От както ни превзе демокрацията с всичка сила и заговорихме свободно, открито и главно на публични места за толерантност, търпимост и най-вече за интеграция на малцинствата. Само че тези неща на теория са много сладникаво украсени с празни по съдържание думи и с малко правилни примери.
 Разбира се програми за интеграция колкото щеш и от всички може да се краде безогледно и точно, когато започнахме да наричаме някогашните цигани със звучната дума РОМИ, за себе си открих, че има и такива, за които думата РОМИ е по-обидна дума от думата цигани. Както и да е. Нека ги наричаме конюнктурно за случая РОМИ, без да обръщаме внимание, че те помежду си все още се наричат цигани, както и да е това са подробности, отживелици, упорито не желаещи да умрат в собствения ни език, както на малцинството, така и на мнозинството и не само у нас, а и по света. Както се казва знам народи, които имат и по-обидни думи за тези малцинства, но нека да не прекалявам с речника. Сега само споделям няколко стереотипа в мисленето за и на  малцинството, което на демократичен принцип наричаме РОМИ.

Съвсем скоро прочетох следния виц и сега го споделям тук.

„Малко ромче / не 50 гр. алкохолна напитка с карибски произход, а от другите ромчета, подлежащи на интеграция/ пита баща си:

• Тате, какво е демокрация?
• А таткото отговаря:
• Другите /т.е. не ромите/ работят, а ние ползваме социалните им осигуровки.
• А, те не се ли сърдят? – пита детето.
• Е, това вече е расизъм – отговаря бащата.“

 И така, предполагам, че в този момент аз съм докрай расистка, защото разказвам расистки вицове в социалната мрежа, обаче ако погледнем реалностите по света и у нас, няма как да не забележа, че си отглеждаме търтеи, а после се сърдим, че те не дават мед. Много ми е лесно да кажа, че това е политика, че на политиците им е по-лесно да управляват прост народ, защото така по-лесно крадат, но.... Вън от стереотипа аз познавам роми, които работят, имат средства, които са заработили и още по-зле – те се срамуват да кажат, че са роми, защото наложения стереотип за мързеливите и крадливи цигани ги смазва веднага. От години познавам една ромка, която работи в заведение в Гърция и всеки път като ме види се моли да не казвам на никой, че е циганка /тя използва тази дума/, не че бих казала. Жената си изкарва хляба почтенно, но стереотипа работи против нея и тя се срамува от своя произход. И тук възниква въпроса за интеграцията. Има всякакви програми за интегриране на ромите, от които се точат милиони, а никой не мисли, че ромите могат да имат своя програма за интеграция и тя се нарича РАБОТА.
Ясно е че никой не избира родителите си, нито в какъв етнос да се роди, но всеки може да избере да оцелява чрез работа. В милата ни Родина още от преди демокрацията, когато живеехме в демократична република, без реална сива демокрация, перспективата на ромките беше свързана с метлата и тротоара на улицата, а ромите мъже масово бяха хамали или казано на кратко общи работници заради масовата липса на образование. Сега, когато си имаме демокрация основните „ПРОГРАМИ“ за трудова заетост на ромките е работа с метлата на тротоара няколко дни на месец, колкото да си купят хляб, но разликата е че сега имат конкуренция в лицето на застаряващите безработни българки/гяурки без образование, които се борят за точки, за да вземат някаква мизерна пенсия. Ох, къде ми отиде мисълта...
Да, ние ги наричаме цигани, а те ни наричат гяури, нищо ново под слънцето. За отбелязване е че и двете понятия могат да се определят като расистки, независимо че едното се ползва от мнозинството, а другото от малцинството. Това че са малцинство не им забранява по презумция да са расисти и да презират мнозинството. Веднага се разбира, че Земята се върти в същата посока, само нашата толерантност стана леко по напудрена и само външна, за пред хората и то само, ако се намираме в някоя институция, където приемаме, че е грозно да използваме расистки изрази....  А иначе борбата за метлата на тротоара вече е неравна, защото мнозинството изтласква малцинство от изконо приетата за даденост работа... До тук нищо ново не казах.

• Обаче един ден се качих в автобуса и ми се случи да чуя следния разговор между двама роми.

