През август прекарах 3 седмици в една лечебно-терапевтична общност в Белгия. Преживяването беше забележително. С колежката не се уморявахме да повтаряме, че хората с увреждания там живеят далеч по-добре, отколкото много българи в България.И не става дума за материалната среда, а преди всичко и най-вече за атмосферата и съдържанието на дейността на това място.
В момента, покрай "Великолепната шесторка", се говори преди всичко и най-вече за закриване на държавните институции за деца и възрастни. И това, което най-често се вижда от репортажите наистина внушава идеята, че институциите са ужасно място, което част по-скоро трябва да бъде премахнато. Но...пак от телевизията научаваме, че броят на децата, оставени за осиновяване се увеличава по-бързо, отколкото "Великолепната шесторка" може да осигури пари за друг вид обгрижване. Тогава?! Пътуванията ми в различни институции за деца и възрастни по света ме убедиха, че не формата "институция" е проблемът, а какво и как се прави в нея. Още повече, че американските филми пък ни подсказват, че приемните семейства също могат да бъдат убийствено неподходящо място за изоставените деца.
За това реших, че е добре да публикувам този материал в страниците, посветени на образованието. Защото каквото и да остане в главите след края на учебния курс, най-важното, според мен, е какви хора ще излязат от вратите на детските градини и училища. За един истински учител-професионалист, винаги и във всичко ще се намери нещо, което да подкрепи усилията му да усъвършенства своята дейност.
Материалът излезе доста дълъг, а и аз съм обстоятелствена, но винаги може да го затворите и да се прехвърлите на по-интересен...:-)
Christoforus_1.wmv
Лечебно-терапевтичната общност „ Христофорус” се намира близо до гр. Гент. Състои се от 2 къщи, които се обитават от 18 човека в изолация и в които работят още толкова сътрудници, и от 2 ха земя.
Двете къщи се намират на известно разстояние една от друга и обитателите непрекъснато кръстосват разстоянието между тях на колела.
Всяка къща е построена или преустроена така, че максимално да се доближава до семейна къща и е обитавана от 8-10 жени и мъже на различна възраст. Обикновено има една голяма дневна с трапезария, кухня, сервизни помещения и уютни кътчета за групово хранене и други дейности на двора. Всеки обитател разполага със собствена стая с мивка, а няколко човека – от 2 до 4, делят една баня и тоалетна. Денят, обаче, е така организиран, че обитателите на къщата нямат време да използват стаите си. Дежурният сътрудник също разполага със стая, която не се различава от стаите на обитателите. Без да блестят с лукс, всички помещения са обзаведени с удобни и качествени мебели и се полагат много грижи за стопанисването им и за поддържането на ред в къщите. Голямата част от мебелите са придобити като дарения и това е много предпочитан начин за работа с останалия свят в тази общност. Самата общност с готовност влага средства в красиви и удобни неща, независимо от цената – с гордост ни показаха нова, скъпа камина с италиански мрамор в дневната на втората къща.Приятното впечатление е, че при поддържането на реда грижите са по-скоро като в дом, а не като в институция: помещенията миришат на дом, не на дезинфектанти, например. За първи път видяхме истинска култура на организиране на почистването: навсякъде препаратите и всички кофи, метли, кърпи за почистване и какво ли не още бяха подредени по един изключително обмислен и удобен начин! Подредени в приспособени шкафове, специални помещения или организирани в кътове към тоалетните, а не набутани в най-неугледното кьоше, инструментите за почистване дават статут на почистването като важна и сериозна, обмислена и организирана дейност. Чудно ли е, че впечатлява хигиената както в тази общност, така и навсякъде в страната, където бяхме тези три седмици.По много специфичен начин, напомнящ Гьотеанума в Дорнах, Швейцария,са боядисани помещенията. Подбрани са много хармонични цветове от прасковено жълто, до оранжево и ръждивочервено. Без да бяга от своя статут на институция, общността прави всичко възможно да е близо до модела на семейна къща. На няколко места в дневните и на двете къщи са организирани маси на сезоните с меки жълто-зелени материи, букети цветя, мидени черупки, рисунки от обитателите, свещи, книги с красиви илюстрации на цветя и птици, характерни за сезона, и непременно различни картини на св. Христофорус.Тези кътове внасят много топлина и уют, поне за нас, гостите на общността, и по наистина по много приятен начин материализират сезона. Още в деня на пристигането, „намерихме място” на масата на сезоните в „нашата” къща: поставиха там нашия подарък – малък тъпан.
