Тези мои мемоари покрай появата на бял свят на Траяна се подвизаваха като коментар към прекрасния пост на Дарла-Дейзи "Коя е най-смелата ти постъпка?". Слагам ги като отделен пост тук, стига са се влачили само из коментари...:)))

Подобно на Дарла и на други жени, явно ние жените не мислим трезво и разумно, когато стане дума за дете.... Поемаме рискове, които не са за поемане и поставяме под въпрос семейството си, за да родим дете... Разумно ли е това? Не е ли? Ние мислим по един начин, околните мислят по друг, кой може точно да премери къде е границата на разумното... Онова, което е разумно за едни, е егоистично за други. Всеки поема сам риска и носи отговорността за последствията. И колко е добре, когато всичко свърши добре, както е в моя случай - тогава някак чудотворно излиза, че рискът е имал смисъл и е било добре, че си го поел... А ако не беше добър края - как щеше да изглежда решението ми в такъв случай? Кой знае...

И моята най-смела (по-скоро най-безрассъдна) постъпка е свързана с раждането на дете. За ирония – не на първото (сина ни Калоян) преди почти 12 години, което премина с много болки и други глупости, но си беше едно нормално раждане… Думата ми е за второто ми преживяване – идването на бял свят на дъщеря ни Траяна, преди почти 5 години.

Интересното започна така: някъде през 5-тия месец започна едно внезапно дебелеене, не е за разказване. Аз естествено се затръшках за вида си и за цифрите, вместо да алармирам гинеколожката ми, моя добра приятелка, която дори лъжех нагло за цифрите. Тя, обаче, мацка печена, забеляза веднага надуването ми и веднага ме повика на преглед. Разбира се, замери кръвното. Ха, ето го проблема!

Отначало, първата седмица мърдаше, но в едни приемливи граници. После, внезапно, без културно предупреждение, хвръкна към 170-100. Аз настоях най-глупаво да го "контролирам в домашни условия" и така загубихме още няколко дни. След това обаче, с въже на врата, занесоха протестиращото ми туловище в родилния дом, да съм „под контрол”, един мартенски ден, само ден преди рождения ми ден.

За онези, които вече са попрочели за лицето GeorgeAtha, законен отец на чадата ми, няма да е изненада, че в онези тежки за мен мигова, той пак се подвизаваше из чужбината, В деня, в който постъпих в болницата, той летеше обратно от САЩ и докато ми попълваха документацията в болницата, той игриво ми звънна от летището в Амстердам: „Идвам си!”. Моят кратък и съдържателен отговор беше: „Ох, аз май си отивам”… Диагнозата беше пре-еклампсия (това състояние се случва при бременни около 8-9 месец и се налага спешно вадене на бебето). Как се прави това в 5-ия месец, освен вадене на части?

Започнаха едни няколкодневни битки за по-драстично овладяване на хипертонията, но въпреки широките усмивки на една компания анестезиолози (чудесни лекари и приятели на моята гинеколожка), аз дочувах „тактичните акушерки”, които мило ме наричаха „status abortus”. …

Разбира се, веднага ми поставиха за обсъждане въпроса „Струва ли си риска за моето здраве, при положение, че имам жив, здрав и умен син? За какво ми е второто? Ще ме убие…” Не мога да кажа, че тогава съм била „смела”, просто съм била наивна и твърдо убедена, че второто ми дете ще живее, знаех го. Значи отказвах всякакъв аборт и продължих „да износвам”….

Последваха напрегнати дни, които прерастнаха в седмици битки с кръвно приближаващо 200 /120. Постепенно целият ми организъм (иначе здрав по принцип) започна да отказва – бъбреците ми продънено изхвърляха албумин, който ми вливаха венозно, но аз тарикатски си го изхвърлях пак… Вливаха ми всичко, което може да се влива – хуманоалбумин, глюкоза, кръв, … Да не объркам нещо, доктори блогери, простете ми, беше преди 5 години… Само да кажа, че една банка хуманоалбумин струва около 200 лв и в аптеките имат обикновено само по един брой, а на мен дълго (особено след секциото) ми вливаха по 2 бр дневно...

