Лична хигиена без вода

Водата-чудото на планетата Земя.

Не винаги можем да се възползваме от водата за нашата лична хигиена. Как да поддържаме хигиена на самите нас или на наш близък за когото се грижим ако няма вода или при недостиг на вода ?




​

Автор на снимката Георги Воев

​

Ръкавици, кърпи, шапки и лосиони за сухо без вода измиване и без изплакване с вода на тяло, глава и коса

Торбички, пликове с абсорбатор превръщащ течностите в желеподобна маса, гел

Висока степен на хигиена без използване на вода за измиване и без последващо изплакване. Хигиена при пътуване, спортуване, къмпингуване

Как да поддържаме лична хигиена без наличието на вода? Когато сме на къмпинг, на излет. Когато отиваме на работа с велосипед или пътуваме със самолет, кола, автобус, влак, кораб или платноходка, при спортуваме. Когато водата не достига или изобщо няма вода за хигиенни нужди или поради други причини. Как да поддържаме хигиената на лежащо болен човек или на човек със страхова невроза, страх от вода? Хигиена при военни мисии, миро опазващи мисии, хуманитарни мисии, бежански вълни...























Торбички, пликове с абсорбатор превръщащ течностите в желе, гел

 
Торбичка за повръщане с абсорбатор


Уринаторна торбичка с вложка абсорбатор превръщащ урината в желеподобна маса, гел.
​
Пликове за подлоги, тоалетни столове и химически тоалетни с вложки супер абсорбатор позволяващи ползването им без последващо измиване. Висока степен на хигиена с предпазване от зарази и инфекции.







​

„Бербатов вкарва само на слаби и посредствени отбори, не и на силните!” –  твърдят с неприкрито злобно задоволство  хейтърите. Продажни и некомпетентни журналисти, с очевидно повърхностни познания за родната футболна история,  повтарят папагалски удобния рефрен и го налагат като неоспоримо твърдение на милионите любители на футбола.
А истина ли е това твърдение?

  През  изминалите месеци си поставих за задача да открия и публикувам в популярни български видеопортали поне някои от головете на Бербатов в Бундеслигата . Пропускам издирването на забравени репортажи, липсата на памет и традиция в сайтовете на претенциозни германски клубове. Именно покрай тази малка „Одисея” се сблъсках с доказателства, които не само като статистика, а и като картина, опровергават лъжите на „мразещите” и некомпетентните  медийни приказвачи.
С уговорката, че всеки гол във футбола е важен и няма „незначителни” и „малоценни” попадения, предлагам своеобразна и условна класификация на головете на Бербатов и  отборите, които е огорчавал.

Нека започнем най-отдолу, тоест от родното първенство. Българският шампионат отдавна не е критерий за европейско ниво и попаденията в него могат да се приемат само като стартова база за кариерата на всеки футболист.
Към тази група прибавяме и още куп голове на Бербо срещу противници от по-ниски дивизии и тотални анонимници в световния футбол: Унион Берлин, Рот-Вайз Ерфурт, британския Олдършот, чешкия Баник Острава, молдовския Конструкторул (7  гола в 2 мача за купата на УЕФА).
Нужна е още една добавка с привкус на екзотика. Приятен спомен е по време на предсезонните контроли да вкараш на далечни, екзотични отбори. Но головете в приятелски турнири срещу тимове от ранга на корейския „Сеул”, американския „Канзас Сити”, костариканския „Картахена” и колумбийските „Атлетико” едва ли са толкова определящи (дори когато са много красиви!) за профила на един голмайстор.

Да минем към „елитните” голове, отбелязани на класни отбори. В  Бундеслигата и Висшата лига дори най-слабите отбори перманентно надвишават средното европейско ниво. И все пак има  формации, чиято цел е да запазят мястото си в елита и често сменят Първа с Втора Бундеслига и Премиершип с Чемпиъншип. Бербатов е отбелязал „цял кош” голове в мрежите на Ханза, Херта, Енерги Котбус, Мюнхен 1860, Хофенхайм, Бохум, Кьолн, Фрайбург, Нюрнберг  и Волфсбург в Германия, на Уигън, Фулъм, Стоук Сити, Болтън, Уест Хям, Рединг, Блекпул, Съндърланд  на Острова, на френските Сошо, Ница, Гингам и „комшиите” от Динамо Букурещ и Бешикташ. Събраха се доста авторитетни клубове като „жертви” на Бербатов, нали? Головете срещу изброените противници, както и хеттриковете срещу тимове като Борусия Мюнхенгладбах , Кайзерслаутерн, Бирмингам, прочутия пентатрик в мрежата на Блекбърн разнасят неудържимо по света авторитета и славата на българския маг.
Но „хейтърите” да не бързат – най-хубавото тепърва предстои………