При очевидния материален просперитет и явен стремеж към удобство и уют, и в двете къщи няма миялни машини. След храна 3-4 човека – сътрудници и обитатели застават на мивката: един мие, останалите подсушават измитите съдове. А може да се каже, че на всяко хранене се събираше доста голям куп посуда за миене! Макар, че предполагахме отговора, все пак попитахме. В общността е прието разбирането, че моментът на миене е важен комуникативен момент, в който хората в изолация могат да се чувстват значими с дейността си за всички и да си общуват. И наистина бяхме свидетели с каква готовност участваха в така организираното миене. Предложението ни и ние да бъдем включени често срещаше вежлив отказ – ако включат нас, няма да има работа за обитателите.
На територията на общността са оборудвани няколко работилници: за работа с вълна и текстил, за леене на декоративни свещи, дърводелска и каменоделска работилници. Последната в момента не работеше. Не бяхме виждали до сега толкова приятни места за работа! Просторни, удобни, оборудвани с всички необходими машини и материали за работа, отлично организирани и стопанисвани, със спокойна и дружелюбна атмосфера, тези места ни привличаха като магнит и ние с удоволствие не се трудехме, а наистина творяхме в тях!
Общността разполага с 2 ха земя. Върху нея има всичко: овце и свине, зеленчукова градина и овощни дървета, ниви с картофи и цвекло и какво ли не още. Научихме, че в един момент от своето развитие общността е била поставена пред дилемата или да придобие още земя и да се превърне в биодинамична ферма, или да фокусира своя интерес върху работата с хората в изолация. Избрали са хората пред фермата и тук разбрахме какво значи да превърнеш работата си във фокус на живота си! Така земята е останала само инструмент, средство за осигуряване на храната и за продажба на продукция и най-важното: терапевтично средство, осигуряващо необходимия контакт със земята на обитателите.
Тук ни впечатлиха две неща. Първото беше оградата от плодни дръвчета. Видяхме разсадници, които ги предлагат. Особеното в случая е, че отрано е премахнат върхът, клоните започват близо до земята и са така извити, че растат само в две срещуположни посоки. В общността короните на такива ябълки и круши изглеждаха плоски и започваха близо до земята. Така практичните белгийци си имаха две в едно: декоративен жив плет, който отделяше земеделската от жилищната част и даваше твърде обилна реколта от плодове! А плодовете се преработваха в желе – доста доходен източник на средства за общността.
Втората забележителност, която ни остави без дъх, беше пречиствателната станция на първата, по-голямата къща и основна база на общността. Във време, когато българските градове, заети с боричкания на политическите си върхушки и оцеляване на обикновените хора нямат енергия да стигнат до идеята за пречиствателни станции, една малка общност, приела себе си като органична част от природата и уважението и грижата за нея като своя основна задача, беше отделила енергия, време, средства, да направи система, която събираше отпадните води от жилищната част, пречистваше ги в затворен цикъл от машинна част, езерца за биологично пречистване чрез камъш и водни микроорганизми и ги връщаше за употреба в езеро с декоративни рибки и лилии и за напояване. А красивите флорални форми (flowforms), които предаваха истински живот на водата! В книгата си „Човек в общност” Лийвехуд нарича лечебно-терапевтичните общности „острови на нова култура” и седнала край малкото езерце - красивият край на пречиствателния кръг, край рибките и лилиите, му повярвах.
Защото освен чудото на пречиствателната станция видях чудото на живота на хората в изолация, разгръщане на техните способности и специалния начин на интеграцията им към обществото.