След проблема с бъбреците ми, внезапно се събудих една нощ с убийствена болка в дясното ми коляно - появи се тайнствена инфекция, ортопедите бяха смаяни как е влязла там, последваха пункции за изваждане на гъста като суроватка смес, а аз озвучих красиво болницата, но наоколо си мислеха, че раждам в леглото си… А поради деликатността на състоянието ми, нищо не можеше да се лекува преди „плодът да се извади”…

После гипсираха за два-три дни крака ми и едвам се движех с патерици, но поради ужасните болки – махнаха гипса. А и бях непрестанно скачена за системи. Инжекциите и хапчетата за хипертонията бяха почти през 2 часа. Радвах се на прекрасни грижи от всички съмишленици на битката по спасяването на упоритата бременна, но имаше и много гинеколози, които идваха да поговорят сериозно с мен и да ме питат "Защо, по дяволите, правя тези експериметни с живота си. Наясно ли съм, че „плодът” ще е много под килограм и вероятно ще е увреден от недобре снабдената с кръв плацента? Готова ли бях да гледам увредено дете?" Аз смятах, че бях…

Все по-тежко можех да дишам, поради недобре работещите дробове и огромните килограми (половината от които бяха задържана вода) и лежах полуседнала, на 4-5 възглавници, но пак не поемах добре въздух. Непрестанно имах прегледи, ехографи, бяха ми дали лична машина за слушане на тонове до леглото и почти си стоях свързана към нея. Идваха кардиолози, за да следят сърцето ми и пулмолог, за дробовете ми…. Аз, обаче, още си въобразявах, че ще износвам още 3 и половина месеца и ще раждам „нормално”, щото секциото е „травмиращо”…

Накрая, една събота към края на април, след една криза с дишането и рязко увеличения албумин, направиха консулт със специалист, който установи отказ в десния бял дроб. Веднага насрочиха секцио, но вместо в родилния дом, където аз исках, защото бях у дома си – в Окръжна болница, Пловдив. Защо?- възпротивих се аз, тук ми е добре.

Дори не ме слушаха. Значи в понеделник, 24 април ще имам бебе!, казах си аз. И то на 24-ти, защото и Калоян е роден на 24-та дата. Чаровната анестезиоложка д-р Веси, с която покрай битките повече от месец се бяхме сприятелили, спокойно обясни, че там има всякакви отделения, особено най-добрия в града „Сектор за недоносени”, нали ще „раждам” бебе? Ехографът установи, че миниатюрното същество в мен е жена, което умножава шансовете й за оцеляване като недоносено (говорим за плод в 30-та гестационна седмица = 6ти месец)…

Аз си мислех, че просто ще си стана от леглото, куцаща и огромна, и Жорко ще ме закара до Окръжна понеделник сутринта, ще родя, и едва ли не ще си тръгна след ден-два… Нещо такова. Зле съм, ама мисля, че се чувствам някак добре. Лудост!

Понеделничната априлска сутрин, студена и ветровита, бе огласена от воя на линейката, с която ме откараха до Окръжна болница, придружена от шефа на ОАРИЛ отделението, прекрасен човек, който почина седмица след кръщенето на дъщеря ни…, плюс още един анестезиолог, готов до зъби за операцията. След линейката, Жорко със Снежана (гинеколожката, която също оперира секциото) плътно отзад.

А на мен ми е смешно - защо пък толкова тръшкане. И ужасно страшно, че ще ми режат непокътната плът. НО пък ще извадят момата - със замислено име Траяна, при положение, че тя не "изтрая" и 5 нормални месеца в мен. Напред!

Сложиха ме в количка, а аз се възпротивих активно, срам!, нали ще ме види някой познат в болницата?! Не, ще си ходя на самоход. Докторите около мен почти ме зашлевиха…Операционната беше пълна с лекари, имаше около 30-тина души и вече почнах да изтръпвам… Бях почти мъртва от страх… Последното, което чух беше кръвното ми: 250-165. По-късно си мислех, че е било халюциниране, но епикризата го потвърди…За мое успокоение, шефът на отделението допусна моята гинеколожка и двамата анестезиолози да участват в операцията, което ми звучеше после невероятно (макар, че те си знаят)...