  Единия казва на другия:

• Добре бе наборе, ти нали имаш кола, защо се возиш на автобуса? Не те ли е срам? Един циганин, мой набор, имаме на нашата улица с кола и той се вози като мен на автобус. Автобуса е за прости хора, като мен - не учили, без диплома.
• А бе,  колата нещо се развали и сега отивам до моргата да си купя някой неща. А ти като ходиш да береш ягоди по Испания и се правиш на богат, защо не си купиш една кола, ами се возиш на автобус?
• Ами, защото съм прост. Нашите не ме пуснаха да ходя на училище след трети клас и сега даже една книжка за тракторист не мога да си купя, а знаеш ли какви пари ще взимам в Испания, ако съм тракторист? Ето затова моите деца и двамата ще завършат някоя гимназия, та по една книжка за трактористи да си купят.
• Добре де, там в Испания взимат ли цигани  за трактористи?
• Бе, те откъде ще знаят аз какъв съм. Аз съм такъв какъвто пише на паспорта и нека докажат, че съм циганин. На паспорта пише българин. Само дето съм прост и една скапана гимназия не можах да изкарам. Сега моите деца с бой ходят на училище, но и двамата ще са абитуриенти, няма да ги оставя без дипломи. Да му мислят, ако не завършат!

   

  Мечтииии, мечтиии... Значи все пак интеграцията има две главни измерения и те са свързани с работата и образованието. Значи тези, които искат да излязат от калта могат да го направят, когато открият, че могат да живеят от труда си.

  Ама като знам какво ни е образованието в момента, как в специалните паралелки блъскат по 18 часа английски на седмица, а родния ни език е TERRA INCOGNITA за ужасно много деца. Вярно е че родителите на децата искат обучението по чужд език да е засилено, заради засиления износ на трудоспособни млади хора към Европа и света, но на мен като ми изгърми бушона все пак ще очаквам да се разбера с майстора на български език без преводач, така че тези неща по-добре да ги пропусна за друго време и място.

   А, да. Да не пропусна и чувството за малоценност или многоценност. Както и да е.

  В края на зимата докато висях на спирката и чаках автобуса гледам един голям ром да води едно малко ромче / тук не става въпрос за алкохолни напитки, а за етническа принадлежност на двама души в роднински отношения - дядо и внуче/. Та дядото много повелително обясняваше на внучето как трябва да изглеждат социалните му отношения в детската градина:

• Значи, дедовото, като идеш в детската нема да дружиш с мангали като мен. Ти си ми умно дете, твоите приятели трябва да са само гяури /т.е.българи/. А гяурите /т.е. българите/ много лесно може да ги разпознаеш от циганетата. Всички гяурски деца знаят кой е Азис. Разбра ли ме?

Не знам дали аз разбрах правилно, но циганизацията е масово явление и интеграцията на българските деца към малцинствената култура изглежда е повече от масово явление. Та кой, кога и как интегрира е въпрос на разсъждение в минало, сегашно и бъдеще време. Тук май е мястото да кажа, че дълбоко в душата си се страхувам дори да мисля в тази посока. Малоценност или многоценност, културно изравняване или масово приравняване в посока назад, кой кого интегрира, кой кого асимилира? Ето такива въпроси ми изкачат в главата...

До тук с моя расизъм, утре ще съм ксенофоб. В този ред на мисли турски или индийски серияли предпочитате?

Днес много се говори за това, че жената е унизена, потисната и т.н., но не е прието да се казва, че мъжът също представлява жалка гледка.

От една страна, той всъщност е онеправдан в семейството, няма роля там. От друга страна, трябва да обезпечава семейството и да носи всичко необходимо. Но това необходимо е станало такова, че вече малко от мъжете могат да удовлетворят тази потребност. А и кризата води мъжа до там, че даже това, което по-рано е можел, вече не е в състояние да направи. Като следствие, той започва да е груб, свадлив, да бие жена си и т.н.

Намираме се във взривоопасно състояние. Затова този въпрос трябва да се решава комплексно, интегрално: да се откриват курсове към университетите, чрез телевизията, чрез домовете на културата, вечерни курсове и др.

Тоест трябва да просвещаваме! Първо, да просветим жената, защото чрез нея просвещението ще отиде по-нататък. Второ – да решим този въпрос заедно с мъжете, които трябва насила да „закараме“ на курсовете.

