Днес широко се спекулира със сюжета за нов изборен кодекс, но това в действителност е „сламката” за удавниците от БСП, ДПС и Атака, които с тази мантра целят да продължат противообществената си дейност в Парламента. Всъщност законът за изборите има нужда не да бъде сменян, а да бъдат извършени някои промени в него. А между двете действия има огромна разлика. Но най-важното е, че ние не бива да допуснем Народното събрание в този си абсурден формат да извършва каквито и да е законодателни промени. Причините за това са основно две: първо, главният проблем на нашето общество не е в качеството на Избирателния закон (при все че не е съвършен), а в апатичността, колебливостта и слабата информираност на българския избирател; второ, недопустимо е да позволим на доказано вредни партии като БСП, ДПС и Атака, които продължават всеки ден да ни засипват с примери за своята некомпетентност и зловредност, да вършат промени в българското законодателство.
Нека подробно разгледаме двете основания против извършването на каквито и да е законодателни манипулации от страна на изброените политически субекти.
Както казахме, недостатъчната осведоменост на българина го прави лесно податлив на внушенията и активните мероприятия на служителите от бившата Държавна сигурност, стоящи зад БСП, ДПС и Атака, които с целия си подривен опит, манипулативни умения, широки връзки, човешки, финансов и информационен ресурс насърчават у него индифирентност и отвращение от политическите процеси. Активната пропаганда от тези среди целенасочено обърква и разколебава електората, втълпявайки му, че „всички са маскари”, че трябва да гласува занови партии или най-добре въобще да не гласува. Новите партии пък в действителност са фабрикувани в работилниците на бившата ДС и са пълни с техни агенти (виж Пълен списък на 143-та агенти, сътрудничили на бившата ДС, кандидатирали се за изборите през 2013 г.) с цел да раздробят дясното пространство на множество формации, които да отклоняват към себе си гласовете на основните десни партии. Заради цялата си вредителска задкулисна дейност тези подмолни структури се съпротивляват толкова яростно на разкриването на досиетата и особено на лустрацията, които ще извадят наяве престъпната им роля в целия т. нар. преход. И докато дясната област се разцепва и разпада на множество фрагменти и се смалява от загубата на хора, които не гласуват, БСП и ДПС разполагат с твърд електорат и съответно увеличават своята политическа тежест и представяне в Парламента.
Проблемът наистина не е толкова в политическата класа, в системата или в изборния кодекс, защото те са функции на обществото. Проблемът е в самото общество, в неговата неинформираност и незаинтересованост, в неустойчивостта на неговите настроения, в особената му податливост към евтини внушения и инсинуации, в склонността му да търпи негативните явления и да игнорира предупреждаващите знаци, откъдето произхождат и главните трудности, проявяващи се перманентно. Политическата система, партиите и политиците са само следствие от условията в средата, в която се формират и която позволява да се появят и развиват. А средата – това е обществото.
Не можем да очакваме по-различни и по-благоприятни от настоящите последствия, след като близо 50% от хората не участват в най-съдбоносния и най-важния за всеки гражданин политически акт, какъвто са изборите. Това е основната, ако не и единствената форма за изразяване на убежденията ни, от която следва определен политически резултат, т. е. тя е възможност за въздействие върху политическите процеси. Ако ние не се възползваме от този шанс, не можем да претендираме за по-добри резултати. А около половината от българските граждани не оползотворяват това свое право и оставят малцинствени групи, неграмотни индивиди, престъпни структури и хора, които нямат никакъв принос за обществото, да решават съдбините на цял един народ. Така че сегашният печален резултат, който с отвращение наблюдаваме в Народното събрание, е закономерно следствие от негласуването и от емоционалното и неинформирано гласуване. Само активният и адекватно информиран гражданин може да оценява правилно политическата обстановка, да я анализира и да взима успешни решения.