Трябва да обособим още една група елитни тимове,  редовно достигащи „подножието на върха”. Без да са от великите европейски грандове, те често заемат челни места в таблицата на своите първенства , респектират с достойно представяне в европейските клубни турнири. Познайте кой е най-редовния „абонат” за головете на Бербатов в Германия? Ами Щутгарт, на който нашето момче отбелязва 7 (седем) попадения за пет сезона. Докато Шалке 04 отнася „само” шест, а „Бременските музиканти” от Вердер - четири! Берба бележеше редовно на силни клубове като Нюкясъл и Евертън, прониза и Манчестър Сити на Албиона. Към тази група трябва да прибавим и белгийските емблеми Брюж и Андерлехт, холандския ПСВ Айндховен, шотландския Селтик, а защо не и прогресиращия португалски Спортинг Брага.
Два от бившите отбори на Димитър също могат да бъдат приобщени тук. Той намери възможност да вкара три пъти на Тотнъм, наказа и Байер Леверкузен за купата на УЕФА. Да, Бербатов джентълменски не демонстрираше радост при головете, но това не намалява тяхната стойност!

Кулминацията са най-великите моменти! Головете срещу европейските колоси… Защото да вкараш поне веднъж на Байерн Мюнхен и Оливър Кан е мигът на живота за много професионални футболисти. А за огромната част от тях остава  несбъдната мечта. Бербатов го е правил три пъти! Все пак по-малко, отколкото е бележил на Борусия Дортмунд – пет пъти!
Да прескочим пак на Албиона: срещу Челси – пет гола, толкова и срещу Ливърпул (с митичния хеттрик!), срещу Арсенал – четири. Въпреки четирите сезона и малко в Манчестър Юнайтед, Берба намери възможност да се разпише два пъти и във вратата на „червените дяволи”.
Някой да си спомни срещу кого Бербатов бележи първия си гол в групите на Шампионската лига? Олимик Лион! Именно в този най-авторитетен клубен турнир българинът може да се похвали че е взел „скалповете” на европейски грандове като  Бенфика, Рома, Ливърпул, Манчестър Юнайтед, Реал Мадрид (два гола!), даже и на Барселона.

След поредицата факти и примери (налични са и видеодоказателства!) ако някой желае още да твърди как Бербатов вкарвал само на „слабаци” си е лично негов избор. И негов психически проблем.

Този коментар остава с отворен финал. Тъй като в идващия сезон Димитър Бербатов ще обогати „колекцията” от попадения на нови отбори в Лига 1 и Шампионската лига.
„Бербатов и хейтърите” – серия поредна, но с предизвестен победител!

Това е истината в ЦСКА! И това, че част от най-запалените фенове на гранда я отричат, не помага на никого, още по-малко на любимия им клуб.

Нека разтълкуваме по-внимателно думите на “мистериозния” президент на “червените” Лоурънс Дейвис и да отгатнем техния контекст. Скромният съдържател на магазинчета за пури продължава да сипе рога на словесното изобилие. В една добра статия вече посочиха 11-те му щедри обещания. Без излишни повторения, да ги обобщим в няколко думи с цялата красота и разточителност на словоблудството.

Партньори за “сътрудничество” на ЦСКА щели да стават “Селтик” и “Евертън”. Инвестиции ще да влязат с милиони било от “приятел-английски национал по ръгби”, било от шейховете от ОАЕ и Катар, било от “генерален спонсор”, за който имало три варианта. Тренировъчната база на клуба ще бъде изцяло ремонтирана и обновена, школата на ЦСКА ще стане “най-добрата в света”. Дълговете, естествено, ще бъдат изчистени в минимални срокове (с изключение на 2-3), а финансовата стабилност на отбора е гарантирана “с години напред”.