Е, после прекарах почти седмица в ОАРИЛ, а после още една седмица в Интензивното кардиологично отделение на Окръжна болница. Видях бебето си на петия ден - най-малката мишка в кувьозите, крива, грозна с ребра по-изпъкнали от тези от Освиенцим. Бореше се за живота си със същата упоритост, с която днес чете, учи, и прави всичко...

След почти година лечение, аз си бях пак почти същата (малко по-огромна...), за щастие без сериозни последствия, поне засега!

Важното беше резултата: една миниатюрна Палечка, с тегло 1200 гр и ръст 37 см, която прекара около 20 дни в кувьоз и още 25 дни в Отделението за недоносени. Изписаха я с внушителното тегло от 2кг 300 гр на почти двумесечна възраст и се забавлявахме да я разхождаме по улиците в „кенгурото”, а разни баби крещяха по мен, че съм си извела новороденото едва на 3-4 дни, а „новороденото” си обръщаше главата към тях и ги гледаше втренчено…

Следяха развитието й до края на втората година - имахме предупреждение, че ще е със забавено развитие. Проходи на 1 и 2 месеца, проговори малко след това. На 3 години знаеше Бг азбуката и коя буква на кое животно е... На 4 и половина проговори на английски, а сега на 5 и половина чете на английски както брат й не можеше на 7 да чете на български.... На 3 години психоложката, която я следеше я вписа в дисертацията си като "казус" и каза, че определено сме вечеряли с Господа... Е, малко ми беше приседнала в гърлото вечерята, но сме били на една маса, определено....:)))

Е, всичко е добре, когато завършва добре! Просто всички сме имали късмета да останем живи и здрави, за което сърдечно благодаря на Господ, лекарите и невероятния ми мъж!

След година направихме голямо кръщене, почти като мини-сватба, и гордите кръстници Снежа (д-р Топалова) и Веси (д-р Коева) бяха много красиви с чаровната си кръщелница Траяна. После яли, пили и се веселили.

Това е.

Струвало си е... - за да можем днес да си правим щастливи муцунки!

- Познайте какво купих миналата седмица - каза тайнствено баба и изчезна в другата стая.
С майка ми се спогледахме в тих ужас, но решени да харесаме каквото ни е взела, дори то да е плетена блуза в яркосин цвят или вълнена пола на кафяви ромбоидчета... Повечето й подаръци към нас бяха определено не по вкуса ни, но обичта ни към нея никога не позволяваше да й кажем направо да спре да купува с повод и без повод...
След секунди обаче баба донесе с щастлива усмивка купчинка детски дрешки, една от друга по-красиви.
- Ето - казва ми - да имаш момичченце, ще го облечем царски, най-хубавото ще е.
Зарових ръце в дрехите, на гърлото ми се спря подозрително щастлива буца. Дрешките бяха невероятни! Червено, плътно и мекичко якенце с апликация на мече на гърба, невероятно елегантно изглеждащо, на вид за детенце на 6-7 месеца. Рокличка тип гащеризонче (която се облича върху ританки и блузка), на нежнорозови и сини цветчета. Бяла рокличка с бухнали ръкавчета. Друго якенце, мекичко, жълто, по-тънко, с ципче. Пижамка - горнище и долнище - беличка, със сини ръбчета и синя якичка и синьо зайче избродирано отпред. И още красиви блузки, панталонки, роклички...
Толкова се ядосах, че не си нося фотоапарата! Не можах да снимам тия красоти, но определено ги запечатах в съзнанието си. Баба беше толкова щастлива докато ми ги показваше и говореше колко иска да си има правнучка от мен. Каза че е взела дрешките (забележете!) от втора употреба - което просто ме възхити - как е успяла да ги намери толкова запазени и красиви дрешки, кажи-речи неизползвани (а една рокличка си беше и с етикета!). Пак се замислих колко е важни дрешките да се дават с любов, а не да са задължително нови!!! И пак започнаха да ми минават луди мисли за бебето-момиченце, което искам, искам, искам, а не мога да имам... (все още)...