Трябва да повдигнем човека от животинското ниво на нивото „Човек“, защото днес той представлява жалка гледка.

Прочети

Още нашите предци вярно са отбелязали, че „една глава е добре, а две – още по-добре”. И в това се убеждаваме на всяка крачка и в бита и в работата.

В сюжетите на народните приказки и легендите на почти всички народи по света съществува образа на триглавото чудовище, чиито глави израстват отново, ако бъдат отсечени една по една и само ако се отсекат и трите едновременно, митичното същество можело да бъде победено.

Очевидно там се е криела силата на змейовете, ламите, драконите и други подобни приказни чудовища – в наличието на няколко глави, които да противостоят на юнака с една глава. Истинската им сила и неуязвимост била в колективния разум, а не във физическата мощ на опашката, огромните лапи с гигантски нокти и озъбената огнедишащата паст.

Разбира се, авторите на приказките в тези далечни времена  не са знаели и не са чували нищо за колективния разум. Терминът колективен разум(колективен интелект) е започнал да се употребява в средата на 80-те години на миналия век от социолозите,  които изучавали процеса на колективно приемане на решенията в група.

Именно те определили колективния интелект като способност на групата да намира по-ефективни решения на задачите от най-добрите взети индивидуални решения в същата тази група.

Днес за колективния разум, за колективната памет пишат и философи, и биолози.

Ето малък пример от работи на биолози за колективния разум в света на живите същества.

През 2000-та година професор Тошиюки Нагазаки, биолог и физик от японския университет Хокайдо, взел образец от жълта гъбичка-плесен и го сложил на входа на лабиринт, който се използва за проверка на интелекта и паметта на мишките. В другия край на лабиринта той сложил кубче захар.

Physarum polycephalum най-вероятно почувствала миризмата на захар и започнала да изпраща своите разклонения да я търсят. Паяжинката на гъбичката се раздвоявала на всяко разклонение на лабиринта и тези, които попаднали в задънен коридор започвали да търсят в други посоки. След няколко часа, пуснатите от гъбичката паяжини запълнили проходите на лабиринта и към края на деня една от тях намерила пътя до захарта.

След това Тошиюки и групата му взели парченце от паяжината на гъбичката, участвала в първия опит и го сложили на входа на копие на предишния лабиринт, също с кубче захар в другия край. Случилото се поразило всички. Паяжината мигновено се разделила на две: единият израстък продължил своя път към захарта, без излишни завои, а другият пресякъл направо по тавана към целта. Паяжината на гъбичката не само запомнила пътя, но и променила правилата на играта.   

Последвалите изследвания на Тошиюки установили, че гъбичките могат да планират транспортните си маршрути не по-лошо и много по-бързо от инженерите професионалисти. Тошиюки взел картата на Япония и сложил парченца храна на места съответстващи на големите градове на страната. Гъбичките сложил „върху Токио”. След 23 часа те изградили линейна мрежа от паяжинки към всички парченца храна. В резултат на това се получило точно копие на железопътната мрежа около Токио.

Подобни примери съществуват и за прелетните птици, безпогрешно знаещи къде ще летят, и за рибните пасажи, знаещи накъде плуват.

Към колективния разум се доближават в своите работи и физиците и неврофизиолозите.

Физикът Дейвид Бом стигнал до извода, че нашата Вселена има холографска природа, тоест тя, като някакво цяло, се съдържа в компресиран вид вътре във всяка своя микроскопично малка част.

Оказва се, че и мозъкът на човека също е холограма. Неврофизиологът от Стандфордския университет Карл Прибрам отправил предизвикателство към общоприетите представи за мозъка, като за шкаф с чекмеджета, във всяко от които се пази някакъв спомен. Прибрам доказал, че нашата памет въобще не работи на този принцип. Той провел експеримент – пускал плъхове в лабиринт, изчаквал, докато се научат да намират изхода, след което отстранявал различни участъци от мозъка на животните. Изяснило се, че независимо от това, коя част на мозъка е ампутирана, плъховете винаги намирали изхода от лабиринта.