Първо да изясня понятията. Когато говоря за „хора в изолация”, аз имам предвид хора с увреждания. Но според СЗО (Световна здравна организация, World Health Organisation) увреждането не се получава чрез недостатъчността (Impairment) и произтичащата от тук невъзможност (Desability) за телесно или душевно изразяване, а едва чрез изолацията и пренебрегването (Handicap), което човек получава от другите хора по отношение на своите индивидуални и социални възможности. Т.е. увреждането има по-скоро социално измерение. В лечебната педагогика и социалната терапия се говори не за деца и възрастни хора с увреждания , а за хора със специално развитие, за хора с невъзможност (Desability) за изразяване или в пренебрегване (Handicap). Този различен поглед към човека с увреждане дава възможност да се видят той и неговото заболяване по нов начин, както и смисъла на неговото съществуване и развитието на неговите способности и реализация.
Част от тези хора се развиват по специфичен за всяко увреждане начин, имат различен от „другите” хора темп и ритъм на живот и изолирането им в такива защитени общности е оправдано, ако им дава всички тези условия, които ще им позволят в подкрепяща и зачитаща ги среда да водят спокоен и смислен живот в себереализация по подходящ начин.
И общността „Христофорус” е отличен пример в тази посока.
Тя е създадена от Ролан и съпругата му Даян преди 30 години. Те и до сега са двигатели на общността Тогава, в началото, двамата приемат в младото си семейство сред своите деца 2-3 деца с увреждания, които и до сега живеят в общността. Със своят ентусиазъм и хуманизъм Ролан привлича на своя страна 50 човека – приятели, роднини (дори родителите си), съмишленици, които с доброволен труд и средства преобразуват сегашната къща „Христофорус”. Част от тази първи ентусиасти са две сътруднички – Ан и Вира, приели толкова присърце дейността на общността, че се преместили (като Ролан и Даян) да живеят на територията на общността. С удоволствие и гордост те ни показваха филми и албуми, които проследяват пътя на развитие на общността. И усещането беше, че не разказват за институция, а за собственото си семейство.
Ролан, Даян, Ан и Вира са ръководството на тази общност. Ролан, общопризнаният и уважаван директор, определя собствените си функции така:”Моята задача е да намирам пари”; Даян е топлото, майчинско сърце; Ан е връзката на общността със света (тя е представителят на Белгия в ЕССЕ – антропософската организация на родителите и работещите с хората в изолация) и света на родителите; Вира е арттерапевт и медицинска сестра. Това е видимият за света кръг. Освен това видими са още три кръга: на хората в изолация, на сътрудниците, на родителите. Всеки от тези кръгове е видим само, ако знаеш какво да търсиш и как да проследиш организацията. Тези кръгове не са изолирани, а „влизат” един в друг чрез своите представители. Така кръгът на хората с увреждания „влиза” в кръга на сътрудниците поне чрез един свой представител – П., който сътрудниците на шега, на истина, наричат свой пиар: той работи един ден в седмицата в кметството на Мерелбеке – друго населено място, по почистването и много се гордее с това; поради факта, че е завършил гимназия, знае английски, пътувал е с родителите си по света, е представителят на общността, който обикновено ходи и на конференции за хора в изолация в чужбина. В различни дни сме виждали и други обитатели да участват в сутрешния кръг на сътрудниците.
Кръгът на сътрудниците се състои от всички работещи на територията на общността. Болшинството от тях са на пълен работен ден, но има и работещи с различна продължителност на работния ден и брой дни в седмицата, както и доброволци. Прави впечатление, че голямата част от сътрудниците са млади хора. Поради сезонът на отпуските, някои от сътрудниците не бяха на работа, а имаха свои заместници. Това не бяха случайни хора, а такива, които приемаха философията на общността и се надяваха в някакъв момент също да станат сътрудници. Някои от тях ни казаха, че са работили и в други институции за хора с увреждания, но предпочитат „Христофорус” пред всички останали и са готови да напуснат всяко друго място, ако общността има нужда от тях. Тези, които се грижат за хората в изолация дават 24 часови дежурства, някои от майсторите в работилниците са дневна смяна, други – по определен седмичен график, а трети също дават дежурства. Част от този кръг са Ан и Вира, които влизат и в кръга на ръководителите. Част от сътрудниците са и двамата антропософски лекари на общността, които, предполагаме заедно с Вира, формират отделен кръг. Обитателите получаваха антропософски лекарства по схема всеки ден. Приемът на лекарства се организира от дежурния сътрудник.
