледам американски футобол и няма как да знам. А колелото беше детско колело за момиче за около 80 долара. После отидох на регистъра. Там пък докато обслужвах една и тя ме попита от къде съм бил. Казах и че съм от България. Тя пита дали това не е страната на Стоичков. Ама му каза стойчо. Викам Да. Тогава започнахме да си говорим за футбол и разбрах, че брат и бил футболист от атлетико мадрид преди, но сега бил тренйор някъде, другия и брат пак бил футболист ама не каза къде играел. Питах я за името на брат и. Тя го каза, звучеше ми познато, но сега не го помня. Една пък баба ми каза, че съм имал много готин акцент. Казах и че се опитвам да го избегна, ама тя каза, че се харесвал от момичетата... :) Абе забавно е да си касиер. Вчера примерно си играех с един бебок, който в началото плачеше. Накрая не стига, че спря да плаче, ами и започна да се усмихва слд моите физиономии и хартиени самолетчета. А имах време да си играя с него, защото майка му си прави кредитна карта от магазина. А тези кредитни карти ти дават 10 процента намаление в деня в който си я искараш. После на всеки 1000 долара похарчени с нея в магазина имаш отново 10 процента намаление. А и 2 процента от всяка сума похарчена с нея отиват за благотворителност за училището в което си учил. На ден искарваме средно към 10-15 карти. Много са вжни за магазина и си имат план по колко карти трябва да искарат минимум на ден и за седмица. И не само при нас. Всеки гледа да издава кредитни карти. амазон.ком също. Но аз не мога да си изкарам :( Всичко в този магазин е вече наред. Имам си по 30 часа седмично и го няма предишното намаляване на часове, както през лятото. Спред мен това се дължи на факта, че много от работниците са учценици и няма кой да им работи.

Сега за другия магазин, в който по принцип работех пред вечерта. Поисках понякога да работя през деня и ми смениха депртамента. Направиха ме багер. Трябва да стоя пред касата и да вкарвам стоките в чанти и после чантите в количките на посетитлите. От време на време излизам отвънка и събирам количките от паркинга. По принцип е по-забавно от таргет, защото около мен има доста българи и можем да си говорим по време на работа. От време на време удряш някой лаф с посетителите и ги гледаш какво ядат. Масово неща за мокровълновата фурна, зеленчуци, скара и някакви бързи храни. Понякога помагам и на бабите да си натоварят нещата в колите. Те са ми много забавни. Представте си баба на 80 години, която едвам върви и говори, с количка пълна с котешка храна, бяла коса с прическа на триъгалник и жълти кръгли очила, не можеща да си намери колата на паркинга. Вече имам 3 такива случая. Обикновено им помагам, като се огледам налявао или на дясно. Те обикновено помнят на кой ред им е колата ама са забравили колоната. После след като го натовариш те едвам едвам се качват в колите, които обикновено са някакви огромни типично американски марки и бавно бавно потеглят. Едната преди да се качи в колата си половин час рови в чантата си. Накрая ми каза, че много би искала да ми даде долар където съм и помогнал, ама не могла да намери, Ами като нямаш долар, а искаш да дадеш дай 10 ама карай :) Не ми трябват доларчетата на амираканските баби.

                                                        =>  Следва в следващият постинг