Политическият хаос, в който се намираме в този момент, с всички извращения под формата на безумни назначения, задкулисни пазарлъци и машинации и шутовщина от най-долно качество свидетелства, че ние все още не сме узряло гражданско общество, щом допускаме да бъдем обиждани по такъв възмутителен начин. Все пак несекващите от доста време протести са обнадеждаващ знак за пробуждане на гражданския дух и съвест. Надявам се, че сегашната незавидна ситуация ще помогне на много хора да осъзнаят своята отговорност като членове на колектива и да проумеят, че вина за безобразното състояние на националната политика и икономика носим ние – българските граждани, а политиците (които също са част от нас, а не изолирана група) са тези, които НИЕ допускаме до властта и на които НИЕ позволяваме да взимат едни или други решения.
Това е първата причина, поради която в момента въобще не стои на дневен ред промяната, а още по-малко пък смяната на Избирателния закон. Втората причина, както изяснихме в началото, е несъстоятелността на тезата, че партии, които са контролирани и подвластни на агентите на Държавна сигурност(desebg.com, dnevnik.bg) и се намират в тежка и непреодолима зависимост от извънполитически и по-точно откровено мафиотски кръгове, могат да осъществят качествено законодателство в полза на обществото. Това е все едно да дадем възможност на рецидивисти да уреждат Наказателното право! Защото досегашният опит не оставя никакво съмнение, че тези три партии – БСП, ДПС и Атака, ще спретнат закон, който да е удобен на тях и на криминалните групировки и лица, стоящи зад тях и да е във вреда на политическите им опоненти и на цялото общество.
За краткото си съвместно съжителство в сегашното Народно събрание те многократно и красноречиво доказаха, че не представляват интересите на народа, а тези на задкулисни играчи с нечистоплътни намерения. Да оставим в изцапаните им ръце законодателната дейност и в частност Изборния кодекс е все едно да предоставим на престъпниците полицейски и правосъдни функции. Още повече, че позорният тандем БСП-ДПС е показал недвусмислено, че негова основна грижа е защитата, включително и със специални закони, на най-престъпните корпоративни групи и на криминалните контингенти, протекционирани от тях. Показателен пример за точно такава протекция е Законът за амнистията, приет от Тройната коалиция през 2009 г. в последните дни на правителството на Сергей Станишев. Според Закона за амнистията не могат да бъдат съдени лица, които са извършили непредпазливи деяния до 1 юли 2008 г. и за които Наказателният кодекс предвижда до 5 г. затвор. Всички дела по този повод, образувани до същата дата, пък трябва да се прекратят. Прокуратурата се оплаква, че заради приетия закон за амнистията се налага да прекратяват дела срещу длъжностни лица или пък да не образуват разследвания, когато става дума например за безстопанственост. Данните от Върховната касационна прокуратура само за деветмесечието на 2009 г. показват, че 457 дела са прекратени заради влизането в сила на Закона за амнистията.
Тогавашният главен прокурор Борис Велчев признава, че Законът за амнистията възпрепятства образуването на дела за неумишлена безстопанственост и поражда определени съмнения.„Всеки закон за амнистията, няма какво да се лъжем, по същество е неморален”, казва г-н Велчев. Той констатира още, че проблемът със закона идва от факта, че най-честозлоупотребите се разследват като неумишлено престъпление. А точно тези престъпления са освободени от отговорност с цитирания закон. Така независимо дали от лошия контрол и управление са настъпили значителни щети и разпиляване на държавно имущество, отговорните няма да бъдат наказани, заявява Борис Велчев. Този порочен закон еподкрепен между другото и от Иван Костов и Екатерина Михайлова. Заради него остават незасегнати министрите от Тройната коалиция и хората от техните кръгове. Амнистията засяга действия на безстопанственост, което дава основания да се смята, че тогавашните депутати спасяват от преследване висшите чиновници на Тройната коалиция. Именно поради тези причини законът влезе в негативните оценки на доклада на Еврокомисията.
Проблемът е, че въпросът не може да бъде решен с простата отмяна на закона за амнистията, защото това не поправя ситуацията. Принцип в наказателното право е, че всеки обвиняем или подсъдим може да се възползва от по-благоприятния закон, действал към момента на извършване на престъплението. Законът за амнистията ще е винаги по-благоприятният, защото предвижда задължението за прекратяване на делата и забрана за образуване на нови.