Съществува и кръг на родителите, който непрекъснато усещахме наоколо: разговори по телефона, чести посещения и вземания на някой от обитателите по различни поводи, задължителни прибирания за уикенда в къщи на всеки две седмици, ваканционна отпуска в къщи.
Удивителен е начинът, по който тези хора работят с хората в изолация! Първо, по обясними причини на нас, българите, веднага ни прави впечатление човешкият начин на комуникация: тих и спокоен тон, зачитане желанието на човека отсреща, приятелски взаимоотношения. Тези хора заедно работят, заедно се хранят и почиват и заедно се веселят!
Денят е строго организиран: ставане така, че в 7-7,15 хората да са готови за закуска. 8,30 – сутрешен кръг на всички в базовата къща „Христофорус”. Той започва с молитва и обща песен и продължава с разпределение на хората за извършване на различни дейности. Още на втория ден ние също бяхме включени в това разпределение. Характерното за него е, че хората извършват различни дейности сутрин и след обяд. Така се избягва еднообразието и скуката. На този кръг се изслушват внимателно и се вземат под внимание всички забележки на обитателите.
След това всеки се захваща с определената му за деня работа.
В общността са приели няколко дейности (workshops) за подходящи за своите хора с проблеми: чистене, готварство, градинарство, работа с текстил, дърводелство, бодибилдинг. При нужда тези хора участват в строителство или други допълнителни дейности, нужни на общността.
Хората, живеещи в общността са основно с ментални проблеми и двама с шизофрения. Естествено не може да се очаква те да се справят качествено с дейностите и основната задача на сътрудниците е да контролират работата им. Това става внимателно, без укори или наставления. Просто се знаят какви са обичайните пропуски, и те се поправят. Така често се налага сътрудниците да мият тоалетната след хората с проблеми и не им се възлага брането на зеления боб, например, за да не бъде изтръгнат с корените. :-) За това пък веднъж усвоили една работа, те се справят изключително добре с нея: могат старателно да нарежат „планини” от плодове и зеленчуци, да изтриват внимателно съдовете, да режат или изглаждат с дни дървени купи, да спазват пунктуално реда на операциите в различни процедури.Като всички хора и тези си имат любими занимания и сътрудниците намираха начин да ги удовлетворяват: така един човек обича да реже зеленчуци и той най-често вършеше тази работа, едно момче със синдром на Даун почти всеки ден работеше в дърводелската работилница, изработвайки поредната дървена купа, а С. най-често гладеше дрехи в гладачната. К., жена с аутизъм, заспиваше където седнеше и почти всеки ден я издирваха по всички тоалетни (дори заради нея бяха направили вратите така, че да могат да се отварят и отвън), но се справяше отлично с една машина за рязане на кабели и най-често работеше там или в текстилната работилница. Нашият съсед Р., 24 годишен, но с ум на 7 годишен, и със също толкова неизчерпаема енергия, изпълняваше ролята на превозвач с колелото от едната къща в другата.
Както казах, особено впечатлени бяхме от културата на почистването. Всеки петък сутрин е ден за почистване и всички хора почистваха стаите си. За да не объркат поредността на операциите, за някои от тях, не за всички, е разработен списък от поредни операции с картинки към всяка операция. Така че дори да не може да чете, човекът да може да се подсеща кое след кое следва. И тези списъци се изваждат и се поставят на масата всеки петък и всеки обитател сам контролира какво е направил и какво следва. И работата на сътрудниците е да следят дали се следва този ред, не да извършват дейностите вместо тях. Интересно ни беше да научим, че къпането е дейност, която също се контролира и за това е разработен график, според който по 1-3 човека на вечер се къпят 2 пъти седмично.