Но когато и да го имам знам че баба ми е приготвила най-хубавите дрешки, с които да го посрещна и об(л)ичам :) :) :)

Нали само дрънкам колко обичам децата и как искам да си имам бебе. Това предполага отговорност. Та вчера седнах и си изготвих един списък с нещата, които трябва непременно да свърша преди да забременея - за да бъда след това обезателно добра и отговорна майка! И.. ето ги

Неща, които трябва да свърша преди да забременея

1. Да се науча да свиря на барабани -- с бебето няма да имам време.
2. Да избутам поне до 3-ти курс в университета.
3. Да се скъсам от ходене по концерти :)
4. Да се напия здравата поне веднъж с приятелите ми.
5. Да си направя още поне 3 татуировки. Четвъртата - след раждането - името на детето ми :)
6. Да си направя пиърсинг на пъпа.
7. Да започна да ходя редовно на фитнес за коремните мускули :)
8. Да се убедя, че наистина съм намерила бащата на бъдещото ми бебе.
9. Да съм работила поне година, за да знам какво е сам да си изкарваш парите.
10. Да си взема котенце, докато е още съвсем мъничко.
11. Да се науча да бъда образцова домакиня (или поне да се науча да готвя нещо различно от пиле с картофи...)
12. Да поработя като детегледачка на час - трябва да знам в какво се забърквам, нали? :)
13. Да изляза поне веднъж на екскурзия извън България..
14. Да спра да пуша.
15. Да спра да споря с майка си.
16. И с баща си.
17. Да се омъжа :) :) :)
18. Да чуя от някоя майка, която уважавам много, че самата аз ставам за майка :)
19. Да се убедя, че бебето ми ще е щастливо да ме има ... ;)

Хм, докарах ли ги 19 ? Да... щото толкова ги мислех и вчера. Като се замисля, всяка една от тези точки би могла да се направи и след забременяването (като изключим за пушенето и пиенето) но колко по-добре, колко по-добре е да се направят преди това!

Та ето една проста сметка. Сега съм първи курс, което ми дава две години докато премина в трети (дай Боже..) А аз искам да съм омъжена като забременея, което дава на Даро една година за да ми предложи брак :) :) :) :) :)
Все пак не искам да избързвам... решението е много важно, да реша дали съм готова сега и тук. Но направих този списък от отговорност към себе си и бъдещото ми бебе..

A вашият списък какъв е? :)

Седях до Еовин на диванчето пред кабинета на гинеколожката и гледах с разширени от вълнение очи малкото сладко нещо, което малко нестабилно се клатушкаше на крачетата си пред нас, смучеше вода от шише с биберон и любопитно ни разглеждаше. Беше опаковано с яке и шал, без шапка, имаше русичка коса и красиви очи с дълги мигли. Така се загледах, че започнах да усещам познатата буца на вълнение и тъга в гърлото си... После влязох на преглед, след което ме пратиха на изследвания... и след като излязох от клиниката, поех за вкъщи и преброих оставащите си пари (които ще ми трябват и за евентуалните лекарства) се депресирах безкрайно много. 40 лева до 5-ти декември, когато нашите ще ми преведат парите за месеца, които си получавам от тях. 40 лева, с които да си изкарам карта за градския, да се прибера тази седмица до Димитровград, както планувах, да си платя лекарствата и пак да ми останат пари да живея. 40 лева. А мама не трябва да знае, че парите не ми стигат... По дяволите...
С една дума прибрах се вкъщи и му ударих един рев, който хвърли в ужас половинката (и мен), аз направо си излях сърцето. Как може да сме такива мизерници бе, как ще живеем, аз не мога себе си да оправя, а какво остава за едно бебе... И рев, и нареждане и... уф.
Защо пиша това тук? Защото се замислих колко мизерно се чувствам когато става дума за мен и не ми стигат парите за лекарства... а как ли бих се чувствала, ако парите не стигаха за собственото ми дете?
Сигурно щях да умра от мъка...
Сбогом мечта-за-бебе. Върни се някога, когато можеш, когато вече съм започнала работа, когато съм пораснала и съм спряла да плача.. Сега съм твърде зле за да продължа да те подхранвам... Просто си върви...

Седим и мислим, седим и мислим и както каза Шогун, по едно време гледам - само си седим...