Е, липсваха някои характерни мотиви като съкровището на карибските пирати, флотилията със злато и скъпоценни камъни, потеглила към пристанището на Перловската река, вълшебната пещера Сезам на Али Баба (пардон Али Дейвис!), виденията за мургави принцове и принцеси, които с вълшебната лампо-инвестиция ще позлатят седалките на “Българска армия”. Но и казаното е достатъчно да затъмни някои от най-добрите сюжети в “1001 нощ”.

Реалността в Борисовата градина обаче хич не е приказна. ЦСКА плаща заплати на играчите си с приходите от билети и телевизионни права. За служители и работници няма левчета от близо година. Заради това те вдигнаха бунт, отново бързо потушен с полуобещанията за изплащане на 2 (две) месечни възнаграждения.

Не по-малко трагично е и състоянието на школата на ЦСКА. От доста години децата, трениращи в нея (или по-точно техните родители) си плащат всичко: екипи, бутони, топки, дори предсезонните лагери. А треньорите в детско-юношеските групи се надяват на събираните от своите малки футболисти такси, а не на заплатите в клуба.

За състоянието на “Българска армия”, “Червено знаме” и базата в Панчарево, за инвестиции в тях, не е редно и дума да се отваря. Ще прозвучи като “Реквием” от Моцарт в пълен контраст с рисуваните приказки на Дейвис.

Представителният тим, с играчи събрани оттук-оттам и препоръчани от Дейвис, демонстрира колеблива, неубедителна игра и крета в долната половина на таблицата. Остава да изпусне класирането в първата “седмица” и крахът ще е пълен.

Защо тогава британецът-евреин така пищно обещава? Къде в прав текст, къде с намек той издаде своята цел. “Вярвайте на клуба си!” – възкликна магазинерът. Тоест – купувайте акции на ЦСКА! Защото номерът на Томов и компания не минава и дотук се сблъсква със здравословния скептицизъм на всички трезвомислещи “цесекари” и на цялата футболна общественост в България. Малцина станаха дребни акционери и прежалиха по 2 лв. за акции на клуба. Единствените по-сериозни инвеститори са двама и то както се оказа – с лична сметка. Вальо Илиев сключи договор след като вложи пари. А придобиването на пакет акции от Емил Данчев не особено изненадващо беше свързано от медиите с назначението на негов близък като треньор на вратарите.

Огромната част от запалянковците на ЦСКА мъдро се разграничиха от “добрия вълк” Лупи и “куклата на конци” Дейвис. Мисълта, че техните пари ще бъдат управлявани от тези хора и подопечните им, предизвика пресни спомени и ропот в душите и сърцата. Май тук идва ролята на приказния водевил  ”Нова ера”, разиграван от несръчният маг Лоурънс. Митът за  западния бизнесмен, пристигащ в ролята на Спасителя (ама не Христос, защото той е бил беден!) и сладките миражи, трябва да успокоят песимистите и да разтворят душите и кесиите на фанатичните фенове.

На финала да изпреваря репликите към  прогнозите на коментиращия. Бързам с признанието поне за една правилна и една не толкова точна, свързани с българския футбол. В “История за триста кила барут и един повален стадион” предвидих, че “сините” фенове няма да дочакат скоро нов стадион. Тогава се намериха ругатели, но днес “Газпром” се отказа от финансирането на проекта, а Наско Сираков постави като приоритет поне възстановяването на централната трибуна.

В друг мой анализ: “Цимбика – новото лице на ЦСКА” съм написал: “Всъщност, по-зле откъм интелект, организация, класиране, форма, откъм всичко, май “Титан” и ЦСКА не може  по-долу да пропадат.”

Но днес, гледайки окичения в червено, симпатично закръглен мъж с пурите, според вечната притча за песимиста и оптимиста си повтарям: “Може, може!”

Нека не идеализираме фалшиво нещата. Автобиографичната книга на Бербо се очертава като доста любопитна и интересна, но едва ли ще затъмни класическите творби в този литературен жанр. Същото се отнася за неговите картини и карикатури, които той с присъщото си чувство за мярка показва само на приятели и рядко споделя с широката публика.  Тъй че Тодор Влайков и Радичков, Веласкес и фламандските класици могат да спят спокойно вечния си сън.