Друг мръсен ход на БСП и ДПС в съдружие с НДСВ по време на управлението на Тройната коалиция са поправките в Новия избирателен закон от 2009 г. (виж - Новият избирателен закон - рецепта за бедствие). Приетите поправки в избирателния закон са само формално „изменения и допълнения”. По същество това е нов закон, в който не само начинът на определяне на изборните резултати е нов. Той прави почти невъзможно участието на по-малките партии в изборите. Става дума за нововъведенията, според които 31 народни представители ще се избират по мажоритарна система в едномандатните избирателни райони, а 209 народни представители ще се избират по пропорционалната система с кандидатски листи на политически партии или коалиции. С промяната на изборния закон и вкарването на т. нар. псевдомажоритарност социалистите се надяват известните им личности да преборят неизвестните кандидати на ГЕРБ. Освен това прагът за коалициите е вдигнат на 8% (тази поправка обаче е изпратена от недоволните народни представители в Конституционния съд и непосредствено преди изборите е отменена, като депутатът от левицата Георги Близнашки, който единствен от БСП се обяви против тази законодателна промяна, я нарече „политическа репресия”). С повишаването прага за коалиции се цели да се ударят десните партии, които се надяват да влязат обединено в следващия парламент.
На 13 април 2009 г. в самия край на мандата си тогавашният парламент гласува 8% праг за коалициите на парламентарни избори. Предложението е прието с гласовете на БСП, ДПС, Атака и РЗС. С тази промяна са поставени в шахвсички сформирани вече коалиции. Включително такива, които имат сериозни шансове да преминат 4-процентовата бариера като “Напред” (ЛИДЕР, ВМРО и „Гергьовден”) и Синята коалиция.
Президентът Първанов моментално налага вето върху скандалната промяна, въведена “в 12 без 5”. Неговото становище е, че решението “ограничава политическия плурализъм, създава предпоставки за силно стесняване на кръга на политическите сили в парламента, за формиране на изкуствени парламентарни мнозинства които не съответстват на волята на избирателите”. НС обаче отхвърля ветото с почти пълно мнозинство, като депутатите от НДСВ и от опозицията (но без РЗС) отказват да участват в гласуването. Но Конституционният съд се явява тогава последна преграда пред антидемократичното въведение и го отменя почти единодушно.
В цялата процедура има два много спорни момента – вдигането на изборната бариера и мажоритарния елемент, както го наричат. Кое е скандалното в новоприетия закон? На първо място – начинът, по който са направени много съществени промени в последния момент. Това се случва в противоречие на правилата и законите на страната. Знае се, че между двете четения съществени промени не могат да се правят. Могат да се правят варианти на това, което е гласувано на първо четене. Може да се спори, доколко е съществена промяната с въвеждането на 8%-та бариера, но е безспорно, че промяната, която е направена за 31 мажоритарни кандидати, не само, че е съществена, но това по същество е нов закон, нова избирателна система. Не може да се вкарва по такъв начин, на практика, нов закон. За избирателната бариера може да се спори от морална гледна точка, че е приета в последния момент, че не е много редно да се прави двойна бариера за коалиции. В повечето държави съотношението е 4% за партии, 6% за коалиции, или съответно 3% и 5%. При всички положения не е редно да се прави такава поправка в последния момент, по-нормално би било да се направи за последващите избори, например. Но, така или иначе, тук възраженията могат да бъдат от морален характер, едва ли е толкова укоримо от правна гледна точка. Що се отнася до това да се въведе нова мажоритарна избирателна система – това може да доведе до големи изкривявания, било в едната, било в другата посока. Едната посока е това, че дадена партия при чиста мажоритарна система (когато системата е смесена, тези изкривявания са по-малко, но те пак съществуват) с 40% от гласовете може да спечели 2/3 от местата. При такава система не само малките, но дори и средните партии трудно могат да пробият. (http://www.glasove.com/yuliy-pavlov-promenite-v-izborniya-zakon-byaha-napraveni-protiv-pravilata-121).