Аз сигурно съм единственият човек на земята, който иска бебе, а отива да му предпишат противозачатъчни. Докато чакахме пред кабинета, до нас се разхождаше момиченце на годинка и нещо...Гледах я и просто ми идеше да си хвана багажа и да изчезна, всичко да си продължи както досега - на късмет...
Много мислих. И много ме боли от нещата, които премислях. Всичко, което правя в момента, е подчинено на това желание да имам бебе, колкото и абсурдно да звучи. Досега можех да си позволя риска да забременея, все щяхме да се оправим някак - и двамата сме достатъчно борбени и силни да избутаме нещата с бебе на ръце. А аз си знаех, че така ще стане, щом започна работа. Сега не мога да си позволя риска - да забременея по време на предварителния договор, на ниската запалата. Преди все тая - все 160 лева. Сега разликата между онези 160 и около 400, които ще взимам майчински след като договорът ми мине на 8 часа и стане постоянен - ами огромна е разликата...Тъпо звучи да се юрна по доктори за едни 300 лева плюс, ама...Може би трябва да изчакаме и да ме повишат, което няма да стане, ако изляза в майчинство първата година - колежката, на чието място съм, е родила две деца и все още си е секретарка (знаех си аз, че почна ли работа ,ще ме хване амбицията)...От друга страна, за да ме повишат, трябва да взема (или поне започна) магистратурата по Бизнес администрация. Това е последното, което измислих. Т.е. най-подходящото време да имаме бебе се пада по време на задочната ми магистратура.Тогава хем ще ми изплащат майчинските, хем ще имам някакво време да гледам бебе и да ходя на лекции.Ама като гледам как съм се разбързала да завърша бакалавър пък...2007 на септември най-рано. Което значи, че 2007 мога да започна магистратура на октомври, ако не изпусна срока и не остана за 2008. Аз се шегувах, шегувах, ама май наистина най-рано се получава 2009...Каква ли зодия ще е по китайския календар...Пфу, дано до 2009 Ицо е минал на някакъв постоянен договор, като гледам програмистите не взимат никак лоши пари тук. Само дето на мен не ми се стои в София и ми се връща след магистратурата...Ще видим.
Гледам рецептата и още не мога да повярвам - искам бебе, а започвам да ги пия...

Ех, все си мисля, че джентълмените не са на изчезване сред българите, но напоследък ми прави много грозно впечатление, че в градския транспорт не отстъпват място на бременна жена.  Аз често пътувам с метрото и днес в една мотриса бяхме три бременни!!! Аз бях с детето и някак си успях да седна благодарение на него, че е мъничък и се мушна, но докато се наместя и обърна, хоп пред очите ми още две бременни. Ама, както сина ми каза, "много бременни" :-) За момемент инстинктивно (понеже съм в същото положение) ми се прииска да взема детето в мен и да отстъпя място на едната, но се спрях. Първо, защото и аз съм бременна! И второ, защото бях с две торби, ако трябваше да взема и Бобо в мен, къде щях да си сложа багажа?!  Звучи малко егоистично, ама ми е писнало от тези неудобства с транспорта. И трето, на което много се ядосах, точно срещу мен седяха две млади, хубави момчета, изглеждаха ми на спортисти и един друг мъж до тях. От моята страна - още един мъж.

Ей, никой не се мръдна! Не се помести! Не сведе дори поглед, защото в такава ситуация човек знае, че трябва да отстъпи място и чувства неудобство, че не го прави.  В случая говоря за здрави, прави мъже, всичките на млада възраст.  Замислих се най-вече за тези две млади момчета. Кога и къде са пропуснали да възпитат у тях чувство за уважение към другия пол, към зачитане на нуждаещия се; как те ще се отнасят към приятелките, съпругите, децата си... ?

Ама не са само мъжете. Това важи и за жените. Днес, дори и жена рядко би отстъпила място на бременна. И пак, за да не заклеймявам и слагам всички под един знаменател, ще кажа, че си зависи от човека.  Ако човек е малко по-отворен към другите и не толкова съсредоточен в собствения си свят на комфорт, ако човек да си го кажа направо е - възпитан - веднага ще наруши спокойствието си и ще отстъпи място на бременна жена.

В началото аз се засягах от такова отношение. Сега се опитвам да мисля по-философски и си разсъждавам по следния начин: Никой не ми е длъжен да ми отстъпва място. Ако някой го направи все пак, то това е акт на добра воля от негова страна. И не са виновни те, ами аз съм си виновна, че си нямам автомобил (все още) и ми се налага да се придвижвам с градският транспорт. Ако не ми изнася, ей ги на такситата - хващай си едно и си се прибирай като бял човек, Десиславке. 