Но ясно изразената склонност на Бербатов към изкуството издава същностна черта на неговия характер – стремежа към красотата. Нали именно играчи като Бербатов със своите брилянтни изпълнения преобразяват този спорт в изкуство. И докато онези с „праволинейния” футбол, тичачите и ръгачите принизяват великата игра до корида или ръгби с малко по-кръгла топка, именно нашето момче с ювелирните си голове и пасове, с вълшебната си техника и магически отигравания я въздига до ранга на поезията. Един престижен английски вестник нарече Димитър Бербатов „последният поет от епохата на романтизма” на зеления терен. А това във времената на все по-комерсиалния и все по-силов футбол само по себе си е достатъчно признание.

Свързана с благородната сила на изкуството е и следващата особеност в характера на Митко. Той всячески желае да бъде полезен на страната си и хората в нея, защото както сподели в интервюто: ”Единственият начин злото да победи е ако добрите хора не правят нищо”.

И Бербатов не само желае, но и прави доброто! Прави го чрез своята фондация, която подкрепя и поощрява десетки българчета всяка година. Прави го и с участията в кампании като „Активни и здрави”, която вече дава плодове в новооткритите и ремонтирани спортни площадки и физкултурни салони на изстрадалите ни, западащи училища.

При това големият футболен ас, върши своята благотворителна и общественополезна дейност с присъщата си скромност. Единственият (поне за век напред!) българин - голмайстор на Висшата лига не се срамува да признае Христо Стоичков за свой футболен идол и учител. Милионерът с честно спечелените пари (доживяхме и такъв в България!) не се свени да каже на човек като Кеворкян: „ти си много пред мене на интелектуално ниво”.

Ако „мразещите” Бербатов още не са били вбесени докрай, вероятно последната сентенция на Митко: „Семейството и всичко останало” ги е извадила от равновесие. Огромната част от хейтърите са самотни, изтъкани от завист и злоба комплексари, които така и не са разбрали какво е истинска обич, истинско семейство. И как едно крехко детско гласче, което казва: „Татко, обичам те!” може да те изстреля в небето на щастието по-високо от вкарания на „Уембли” гол. За тях вероятно по-романтични са креватните приключения на Гонзо и Гонзовица, Благо и Благовици, Валерчо и силикон-чалгаджийките, Рууни и проститутките. Липсата на скандали в интимния живот на Бербатов ги вбесява, защото не се вписва в калъпа на тъпия им мироглед за парите, пиенето и „третото” като връх на житейските наслади.

А Бербатов опази от просташки погледи своя интимен свят, намери точната жена, която не парадира по медиите с парите на мъжа си и смешни претенции до изкуствен бюст.

Вярвам, всички очакваме още успехи, още спиращи дъха се мигове от Берба по футболните терени. Но това интервю доказва още по-красноречиво, че той ще бъде значим фактор и в годините след като приключи феноменалната си кариера.

И не можем да не се присъединим към ярко изразената симпатия на легендарния журналист  и да повторим думите му:

Най-напред да отдадем дължимото на тази "българска майка юнашка", кръстила синовете си на древните прабългарски ханове Тервел и Кубрат. Къде по-лесно щеше да и бъде да избере някое по-модерно, многофункционално име като Майкъл или Жорж например. Тъкмо децата като пораснат по-лесно да се "интегрират" към едно по-проспериращо и по-сито общество на запад или изток от Родината.

Но Кубрат  и неговото по-малко братче както личи, не смятат да сменят имената си, да пребоядисват националността си. Предполагам, въпреки примамливите предложения в днешното "време разделно". Нали бившата европейска шампионка в професионалния женски бокс Деси Кирова стана набързо Дейзи Ланг, а щангисти, тенисистки и борци придобиват слава, титли и олимпийски медали за други държави. Нямаме право да съдим тези хора, толкова е трудно и жалко състоянието на спорта в България. Но все пак не те, а именно братята Пулеви олицетворяват Отечеството в пълната мяра на това понятие.
Наистина, Европейската и Интерконтинентална титла на Пулев са преди всичко лично достояние и професионалният ринг не е Олимпиада. Но националния флаг върху мощните рамене на Кубрат, веещите се родни трибагреници, стотиците сънародници, подкрепящи "своя" в боксовите зали, милионите нашенци, затаили дъх пред телевизорите,  недвусмислено демонстрират онази българска гордост, която не бива да губим.