Част от особеностите на хората с ментални проблеми е, че за тях времето не съществува. И се налага да се измислят хитроумни начини, за да стане то видимо. Така на съседа Р. бяха направили интересна седмична програма, на която с малки картинки бяха показали какво да прави всеки ден сутрин – закуска и работа (къде да работи в различните дни), обяд, след обяда ( поне 3 дена в седмицата беше показано, че той спи, тъй като бил много енергичен и му трябвало време за възстановяване) и дори кой ще бъде дежурен сътрудник в съответния ден.По същия начин е визуализиран и всеки месец от годината – със снимки на лични събития или събития, важни за общността. Така момчето се сещаше, че септември е месецът, когато общността „Христофорус” има празник и майка му има рожден ден, а декември е месецът, в който ще посрещат много весело Коледа. Такива програми и календари имаше в стаите на всички обитатели. Така за мен като професионалист беше интересно да видя място, в което индивидуализацията на дейността е достигнала своя връх.
Както във всички антропософски инициативи телевизорът не е на почит и съществува седмична програма за вечерните занимания между 18 и 21 часа. В понеделник е ден за четене, разказване и театрализиране на истории, вторник – на различни игри, четвъртък – за плуване в близкия басейн, събота – гледане на телевизия (не си спомням цялата седмична програма)! Обикновено след вечеря хората се събираха в дневната: разглеждаха се вестници, обсъждаше се деня, жените плетяха, нижеха гердани от маниста, мъжете рисуваха… Атмосферата беше топла, спокойна и естествено водеше до кратка молитва, тържествено загасяване на свещ на масата на сезоните и кротко разотиване по стаите.
Два пъти в седмицата, от 16 часа се провеждат и занимания с изкуство – рисуване, музика, евритмия. През летния сезон тези занимания не се провеждат, но заради нас организираха едно артерапевтично занимание по рисуване и едно занимание по музика. Така разбрахме, че заниманията с рисуване и евритмия се провеждат като курсове, които се редуват през годината: 6 седмици рисуване, след това 6 седмици евритмия. И отново се сменят дейностите.
И като стана дума за арттерапия не мога да не спомена Вира – много мил и чувствителен човек, който освен че е сътрудник и арттерапевт в тази общност, като доброволец води такива курсове в същия ритъм за раково болни хора в близкия Гент. Сещам се и за друга доброволка от общността – пенсионираната начална учителка Антоанет, която беше като Корпуса за бързо реагиране – появяваше се винаги, когато общността се нуждаеше от още две ръце за готвене, приготвяне на сладко от купища ябълки и круши и какво ли не! А като си спомня с какво уважение ни показваха кожените гарнитури от дневната, легла, маси, столове и какво ли не – подаръци и завещани от роднини и съмишленици, разбирам колко още много има, докато се върнем към Вазовото: „богатий – с парите, сиромахът с труда…”.
Вече споменах, но сега искам да кажа, че истински ме впечатли начинът по който се вземаха пред вид всички желания и интереси на обитателите на общността. Така П. знаеше английски и обичаше да пътува – за това той най-често представяше хората в изолация на различни международни инициативи. С. обича музиката и ходи два пъти с нас на концерт в близката енория. О. свири и 2 години е била част от един оркестър, свирил даже и по телевизията – нещо с което цялата общност се гордееше. Интересът на О. към артистичните изяви последно беше задоволен в един курс по цирково изкуство в Гент. Й. обича конете и беше изпратена на гости за два дни в една ферма при спонсори на общността. При такова зачитане естествено е, че обитателите на общността правят впечатление на позитивни хора с добро самочувствие и висока самооценка. А атмосферата на радост и гордост от постиженията на членове на общността толкова много ги сплотява и придава усещане за топлина, дружелюбие и доверие!
Тъй като темата, която ме интересува и професионално, и в областта на лечебната терапия е работата със семействата, естествено се заинтересувах как се работи с тях в общността.
Преди всичко ни обясниха, че различните възрасти на хората в общността – от 20-30 годишни до около 60 годишни прави взаимоотношенията със семействата твърде разнообразни.