А, най-голямата ми утеха е, че това мое състояние е временно, но не е там въпросът..., нали ?

Днес с няколко момичета от форума на БГМама бяхме на посещение в дом Св. Параскева.

Едното от тях, Еми, много отдавна беше пуснала тема, но аз тогава бях в Пловдив и не можах да отида. После пък в Букурещ и т.н., но вчера видях темата за днешното посещение и и писах. После тя ми се обади и днес ме взе с колата . Пред дома се срещнахме с още две момичета,Мира и Миглена, и така четирите и мъжа на Еми - Иво, влязохме в дома.Еми беше уредила дарение от пюренца и памперси. Запознахме се с директорката, която ми направи впечетление на много мила жена. Въобще всички работещи там бяха много любезни и приятни.Раздадоха ни маски и торбички за крака и влязохме да видим първо бебетата на една годинка. Аз си харесах едно и го вдигнах на ръчички, но той , милият така ревна...Казва се Лукас и има едни такива огромни черни очи...много беше сладък, но много се дърпаше. Другите дечица бяха по-спокойни и момичетата се занимаваха с тях. Учихме Мартина да ходи, тя беше най-мъничка, на годинка. Пълзеше много сладко...Всичките бяха много красивички .
После слязохме долу да си играем с по-големите. Те много ни се радваха и искаха да ги гушкаме. Имаше еди н Деян. Хе, това момченце като се качи да го гушкам и не искаше да ме пусне. Слагам го на земята да ми починат ръцете, той пак иска. Голям фитнес...Показвах му на картинките на стената кое е гъба, кое е мравка , кое калинка и той повтаряше след мен, само дето според него гъба беше гъга. Толкова беше гушлив, милият. А леличките, които ги гледат., също ми направиха хубаво впечетление, отнасяха се много добре с децата, а и като цяло домът беше добре уреден, имаха хубави стаи, хубави играчки, кошарки. Еми каза,че това е дом за първо посещение - не те стресира толкова, домовете за по-големи деца били ужасни. Което е много тъжно :(
Сега ще се опитвам да ходя с нея , когато мога, искам да и помагам. Всъщност не само на нея, а и на всичките тези дечица. Защо ли ги оставят...Тя каза, че повечето нямат отказ от родителски права и не могат да бъдат осиновени...Добре, искаш да го оставиш поради еди каква си причина, но поне защо шанс не им дават "родителите" им!? Ходели да ги виждат...Веднъж годишно...А ако можех, всичките щях да ги взема вкъщи...И Деян, и Карлос, и Мартина, и Лукас...Такива усмивки, такива красиви очи ...

Като започнахме да белим чушките, забелязахме, че по-бързо и по-лесно се справяме със зелените, отколкото с червените. Затова казах на Божена да взема от зелените.
– Защо? – възрази баща й. – Да бели наред, като нас.
– Прав е татко ти – съгласих се аз. – Вземай и червени чушки.

Диалогът ме накара да се замисля дали понякога (или често) не щадим децата си някак подсъзнателно – изобщо не обмислих съвета си към Божена да бели само “лесните” чушки, казах го ей така, по инерция. Вследствие на това съвсем неоснователно отлагаме сблъсъка на малките хора с житейските трудности. Животът ще им поднася и зелени, и червени чушки, затова е добре отрано да са наясно, че понякога е нужно да положиш повече усилия и старание, за да се справиш с проблемите.

в 10 въпроса с отговори :)

1. Момченцата по-енергични ли са от момичетата?

Нека не забравяме,че и момчетата и момичетата са различни.Като жени ние не знаем какво изпитва мъжкото тяло и често прехвърляме собствените си емощии към детето. Какво да правим? Да разберем,че момчето има около 30% повече мускулна маса от момичето.Той е по-силен и тялото му го подтиква към повече действие.Момчетата имат повече червени кръвни телца, следователно имат нужда от повече движение.Тестостеронът ги кара да се движат повече.За вас остава да канализирате енергията му към по-спокойно занимание или тренирането на спорт.