И накрая една характерна национална особеност. Във всичките си двубои, когато печелеше или защитаваше титли Кубрат Пулев понесе тежки удари. Спомнете си лицето му след двубоя за Интерконтинеталната титла с американеца Травис Уокър . Но Кубрат като истински мъж и българин все стискаше зъби, обръщаше развоя на срещата, преминаваше заветния Рубикон.  И доказа онзи стоицизъм на българския характер, който превръща поражението в победа, страданието в прелюдия за бъдещ триумф.

Само това стига поредната страхотна победа на нашия боксьор да не бъде само злободневна тема в спортните и всякакви медии. Във времена на национален нихилизъм това, което се случи и вчера в Хамбург е още един повод да съхраним самочувствието и националното си достойнство, така дефицитни в последните десетилетия.

Но щом истината е толкова прозрачна и не е от вчера, защо не се намери поне един български журналист да я огласи? Нека си отговорим на двата прости въпроса „Къде?“ и „Кой“.

Къде един честен разследващ журналист би могъл да публикува свой изобличителен материал за родната футболна мафия? Отговорът е директен и жесток: няма такива медии!

Преди повече от 20 години като сътрудник на един доволно известен „мачаджийски“ всекидневник се опитах да публикувам скандален репортаж. Той разказваше как шайка мутри са пребили играчите на гостуващия отбор на полувремето. В свещенната си наивност преминах през всички отговорни хора в редакцията, но отговорите бяха еднотипни от рода: „Ти луд ли си? Хората на Карамански ще ни изпотрепят и ще изпотрошат оборудването в офиса! Трай си!“.

Днешните мутрагени – футболни президенти, за разлика от Кръстника, рядко пращат бодигардовете си да плашат пишещите братя. Те просто купуват влиятелните медии. Едва ли скоро сте срещали  или чели някое истински независимо печатно  издание, неомаскарена радиостанция, телевизионен канал или обективен спортен сайт. Свободни пространства в „мрежата“ като това са малко и имат ограничена популярност.

Да разгадаеш кой вестник или сайт на кого слугува е лесно. Трябва само да прочетеш някои титулни статии в тях. Статии, в които Бербатов е голмайстор на Висшата лига, но Гара Дембеле е вкарал повече и по-важни голове от него. Или формата на Мартин Петров е „колеблива“, но Янис Зику е „изключителен“, „феноменален“, „фамозен“. Тъй де, медийният балон трябва да бъде надут и съответния ритнитопко, продаден, та босовете да печелят.

Само в студията на радиостанции, телевизии и вестници мачовете от българското първенство с вълшебна пръчица стават „интересни“, „динамични“, „оспорвани“. А малкото останали зрители по стадионите, които са ги видяли на живо, се чудят и маят дали те и журналята  са гледали една и съща безлична, скучна и мудна футболна гавра.

Ала най-раболепните медийни „наколенки“ се слагат и употребяват при споменаването на гореспоменатите футболни босове. Някой “благодетел“ пооправил стадиона с част от крадените си пари! Сменил тревното покритие! Поклон, издигнете му паметник или паметна плоча! (Преди или след екзекуцията не се уточнява).

За момченцето станало световен шампион – няколко телеграфни реда. За отборите на мутрите, за „тигрите“, „лъвовете“, "хиените" на подземния лидер – поне по страница.

Отговорът на първия въпрос стана ясен. Да завършим предрешения отговор на въпроса „Кой“. Дори някой отчаян ентусиаст да прокара своето разследване за футболната мафия през негласната цензура, дори да провокира обществеността, какво му предстои? Малко кютек заради прекалената смелост, някое предупредително взривче в дома или под колата. След това продължителен период на борсата за безработни и преквалификация като общ работник, учител, продавач или строител. Докато не влезе в правия път и не се научи да пише “правилно“.

Г-ца Дън може да обяви „голата“ истина, но тя си има Англия и BBC. А на нас-българите ни остава да признаем, че е безусловно права. Да се радваме, че родното първенство още не го дават по телевизията.

И да чакаме новини около следващия арестуван, разследван, пребит или ликвидиран футболен президент.

Скандална журналистическа прогноза? 
Ами, проста футболна и човешка логика.

„Шапки долу!” пред чудото, което твори Йордан Йовчев!