Неврофизиологът стигнал до извода, че паметта не е разположена в някакъв определен участък от мозъка, а е навсякъде. В мозъкът няма отделна клетка, която да „помни” училищния курс по алгебра или първата любов. Информацията, която се съдържа вътре в нашата черна кутия е тотална. Ако помним нещо, го помним с целия си мозък, а не с отделна гънка! Същият холографски принцип на нелокалността!

Днес съществуват схващания, че не мисли мозъкът, а някаква вездесъща енергия, която науката не може да улови и измери. Съществува интересен факт, потвърждаващ съществуването на такова извън мозъчно мислене – мравуняците на африканските термити. Даже след като са разделени от стоманена пластина, слепите по рождение термити изграждат своето жилище така, че двете му половини огледално се отразяват една друга. Разбира се, създателите на мравуняците не са завършили архитектурни и инженерно-строителни институти, но всички дейности се извършват в строго съответствие с определен „строителен план”, който най-вероятно съществува някъде извън малката глава на термита.

Има вероятност да съм изморил читателя с примерите си, но фактите са толкова необичайни, че не можах да не ги включа в статията.

Болшинството от хората, когато отсъстват външни заплахи, войни и природни катаклизми живеят в съответствие със закона на свободната воля. В периоди на надвиснала над народа смъртоносна опасност, обаче, започват да действат колективните воля и разум, които укрепват духовната връзка между всички хора, ускорявайки процеса на прозрението и осъзнаването на необходимостта от единство в борбата със злото.

Но не това е най-интересното.

Днес все повече учени и философи стигат до извода, че колективния разум, не е просто сумата от мисловните способности на отделните индивиди, когато 1+1=2.

Когато се събират заедно някаква група от съмишленици за решаването на конкретни задачи, от тяхната съвместна „мозъчна атака” се ражда нещо ново: някаква трета сила, мисъл, която участниците на групата черпят от информационното поле около нас. И тогава 1+1 вече не е равно на две, а на много повече.

За това е писал още академик Вернадски.

Когато участниците в общата група не само се обединяват помежду си, но и съпреживяват заедно с всички членове на групата успеха на общата работа, тогава и резултатът на съвместната работа е много по-висок. И тогава в тази група възниква усещане за единно цяло: появяват се общ разум с нови мисли и общо сърце с нови чувства.

Глобалната криза тласка човечеството към създаване на общество, което ще бъде управлявано чрез общия колективен разум.

Не само разумът, но и общото колективно чувство на съпричастност към всичко, ставащо в света и обществото, ще стане залог за успешно взаимодействие и взаимно разбиране между всички хора в новото общество, където грижата за всеки ще стане крайъгълен камък в отношенията между всички негови членове.

Не е виновно правителството. Никой не е виновен. Всички се подчиняват на своя егоизъм: и магнатите, и обикновените граждани и министерският съвет. Никакви протести няма да помогнат. Трябва да поправяме не света, а себе си, само че този път наистина. Трошенето на витрини, с цел да се принуди правителството да вземе популистки решения  ще доведе до  мнимо снижаване на цените, което впоследствие ще се обърне в  още по-голямо поскъпване.

Нищо не може да се направи: светът ще потъва, докато не поправим самите себе си. Трябва да разберем, че именно човекът се нуждае от поправяне. Ако хората не се променят, никакви законодателни мерки няма да помогнат. Могат да се приемат всякакви закони, но никой няма да ги изпълнява?

Не властта е на ход, а народът. Нито едно правителство не е способно да въведе законите на отдаването. То управлява, използвайки онази сила, която действа в нашия свят – силата на получаването. И затова  не може да бъде алтруистично, защото трябва да управлява народ, който е изцяло егоистичен.

Само ако народът стане по-добър, тогава и правителството ще се промени съобразно с него. Ставайки по-добри хората ще доведат на власт по-добро правителство.

Друго решение няма. Дори ако днес народът избере алтруистично ръководство, дали някой ще се съгласи с неговата политика? Кому е нужно равенство? Когато от голословни призиви се наложи да се премине към дела, резултатът няма да се хареса на никой. Защото човек ще загуби наслаждението от живота. Неговите телесни потребности ще бъдат удовлетворени, но той ще иска да се чувства над останалите, а ще му предложат грижа за другите и отдаване. От такъв живот никой няма да получи удоволствие.