2. Kак да му даряваме нежност?

Обгърнете го с любов.Вие сте първата любов на вашия син. Също така вие сте неговият първи модел за жена.Каква отговорност! За да порасне и стане щастлив възрастен, той трябва да получи от вас топлина и сигурност, нежност.През първите си години вашето бебе - без значение от кой пол, има нужда от милувки и целувки.Вие трябва да се адаптирате към неговите нужди, защото около 6 годинки той ще предпочита да рита топка с татко, от колкото да се гушка в прегръдките ви,Повечето родители се притесняват,че гушкайки сина си,ще го направят мекушав, но това не е вярно.Също така уважавайте личното му пространство - ако не иска прегръдки, съобразете се.Чукайте на вратата, когато искате да влезете в неговата стая и т.н.

3. Как се развива мъжкият и женският мозък?

Много изследвания доказват, че мъжкият и женският мозък се развиват по различен начин.
Двете полукълба комуникират помежду си повече при момичетата.Резултатът е,че те повече анализират и си задават повече въпроси. ДЯсното полукълбо при момчетата е по-богато на вътрешни връзки, което обяснява това,че са по-добри математици и се ориентират по-добре в пространството. Двата района , отговарящи за езиците , са 20%-30 % по-големи в момичетата, за това те проговарят по-бързо от момчетата. За това момчетата трябва да бъдат стимулирани да проговорят, като им се говори повече и им се разказват повече истории.

4. Момчетата са по-слаби от момичетата?

Доказано е. Според едно английско изследване, нежният пол не е този, който ние мислим. При мъжкия ембрион има по-голяма вероятност за усложнения и смърт, от колкото при женския. Момченцата се разболяват по-често, според изследването "The fragile male", публикувано в The British Medical Journal.
Тази физическа слабост е придружена и от психическа такава.2/3 от консултациите при детските психиатри са на момчета, при тях процентът на самоубийствата е много по-висок от този при момичетата. Изводът е, че момченцата не са малки мъже, а им е нужно време да пораснат.

5. По същия начин ли се грижим за едно момче, както за момиче?

Отговорът е не. Обществените норми налагат нашето поведение спрямо пола на детето. Подсъзнателно сме придобили идеи за поведението на момичето или момчето. В едно изследване е доказано, че когато плаче момиченце, сме склонни да мислим,че е тъжно, а когато плаче момченце - че е ядосано. Освен това родителите са по-склонни да разговарят с момиченцето и да го прегръщат повече, докато държат по по-различен начин момчето в прегръдка и са по-склонни да го оставят да се претовари физически. По-лесно даваме колички на момченцата и кукли на момиченцата. Нашето подсъзнание влияе силно върху жестовете и поведението ни спрямо пола на децата.

6.Защо момченцата проговарят по-късно от момиченцата?

Виновен е мозъкът. Нашият разполага с около 30 % допълнителни връзки, посветени на езика, от колкото мъжкият.Освен това нашите хормони стимулират врзъките между двете полукълба.Следователно момчетата си задават по-малко въпроси и са по-малко надарени в езиците. Как да помогнем на сина си да се изразява по-лесно?
Говорете му!
Окуражавайте го да изразява чувствата си.
РАзказвайте му истории.
Слушайте го.
Окуражавайте го да получава това,което иска, чрез разговор, а не чрез сила.

7. Kак да не възпитаме малък мачо?

Момченцата и момиченцата не се отглеждат по един и същи начин. Обикновено се въхищаваме на женската красота и мъжката сила. Но да окуражавате смелостта му не значи да отгледате мачо. Нека синът ви ви помага в някои домакински задължения, научете го да уважава жените и нека баща му му покаже как един модерен мъж възприема отговорностите си.

8. Защо момченцата се бият?

Момчетата са по-войнствени. Това се дължи на тестостерона, наречен още хормон на агресивността. Неслучайно някои коне се кастрират, за да бъдат по-спокойни. В случай на конфликт момченцата са по-склонни да използват юмруци и това е нещо, което трябва да се научат да контролират.