Социалните терапевти там приемат, че взаимоотношенията със семействата са изключително важни за благополучието на обитателите. Житейският път на хората е твърде разнообразен, което определя и различното ниво на взаимоотношения. Така имаше една жена, която дълги години е живяла в лоши отношения с майка си и Ан и другите сътрудници са положили много усилия, много срещи и разговори в неформалната среда на родния дом и общността, докато напрежението спадне и отношенията се нормализират. Разговорите за различните хора от общността неизменно започваха с разговор за историята на всеки човек, за неговото семейство и интереси. И семействата през цялото време на престой бяха осезаем фактор от ежедневието: все някой звънеше по телефона, или идваше не само в петък или събота да изведе своя роднина. А в петък след обяд, събота и неделя къщите почти се изпразваха – почти всички се прибираха в родния дом. Когато близките идваха, правеше впечатление, че познаваха всички сътрудници и обитатели и непременно разменяха по някоя дума с всички. С грижата, с която се грижеха за обитателите, сътрудниците се отнасяха и към роднините: майката на Л. беше много възрастна и болна, бащата също не можеше да се грижи два дни за сина си и за това той си ходеше само за един ден в къщи. В същото време в общността имаше хора, които вече нямаха свои близки на този свят. За тези хора се организираше размяна с другите 3 антропософски инициативи в Белгия – „наш” човек отиваше за 1-2 седмици в „Йона”, например, а от там идваше за същия период друг човек. Така при пристигането ни заварихме Д. от „Йона”, който гостуваше на мястото на Дж., който беше заминал за „Йона”. Общностите не усещаха финансово разликата, а хората се чувстваха като на почивка. Сещате се какво удоволствие изпитахме и ние, и Д., когато отново се видяхме при нашето посещение в Института „Йона”: като хора, споделяли хляб и работа, като приятели. Прекрасно и деликатно решение за самотните хора от общността!
Бяхме впечатлени от един факт, който виждахме за първи път в общност, предназначена за възрастни хора: в стаите на част от обитателите, по-точно на жените, имаше много играчки, особено кукли, приличащи на бебета и дори колички за тях. В „нашата къща” една от жените доста често вечер идваше в дневната с двете си черни бебета и много сериозно ги гушкаше, приспиваше, даже заспиваше между тях. Като знак на особено отношение към нас, двете българки, тя ни ги даваше и с умиление, като истинска майка, ни наблюдаваше как ги гушкаме. Нямаше нужда от обяснения: това бяха възрастни жени, в които инстинкта на майки работеше, макар и на празни обороти. И сътрудниците бяха намерили хуманен начин да го задоволят. Жените можеха да правят всичко със своите бебета в рамките на къщите, но нямаха право да ги „извеждат” навън.
Заплащането на живота в общността става по различен начин, но общо взето с парите, които държавата дава за хората с увреждания. Само, че за хората с ментални проблеми държавата директно превеждаше парите на общността, а хората с шизофрения получаваха сами парите и после ги внасяха по сметката на общността. Разликата се получаваше от факта, че за тях държавният път е през болници и други форми за хора с психически проблеми, но те бяха избрали тази общност, за която държавата няма как да преведе директно парите. В общността имаше и двама бивши обитатели, които бяха практически в състояние да живеят сами, извън общността, но бяха избрали да останат. Те не плащаха за живота си в къщите, а вместо това работеха, без да им се заплаща. Допълнителни лични средства получаваха като работеха определени дни от седмицата извън общността. Единият млад мъж дори си беше намерил приятелка от общността и всички много се радваха на тяхната любов. Работата с тази жена ни втрещи, но то е показателно колко присърце приемат сътрудниците всяка особеност на обитателите. Тя имаше проблеми с ходенето, но много добре си служеше с ръцете. За това беше огромно изумлението ни, когато видяхме, че обикновено на храна сяда до сътрудник и ….той(тя) я храни! На въпроса ни защо, ни обясниха, че тя много се притеснява да се храни сама пред хора. Когато е сама в стая – нямало проблеми, но сред хора, трябвало да бъде хранена. Изпитвах истинско удоволствие да гледам с каква нежност и грижа я хранеха или как се навеждаха и мажеха пръстите на краката им с лекарство. В жестовете на сътрудниците имаше повече майчина грижа, състрадателност и милосърдие, отколкото можех да си представя, че може да се случи в българско учреждение с подобен обект на дейност.