Проблемът тук не е в парите и богатството, а във взаимоотношенията. Не случайно и някои от богатите хора също се чувстват нещастни. И затова без цялостно възпитание на народа нищо няма да се поправи.

 А безредиците само ускоряват процеса и не повече. Сами по себе си те няма да донесат на никого никаква полза. Всичко ще стигне до там, че животът постоянно ще поскъпва, а проблемите ще нарастват с повишени темпове. Негативното развитие ще се ускори, за да може народът да разбере, че е необходима вътрешна, а не външна революция. Няма нужда да се „щурмува Бастилията” – няма да помогне. Вместо това трябва да решим проблема със собствената си природа, с вътрешното си варварство.

Трябва колкото се може по-бързо да обясним тези неща на хората и да покажем, че съществува  методика за интегрално възпитание, която веднага ще донесе позитивни промени. И те ще бъдат напълно „осезаеми”: ще паднат цените, всичко ще започне да се нормализира. Тогава и магнатите ще се лишат от радостта  от растящите приходи, с която са свикнали.

Така или иначе, без вътрешни промени в народа, няма да стане. Всички останали средства са безсилни. Ние ще бъдем свидетели на такъв парадокс, когато най-благоразумните и реалистични планове ще доведат до обратни резултати: богатите ще печелят още повече и разривът в обществото само ще се увеличава. И това ще се случва в същото време, когато всички ще се опитват да помогнат:”Дайте наистина да облекчим живота на хората!” Но системата няма да пожелае да ни слуша.

Единственото решение е да се започне отдолу, от възпитанието на народа. Когато в него започнат първите, дори и най-малки изменения, всичко ще започне да се успокоява и уравновесява.

Имаме възможност в краткотраен срок да организираме обществото и да поставим всеки на устойчив път към подготовка за следващия етап от човешкото развитие. Ключът към обрата на нещата е ново глобално образование, използвайки метод, който ще даде на хора от всички възрасти и с различно минало, основна информация за глобалните процеси. Целта е да дадем възможност послания, като тези от форума в Давос за новата взаимосвързана действителност, да влязат в общото течение.

Защо изведнъж това стана така спешно? Учени, изследващи социалните мрежи, обясняват, че след като достигнат определена степен на взаимосвързаност, мрежите започват да следват свои собствени правила, различни правилата на хората, създали тези мрежи. Нашата глобална икономика достигна повратната точка, в която това, което изследователите наричат произтичащи свойства, започна да кара стандартни икономически модели и други модели на управление, да се побъркват. От взаимодействието и взаимосвързаността на хората и народите, представляващи едно цяло, се появяват нови качества в това цяло и резултатът е: сриващи се финансови системи, растяща депресия, разводи и дори главозамайващ брой деца със синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD).

Основен аспект на този процес е нашата консуматорска култура, която изчерпва природните ресурси, замърсява планетата, разяжда колективните ни ценности и успешно е създала цяло поколение от лакоми и егоцентрични хора. Природата повече не може да ни позволява да се измъкваме с това себеразрушително поведение. Трябва да приемем факта, че в днешния свят трябва само да се храним, обличаме и да се грижим за основните си нужди – нищо повече от това.

И, всъщност, няма защо да се оплакваме. Ние се съгласихме с тази система и живеем в нея по общ консенсус. Целият свят се грижи за това, тя да работи. Бавно, но сигурно, през последните 100 години цялата ни ценностна система западна. Банковата сметка на човек стана стандартът, по който той е оценяван. С колкото повече неща се сдобиваме, толкова повече се инициираме, и толкова повече ценни изглеждаме в очите на обществото. В момента, в който обществото започна да се съгласява с тази култура на потребяване и парите пред знанието, всъщност сами сме си изковали съдбата.

През следващите десет години човечеството ще трябва да реши дали иска да поеме по пътя на поправяне – което ще стане причина отношението на природата да се промени моментално; или да започне унищожителна война.

Отговор: Ние трябва да разберем какво е това контакт между хората.

Казват, че няма семейство, ако няма деца. За какво живеят хората? Например, днес физически те се харесват, физиологически са доволни един от друг, удобно им е заедно. За сега им е удобно… Детето – това е нещо средно, общо, което ги свързва заедно.