В доклад от 26 юни 2009 г. на Службата за демократични институции и човешки права към ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа – OSCE) се казва:
„Известни поправки в Избирателния закон, включително една важна промяна в избирателната система, бяха приети около два месеца преди изборите на 05 юли. Подобна ситуация възникна и преди изборите от 2005 и 2006 година”.
„Промените в изборния закон, изменящи избирателната система, бяха въведени скоро преди насрочване на изборите. Някои от партиите изразиха притесненията си във връзка с нововъведения мажоритарен елемент на избирателната система. Съществуват съществени различия в броя избиратели в 31-те едномандатни избирателни района, което би могло да наруши принципа на равно избирателно право, гарантиран от Конституцията”.
Ето с такива методи обичат да работят политическите спекуланти от БСП и ДПС, които днес претендират да изработят нов избирателен закон. Със сигурност те няма да се поколебаят както винаги досега да изфабрикуват правила, които изцяло да работят само в тяхна полза дори и чрез открито нарушение на конституцията и демократичните принципи. Те си създават комфортна законова среда, прокуратура и съдебен апарат, чрез които да възпрепятстват наказателното преследване срещу лица и групи от техните задкулисни кръгове с престъпен генезис. Поради тази причина те са неспособни и недостойни да създават закони в интерес на българското общество и не бива по никакъв начин да позволим да участват в законодателната дейност, т. е. нямат място в Народното събрание.
Още повече, че Парламент и правителство, които се крепят само на гласа на един кретенизиран шут, на един лумпенизиран провокатор с очевидни психически проблеми, чието място е в специализираните психиатрични заведения, са несъстоятелни, нежизнеспособни и непродуктивни. Не можем да позволим законодателният орган и изпълнителната власт, които освен че в момента са силно зависими от мафиотско-олигархически банди да бъдат и заложници на един видиотен шизофреник, който ги рекетира по най-перверзния начин.
Не можем да допуснем един психопат с негласното одобрение на депутатите от ДПС и БСП да шества необезпокоявано по улиците, да заплашва медиите, да провокира гражданите, да нарича протестиращите „терористи”, да подклажда напрежение и конфликти в обществото, да се държи като гестаповец, да извършва „граждански арести”, да изземва правомощията на правораздавателните органи, да раздава обиди и необосновани обвинения, да разчиства политически и лични сметки, скрит зад своя имунитет. Този индивид е позор не само за себе си, а преди всичко за онези, които продължават да го подкрепят въпреки безчинствата му. Той е симптом за неизлечимата болест, от която страда днешният Парламент, в лицето на БСП, ДПС и Атака. Решението е в отстраняването на тези тумори!
Автор: Виктор Кордон
Comments3
Предизборно и следизборно четиво за избиратели, кандидати за техния глас, администратори, настоящи и бъдещи управляващи
По Конституция България е демократична, правова и социална държава, но повече от 30 години след приемането на основния закон много от заложените в него текстове остават с пожелателен характер.
В неделя, 2 октомври, българските граждани ще отидат да пуснат своя вот на четвъртите парламентарни избори в рамките на 2 години. Уви, в условията на безпрецедентно преплетени кризи и стремглаво обедняване, социалните теми отново остават на заден план.
България е трайно на дъното на ЕС по доходи, трудови възнаграждения и неравенство в обществото. Емиграцията, особено трудовата, остава на високи нива и подкопава бъдещето на страната. Въпреки всичко това повечето политици и партии продължават да не виждат слона в стаята.
При това положение, надали трябва да ни изненадват критично ниската избирателна активност, разпадът на социалната тъкан, ежедневните прояви на противообществено мислене и поведение.
Време е да направим нещо, преди тези тенденции да са станали необратими. Съживяването на социалната държава е абсолютно наложително.
Тук посочваме 11-те безспорни стъпки, за които никое управляващо мнозинство досега няма време, желание, воля. Като граждани трябва да имаме смелостта да ги изискаме.
При пазарна икономика МРЗ е един от малкото инструменти на държавата да влияе върху трудовите възнаграждения. Вдигането на МРЗ косвено оказва натиск върху работодателите за увеличаване и на останалите възнаграждения.