9. Kак да отлгедате сина си сама?

ДА отгледате сама момченце не е лесна мисия, но не забравяйте,че например и Бил Клинтън, и Том Круз, са израснали без бащите си. И опитайто да избегнете следните грешки:

Не правете от сина си мъжа в къщата. Той е дете и не е негова работа да ви успокоява и подкрепя.
Не прехвърляйте своя начин на мислене и реакции върху неговите - мъжете и жените са различни в това отношение.
Синът ви не ви принадлежи.
Заобиколете го с мъже - чичовци, приятели. Той има нужда да се идентифицира с мъже, да общува с тях.
Интересувайте се от неговата вселена - спорт, коли, която е далечна от вашата.
Сложете някакви граници, от които той има нужда и не забравяйте,че не е толккова драматично, ако синът ви ви се сърди 1-2 пъти на ден.

10. Какво е значението на бащата във възпитанието на сина?

Бащата е от огромна важност за момчето. Той е неговият модел. Ето някои нужди на момчето спрямо баща му.

Момченцето обича физическите контакти като боричкане, гъделичкане.
Обича да приключенства с баща си - вижда го голям и силен.
Обича да го слуша как разказва за живота си, да знае какво бащата прави.
Обича да се учи на всичко с баща си - футбол, готвене, компютър.Оценява всеки жест на внимание.
Трябва да получи положителна представа за баща си.

Източник: http://www.aufeminin.com/maternite/elevergarcon/elevergarcon1.asp

ЗА КАКВО СЛУЖИ МАЙКАТА
 Изложеният по-долу списък е съставен в резултат на напрегната обща работа на една четиринадесет годишна, един единадесет годишен и една петгодишна.
Майката служи:
1. Да подписва лоши класни, за които бащата по-добре да не знае.
2. Да утешава.
3. Като опитно зайче за издръжливостта на човешките нерви.
 4. Да измъква тресчици.
5. Да се кара.
6. Да чете часове наред, когато си болен от шарка, за да не те сърби чак толкова.
7. Да се грижи за нашите доашни животни, взети само при изричното условие, че ще ги гледаме ние.
8. Да си спомня винаги онова, което – ако тя не го помни – ние напълно забравяме.
9. За учене на стихотворения на глас.
10. Да мърмори, когато е необходимо.
11. Да бута люлката, когато сме на нея.
12. Да ни целуне пръстчето, когато сме били още малки и сме си го прищипали.
13. Да ни изтрие гърба.
14. Да ни гушка.
15. Да изглажда подгънатите страници на тетрадките ни.
16. Да ни чете конско, защото на татко това струва голямо усилие.
17. Да лъже по телефона, когато искаме да ни няма у дома.
18. Да мъти нови братчета и сестричета.
19. Да разрешава семейни спорове.
20. За душеприказчик.
21. Да спестява парите, които останалите членове на семейството са прахосали.
22. Да стяга куфарите.
23. Да пише извинителни бележки.
24. Да кърпи дрехите ни.
25. Да ни обича, когато всички други са ни сърдити.
26. Да ни дава заеми.
27. Да прибира разхвърляните ни навсякъде вещи.
28. За милосърдна сестра.
29. За надежден будилник.
30. Да ни повдига духа (по телефона), когато ни е домъчняло за в къщи, защото сме някъде, където не ни харесва.
31. Да ни мие главата.
32. Да убива оси, паяци и други гадини, от които се боим.
33. Да ни държи ръчичката при доктора.
34. За гръмоотвод.
35. За търпелив слушател при любовна мъка – дори ако изплачем за четиринадесети път една и съща история.
36. Да отпраща приятелите, с които вече сме скъсали.
37. Да шие дрехи на куклите и на нас.
38. Да отлепва дъвката ни от ръбовете на масата, облегалките на креслата и др.
39. Да прави глупости.
40. Да ни услужва с велосипеда си, с гримове, огърлици, чорапи, ластичета, ножички... повечето от които никога вече не вижда.
41. Да ни тормози.
42. Да се възхищава на децата си, когато няма кой друг да го стори.
 И за още много други неща – просто в момента не ни идват на ум останалите. Във всеки случай майката има многостранно приложение и е крайно рисковано да останеш само с една, защото, ако тя излезе от строя, семейството ще трябва да бъде закрито.
Барбара Ноак
източник - форумът на Бг-Мама, но пак не може да се влага линк!!!:(