Когато човек влиза в контакт с другите той трябва ясно да види нещо общо между тях, че взаимно са свързани. Това е не просто някакво пресичане, а обща чувствена, физиологическа, физическа, обществена, културна област, където те не само се докосват, а сякаш се припокриват един друг.

Всеки човек представлява сам по себе си „кръг“. И когато той се напасва на „кръга“ на друг човек, така те могат да бъдат в дълбок и многостранен контакт.

На първо място, ние трябва да разберем, че в наше време контактът между двама души, техните частни кръгове, не се докосват помежду се, защото егоизмът на всеки е нараснал до окончателното му състояние и това, което става в моя кръг, не е включено в другите кръгове. Аз се чувствам толкова специален, индивидуалист, егоист, че другият не го възприемам като личност, която може да има също собствени интереси и потребности. За мен това е просто обект за потребление. Ако това ме интересува, тогава влизам в контакт с него, но не като личност с личност, която има своя кръг от интереси и вътрешен свят, а като потребител на източника и нищо повече.

Това е начинът, по който комуникираме един с друг. Така ни е удобно: всеки си има своя собствен мобилен телефон, компютър и поща, и ние се крием зад тях и с това замъгляваме абсолютната ни отделеност един от друг.

Виждаме как постепенно изчезват различни общности, а ние криейки се зад мониторите, уж комуникираме и при това си измисляме нови мерки за поведение и правила. Но всичко това се случва виртуално, без да се докосваме чувствено до никакви кръгове. Измисляме си нов език, скриваме се зад някакви други форми, друга обвивка, представяйки се в Интернет абсолютно не тези, които сме. Поставяме вместо своето лице, всякакви аватари, подписваме се с други имена. Тоест, хората играят без да разкриват себе си. И на егоизма това му харесва, удобно му е и му е добре.

Основната ни задача е да изясним дали хората имат нещо общо – и не просто в двама, а между всички, тъй като ние говорим за интегрално общество, към което природата ни подтиква или със страдания или с доброволно осъзнаване и устременост към това светло състояние на човечеството. Ето защо, определяйки какво общо има между всички нас, ние ще бъдем в състояние да контактуваме на чувствено ниво, няма да се крием един от друг, а напротив, ще се опитваме да се открием.

Всеки ще разкрие вътрешното си „аз“ и ще го постави над външното – над този начин, над името, фамилията, бащиното, над своята специалност, над всички видове външни навици, обичаи, език и всичко останало. Моят чувствен свят ще се издигне над обичайното ми физическо състояние, дадено ми от природата. Това трябва да развиваме в човека.

Ето защо, трябва да покажем на хората, че в единението между нас, в наслагването на частните кръгове помежду си, сцеплението им един към друг в единен механизъм, ние не се превръщаме в роботи. Не откриваме себе си за удари от другите, както в известната фраза “ разтвори душата си, за да плюят в нея”. Ние правим това, за да може във взаимното ни интегрално движение, когато сме като единен аналогов механизъм, да постигнем конкретна цел, да  се роди нещо ново – както двама се съединяват, за да създадат потомство.

Но тук ние раждаме всички заедно, изграждаме съвършено ново състояние на човечеството, в което не трябва да се крием, да се страхуваме, да се стремим да ограбим другите и за сметка на това да издигнем себе си. Напротив, подемът ни ще бъде общ – именно в това наше общо „чедо“ което ще ценим и тачим, постоянно да расте и да се развива.

От беседата за интегралното възпитание, 14.12.2011

Потапят здрав, нормален човек в специална вана с толкова топъл разтвор, че той даже не го усеща, и покриват лицето му с парафинова маска, за да не чува и вижда нищо. Така се прави при опити за пълна сензорна изолация.

Човек не усеща нищо и за него нищо не се променя. По необходимост всичките му органически потребности се удовлетворяват. И така, колко ще издържи? След няколко часа на такъв „комфортен живот” психиката започва да дава „на късо”: загуба на усещането на тялото, халюцинации, кошмари, последвани от нервен срив и нарушение на жизнеността на организма.

Причината е в пълното отсъствие на сензорни дразнители. Казано по-просто: пълно лишаване от информация, която някога са отнасяли към нематериалните сфери – и изведнъж се оказва, че човек наистина има нужда от нея.