2. Необлагаем минимум в размер на МРЗ
След реформите от 2007-08 г. данъчната тежест за най-богатите е намаляла с 32%, докато за хората със средни доходи се е покачила с 463%. Това трябва да спре.
3. Премахване на максималния осигурителен доход
За да плащат всички своя солидарен принос към здравната и пенсионна осигурителна система. Край на регресивното осигуряване.
4. Частните пенсионни фондове – само на доброволен принцип
Край на гарантираните печалби за фондовете за сметка на негарантираните пенсии на гражданите.
5. Платеното майчинство – във всички случаи поне в размер на минималната работна заплата!
Според Конституцията „Жената майка се ползва от особената закрила на държавата“: държавата е длъжна да ѝ осигури достойни условия на живот.
6. Детски надбавки за всички деца!
Ако родителите на всички деца получават адекватни детски надбавки, без да е нужно да покриват доходни критерии и да преминават през тежки проверки, България отново ще има една демографска мярка по подобие на развитите европейски държави.
7. Достъпът до социално подпомагане да се определя спрямо чистите, не спрямо брутните доходи
Това е допълнителна бариера до ключови приходи за децата и най-уязвимите социално граждани, която трябва да отпадне.
8. Данъчното облекчение за деца да стане постоянна мярка
Пазарлъците с тази ключова мярка за подкрепа на семействата трябва да спрат, като сумата за приспадане от данъчната основа в увеличения ѝ размер от 6000 лв. на дете следва да се заложи в закона и да се прилага всяка година.
9. Гарантираният минимален доход да се изравни с линията на бедност
Това остава безсмислена мярка, ако не може да осигури поне сносен живот за хората. Дори Европейската комисия го разбира и препоръчва на управниците ни.
10. Когато срещу социалната помощ се полага труд, тя да е поне в размер на МРЗ
Четири пъти по-евтин е трудът на бедните, които имат нужда от социално подпомагане дори в настоящите нищожни размери, отколкото на работника, който получава минимална работна заплата.
11. Енергийни помощи поне за 300 kWh, колкото е средномесечното потребление на едно домакинство
Очаквайте пълния текст на 11-те насъщни стъпки към възстановяването на социалната държава в България, с автори Ваня Григорова и Калин Първанов.
По идея на Колектив за обществени интервенции
Източник: Солидарна България
от Петър Банков
Резултатите от изборите тази година не промениха значително политическото представителство в България. При рекордно ниска избирателна активност отново имаме фрагментиран парламент с дребни корекции в сравнение с миналата година: ГЕРБ и ПП си размениха местата, ДПС и ДБ запазиха нивата на подкрепата си от ноември 2021 г., макар и с дребни подобрения, докато БСП продължи свободното падане и вече е пета сила в парламента. Донякъде лъч светлина представлява фактът, че подкрепата за по-крайни (Възраждане) и по-умерени (Български възход) националистически и консервативни елементи всъщност е далеч по-ограничена от очакваната.
Усещането в настоящата ситуация е като някакво интермецо: конфигурацията в парламента е такава, че трудно ще се състави коалиция без някоя партия да наруши обещанията си от преди изборите. В този смисъл вторачването в математиката и всевъзможните коалиционни комбинации последните дни изглежда като напразно упражнение, което по-скоро извежда сложността на ситуацията, отколкото нейното решение. А за да има правителство, ГЕРБ умело прехвърли топката на т.нар. „партии на протеста“, призовавайки ги да съставят коалиция. Тук досегашната непримиримост на въпросните партии е поставена на изпитание: от една страна, продължителният им отказ би бил удобен претекст за ГЕРБ да ги обвини за провала на коалиционните преговори, но пък от друга, една евентуална колаборация с ГЕРБ не просто би делегитимирала въпросните партии, а и би нанесла сериозен удар по надеждите за демократизация на страната.