В спорта и живота чудесата не стават като в приказките с магия или вълшебна дума. Те идват трудно, с много усилия, работа и болка. Така стана и с шестото и рекордно  участие на Данчо на настоящата Олимпиада. Въпреки безспорните заслуги на българина към спортната гимнастика и старата слава, правилата на олимпизма са железни – квотата трябва да се спечели по общия ред. И Йовчев го направи през януари, подготвяйки съчетания на многобой (тоест на халки, земна гимнастика, висилка, успоредка, прескок и кон с гривни) и класирайки се в първите 30 на предолимпийската квалификация в Лондон.

Шеста поредна Олимпиада на 39 години! 39 е не просто „пределна”, а невъзможна възраст за спортната гимнастика. Тази дисциплина е за младите и силните, заа спортистите в разцвета на силата и младостта. Първият ни и засега единствен олимпийски шампион в нея Стоян Делчев се отказа от активния спорт едва на 26.

Но Данчо Йовчев стисна зъби. Неизменно скромен, тих и работлив, той преодоля тежестта на напредващите години, мъчителните болежки на неизменните им спътници – контузиите. То не бяха болки в рамото, скъсани мускули, пукнати костици на ръката. Ала българинът доказа, че Духът е по-могъщ от тялото. Дочака своя звезден миг, излезе в същата тази лондонска зала и в свой стил – мобилизиран, концентриран и точен извоюва място на финала на халки.

Днес на Йовчев му предстои едно последно качване на подиума в неговата дълга и бляскава състезателна кариера. И колкото и абсурдно да звучи, според Кубертеновия принцип, класирането в Лондон няма значение. Важното е, че в тези кратки минути на едно съчетание, публиката в залата пак ще бъде на крака заедно с нас пред телевизионните екрани. И когато Данчо заема на халките упражнението „кръст”, милиони ще възкликнат като в библейска притча:

 „Ето човека!” И българина!

Новината за тежката болест на Стилиян Петров наистина разтърси спортните хоризонти и предизвика обща и еднозначна реакция. Нашето момче получи съчувствие и подкрепа от негови съотборници и колеги, от настоящият и бившите му клубове, от футболни специалисти, запалянковци и медии.

Но винаги идва „след това”. Какво ще стане когато аплодисментите на агитката на Астън Вила след 19-та минута затихнат, а тежката битка на българския капитан вече няма да е на първите страници по масмедиите?

Не се съмняваме, че Стенли се намира на точното място за лечение на коварната болест като оборудване, специалисти и опит. Медицината на Албиона е на космически висоти от нашата самоубийствена, геноцидна здравна система. А Петров е и един от малкото българи, които няма да си задават въпроса за средствата по лечението с честно изкараните си пари, с ангажиментите на клуба и приятелите си.

Липсват съмнения и в силния характер на „капитана”. Като футболист и човек Стилиян е давал винаги всичко от себе си дори в наглед „загубени” мачове (спомнете си световната квалификация с Италия). Не е случайно, че именно неговите усилия са тласкали тима на „виланите” напред и с добър пас, асистенция или попадение е обръщал мачове за своя клубен отбор и националния тим  в последните минути на срещата.

Но в решителната битка с болестта се иска и нещо повече. Нека да не забравяме, че левкемията е може би най-зловещата разновидност на рака и процесът на преодоляването и ще бъде дълъг, мъчителен.  За окончателната победа се иска нещо повече от съвършена медицинска техника и правилно лечение.

То се нарича психическа нагласа. А тя може да дойде с могъщата подкрепа на цяла България!

Дано свръхкомерсиализираните вестници и сайтове намерят едно ъгълче, където всеки ден да припомнят за Стенли, да ни приканват да вярвяме в него, да го подкрепяме и се молим за него. Именно да се молим – всеки, на който бог желае, а пък ако е атеист да се помоли на идола на шанса или на вечното божество, наречено Цар Футбол.

Нека поне веднъж, пред лицето на съдбоносната за живота на един млад човек, наш сънародник, битка, да бъдем наистина единни! Да не копираме от жалките „хейтъри”, превзели форумите с делението на „сини”, „червени”, „оранжеви” и „пембени”. И поне веднъж всички да бъдем истински заедно, обединени около заклинанието:

„Стенли, отново ще победиш! България е с теб, капитане!”