Татко, мама и госпожа Информация

Но ако информацията беше просто необходима: има ви вас, имате необходимата вещ, информация. В крайна сметка, обаче, всичко е много по-сериозно: без информация нямаше да ви има. Нямаше да има това, което вие наричате моя „Аз”.

Всички са чели приказката за Маугли. Всичко е толкова красиво, че забравяш, че приказката е лъжа. И не е лъжа, затова че човек не може да се справи с тигрите – уж в това вече сме преуспели. Просто, получавайки в детството си информация от вълците, човешкото същество обезателно ще стане вълк. Да стане човек е възможно тогава, когато получава информация от човечеството.

Като цяло, това не е тайна за нас. И макар че понякога забравяме за това правило, при все това, отдавна вече не асоциираме понятието „човек” само и единствено с тялото, на което „нищо животинско не му е чуждо”. Нашето тяло го правят тате и мама, а ето че човека в тялото ни го прави информацията.

Израствайки от двуного зрънце в човек, за него информацията остава живителна среда след това през целия му живот. Защото човек през целия си живот се нуждае от постоянна поправка и периодически да „ъпгрейдва” мнението си, своето „Аз”.

С други думи, неговото мнение и личността му може да съществуват само в потока от информация за други мнения, личности и всичко, свързано с тях. Прочети

Дом, в крайна сметка, се нарича не жилището с мебели, прозорци и тапети. Той не е и семейството с цялото домочадие. Даже не е градът, в който си се родил и живееш. И даже не е това място, което ти смяташ за къща. Защото „домът” въобще не е място в смисъла, към който сме привикнали.

Е, помислете сами, дом е, защото е там, където искаш да си преди всичко, нали така? Където е спокойно и безопасно, където има нещо скъпо и важно за теб. Където можеш да отдъхнеш от суетата и безпокойството. Правилно, нали?

Е, така че, къде е това?

Вярно! В главата ни! Само не смей! Защото това е истината.

Ако наблюдаваме известно време и то внимателно, може да забележим, че по-голямата част от времето си прекарваме в мислене. Да, правилно! И у кого има нещо друго?

Къде ти от никого не се страхуваш и се чувстваш уверено? Точно там! Къде искаш да избягаш от суетата и шетнята? Правилно! В себе си! И накрая, къде се намира най-скъпото и най-важното? В теб!

Мястото, където повече от всичко полагаме във вид на усилия, мисли, желания, емоции, започва да формира, на определен етап, някаква реалност. Тази вътрешна реалност изисква въвеждане на порядък, участие в нея, взаимодействие с външния свят, впечатления и преработка.

И ето, същата тази реалност, където преди всичко се намираме, в тази, в която през цялото време се въртим, може да се „намира” на различни етапи.

Така, както някой непрекъснато мисли за кариерата или за властта, някой за създаване на семейство и необходимост от любов, някой за образование и знание, някой за пари и слава. Вариации много.

Но обезателно съществува такова място. Всеки си има свое, където повече от всичко „влагаме” вътре в себе си. И ето, самото място вече се проектира наяве, във вид на съществуваща реалност, с целия ни „багаж” – осъзнат или не.

Може и по друг начин, кажи ми какво има около теб и ще ти кажа кой си. Или даже, кажи ми кой си и ще ти кажа какво има вътре в теб. Това засяга всички сфери на живота.

Но, както и да е, тази концентрирана реалност вътре в нас е този същият, настоящ „наш дом”. Защото именно от него гледаме на всичко заобикалящо ни. Гледаме навън „през прозореца”, установяваме едни или други връзки, почиваме, размишляваме, узнаваме, любим, чувстваме, спорим, изясняваме.

И този наш дом, както и всеки друг, не се явява един и същ през цялото време. Можем много да променяме вътре в себе си, да разменяме, да разместваме, да обновяваме в зависимост от какво? Правилно. От тази система на ценности – религиозна, нравствена, социална, генетично предадена, сформирана самостоятелно.

Това означава, че всичко зависи от нас. Че „носим” вътре в себе си, какъв искаме да видим „своя дом”, кой трябва да го обитава, как трябва да се променя и прочее.

Какъв е той, домът, който ТИ си построил?