Говорейки за (де)легитимиация, изключително слаб фокус бе даден на рекордно ниската избирателна активност. В момента парламента е избран от по-малко от 40% от гласоподавателите. От тази гледна точка вълните от загрижени репортажи за автобусите към Кърджали, за избирателната активност в Турция или в ромските квартали, всевъзможните журналистически разследвания относно търговията с гласове и тяхната цена по-скоро създадоха друго впечатление, а именно: определени групи хора не заслужават конституционното си (а и човешко, преди всичко) право на глас. Но това не прави такова впечатление, просто защото предизборната кампания разкри наличието на три българии, всяка от тях със собствените си проблеми.
Първата е тази на политическия елит, който проведе една нефелна кампания, изпъстрена от взаимни обвинения кой какво е направил, кой е виновен за това какво (не) е направено и въобще прехвърляне на топката на отговорността, вместо дискусия върху идеи и визии за това не просто как страната ни ще преодолее икономическата криза, но и как ще адресира вече съществуващите тежки социални и политически проблеми.
Втората България е тази на самонареклия се просветен, данъкоплащащ, политически активен гражданин, който следи боричканията на политическия елит и взема отношение. За тази България кампанията премина под геополитчески деления, естествено с редовната щипка (само)ориентализация как все не ни достига да сме европейци, но пък същевременно как имало по-зле, само човек да обърнел поглед на Изток (или на Запад, според една немалка част от въпросната България). Явно заглъхването на изборната сила на БСП попритъпи притеснението „комунистите да не дойдат“, та сега филията и фобията станаха новите дъвки. В този смисъл войната в Украйна даде чудесен повод на голяма част от тази България да изживее неосъществената си мечта за някакво дисидентство, та се нагледахме на сериозна радикализация, в която и филите, и фобите застанаха на жертвената позиция „сами срещу всички“; идеологическият враг ще е соросод/четирихилядник, опорките ще са спуснати от Козяк/Митрофанова (и естествено възмущението ще е голямо как така тези две страни биват приравнявани). В тези вътрешни боричкания въпросната България показа неспособността и нежеланието си да се включи в разговорите на другите две Българии. Липсата на саморефлексия докара тази България до поредното претопляне на манджата как някой друг му е виновен – дали “тъпия народ”, че не гласувал; дали пак “тъпия народ”, че гласувал за Бойко/Копейкин/Радев; дали злите сили, които уж командват политическия ни елит, все едно цял свят само нази гледа. В последно време репертоарът беше обогатен и с това как българите в чужбина вече не били същите: ако през 2017 г. въпросната България чакаше с присвито сърце данните от Сидни, Бурса и Йоханесбург и дали те няма да осигурят жадуваното влизане на “Да, България” в парламента, то в последните часове на 2 октомври вече се пишеха траурни слова как мнозинството в чужбина гласува за ДПС и най-вече “Възраждане”. Нищо ново не е научено, нищо старо не е забравено.
И в тази обстановка на две Българии, занимаващи се със себе си, не е изненада, че и третата България – тази на политически пасивните и незаинтересованите и/или социално изключените – остана настрана от политическите боричкания. Интересно е да се види как дори отчаяният призив да се гласува за „по-малкото зло“ не хваща дикиш, още по-малко някакви клетви и заклинания за това кой имал и нямал право да се обажда, ако не гласувал. Първите две Българии така и не осъзнаха, че негласуването е присъдата върху тяхната компетентност и значимост; това е политически акт, ясно показващ нежеланието, ако не и обезвереността от това да се участва в политическата пародията, в която голямото деление е кой е морален или не, кой е корумпиран, кой е изтъркан образ, и всякакви подобни дискусии, които имат минимално отношение към ежедневието на мнозинството българи.
В този смисъл слабото представяне на левицата в България е симптоматично за въпросната липса на диалог. Най-многобройната откъм членове партия в България с претенции за лявост едвам успя да мобилизира около 230 хил. гласа, докато по-левите послания на партии като „Изправи се, България“ се изгубиха при липсата на структури и наличието на ефектни номера като изкарване на овце пред бензиностанции. Вляво все още отсъства онзи ясен разказ, който да представлява алтернатива както на личностните препирни на политическия елит, така и на символните войни на втората България. А в настоящата безпътица такъв разказ е безкрайно нужен.
Източник: dВЕРСИЯ
Pagination