Каква е грижата за здравето на белгийците съдехме и от факта на толкова големите здравни осигуровки на хората с увреждания, които им даваха възможност всяка година да ходят на десетина дневна почивка, дори в чужбина, а на общността – да организира общи почивки в чужбина на хората с увреждания, придружавани от сътрудници и доброволци! По този начин хората от общността бяха прекарали незабравими почивки в Анталия, Турция и в Унгария. След нашият престой в „Христофорус”, май следващата дестинация може да се окаже България.
За да не си помислите, че в общността животът е само цветя и рози, ще ви кажа, че една сутрин обитателка беше много разстроена и няколко пъти вдига скандал, плака и се чувстваше нервна. Общността като че ли притихна, няколко от сътрудниците и казваше по някоя утешителна дума, но като че ли всички очакваха проблемът да отшуми. Аз също не се стърпях, но езиковата бариера ми пречеше да кажа нещо утешително и за това направих това, което правя с децата от моята група, когато искам да ги успокоя: гушнах я. Не искам да преувеличавам моето въздействие, може би беше дошъл вече момента на успокоението, но след нашето гушкане, тя наистина се успокои. Присъствахме и на момент, когато една от сътрудничките също се разяри и се развика в кухнята. Споменавам го, за да се разбере, че животът в общността е истински, пълнокръвен и правдив. Той тече със своите вирове и игриви, блестящи на слънцето вълни, дълбоки подмоли и примамлива синева. Важното е, че със своето многообразие и красота привлича всеки, който се докосне до него. За това и колежката ми Аделина каза: „Искам да остана тук!”
Освен тази прекрасна общност Белгия има още 4 антропософски лечебно-терапевтични инициативи. Благодарение на нашата прекрасна домакиня – г-жа Адриен Тиер – зам. председател на ЕССЕ (европейската организация на работещите и родителите на хора с увреждания), успяхме да посетим още 2 от тях.
Първото беше един Дневен център за деца с тежки увреждания. Негов директор е Барт Ванмекелен – представителя на Белгия в Конференцията по лечебна педагогика и социална терапия в Гьотеанума край Базел, Швейцария.
Заварихме Дневният център в процес на преместване. След тридесетгодишно съществуване в приспособените сгради на една ферма, от една седмица той беше вече в нова и прекрасна страда, която ни остави без дъх: широки помещения в различни форми – кръгли, трапецовидни или ромбоидни. Дори като форми няма как да ти доскучае! А покривите?! На различни места разчупените като форма покриви са остъклени и придават наистина необичайна и неочаквана светлина на помещенията! Терапевтичните кабинети по говорна терапия, раздвижване, масаж и лекарският кабинет са полукръгли, групирани около едно кръгло антре със стъклен покрив. За първи път видяхме и малко помещение, също без прозорци, предназначено за успокояване на деца. На тревожният ми въпрос как ще се успокояват тук децата сами, Барт ни каза, че идеята е излязло от равновесие дете да престоява тук най-много 5 минути. За да не липсват дърветата на децата (на предишното място центърът е бил плътно заобиколен с дървета), някои носещи колони в сградата са направени като стилизирани стволове, а високо под таваните има остъклен пояс във всички помещения, през който се виждат дървета и небе. Може да се каже, че природата буквално е поканена да влезе в сградата по най-различен начин! Сградата е предназначена за 3 групи с около 60 деца. Всяка група се помещава в отделна занималня със своя кухня сред помещението. Отделно има и един общ кухненски блок. Макар, че все още не бяха преместено всичко, имаше достатъчно различни типове инвалидни колички, дюшеци и приспособления за деца в тежко състояние. Въпреки, че голямата част от помещенията не бяха боядисани, някои тоалетни – още не поставени, Центърът вече работеше: имаше деца, а с две се водеха занимания по говор и раздвижване.
Центърът за работа с деца с тежки увреждания – още едно място, от което също не ни се тръгваше.
Институтът „Йона”, край Антверпен, е едно от първите антропософски инициативи в Белгия. В него живеят около 50 възрастни и около 30 деца. Това го прави твърде голяма и сложна като организация инициатива. Притежава и 20 ха земя с добре развита ферма за биодинамично земеделие.
Жилищните помещения са построени на павилионен принцип. Има отделни къщи за деца и отделни – за възрастни. В една къща живеят деца от различни възрасти - така се осъществява на практика идеята за близост до семейната организация. Интересното е, че освен деца с увреждания, в института пребивават и деца, които имат семейни проблеми, не увреждания – деца без родители, с тежка семейна история, на родители-наркомани. Млади хора с по-тежки увреждания са събрани в отделна къща. В тези къщи децата и възрастните имат отделни стаи. Някои от тези помещения имат две нива и приличат на мансарда с малка дневна на „първия” етаж, а по вита стълба се стига до „спалнята” на втория етаж. Младите хора, на които гостувахме, много се гордееха със собствената си територия.
В института „Йона” за първи път видяхме жилища, с така да кажа различна степен на защитеност. Голямата група деца и възрастни живееха в павилионите като големи семейства. Но имаше и една група жилища, подобни на едностайни апартаменти – със собствена кухня, спалня, дневна, баня и тоалетна – които се намираха в периферията на територията на общността. Обясниха ни, че те са предназначени за хора, които могат да живеят самостоятелно и част от тях се използват като преходна територия между защитените жилища в общността и евентуален самостоятелен живот или контролирано жилище в населено място. Освен това обитаването им се заплаща от семействата или попечителите на обитателите им.
Тази група жилища имаше още една особеност: те бяха построени в редица, под общ плосък покрив (за разлика от останалите жилища с доста стръмни покриви с мансардни прозорци), който от едната страна плавно слизаше и се сливаше със земята. Така поляната със зелена трева плавно се извисяваше в покрив. Представих си каква чудесна пързалка за децата през зимата би бил този покрив!
В „Йона” видяхме още една различна форма на взаимодействие на антропософската инициатива и останалия свят: „Йона” беше поел методическото ръководство над една зараждаща се инициатива наблизо (Дневен център), инициирана и ръководена от друга, не антропософска организация. В момента на нашето пристигане няколко млади мъже, заедно със своята ръководителка-сътрудник се върнаха уморени и щастливи: бяха ходили да помагат за събиране на сено наблизо. С гордост показаха вестник от Антверпен, в който имаше интервю с едно от момчетата. То си намерило работа като чистач на гарата. В репортажа гордо заявяваше, че това е прекрасна работа, която му носи много радост. По непретенциозната къща сред гората се разбираше, че инициативата е наистина още нова: обстановката беше доста западнала, но се извършваха строителни работи и всички се надпреварваха да ни разказват къде какво щяло да стане, да ни показват прасетата на двора, патките, които плуваха в малкото езерце.
Няколко часа Ан, милата и любезна директорка ни развежда из територията на инициативата и безкрайните поля около нея. Оказа се, че преди много години, тя е била в България на семинар. И България беше останала в сърцето й: Варна, Рилския манастир, София и дори няколко думи на български. Прекрасно беше да разберем, че някой, някъде, насред Европа, тридесетина години пази топли, мили и неувяхващи спомени от нашата страна!
И така, ако може да се каже нещо общо за тези три инициативи, то е само добро: хората от всички инициативи се познаваха и периодично се срещаха на общи конференции; новият дом на Дневния център за деца бяха радост и гордост за всички от другите общности, с които се срещнахме; съществува гъвкава система на взаимодействие между тях, така че най-малкото се разменяха гостувания на хората от различните инициативи. Всичките инициативи са се появили преди около 30 години, когато в Белгия е започнала промяна на философията и практиката в системата на работа с хора с увреждания. Всичките са започнали като малки групи от сътрудници и хора с увреждания, благодарение на ентусиазма, изобретателността, инициативността, неуморимата енергия на кръговете от инициатори като Ролан, Ан, Вира, Барт, Ан от „Йона”. Тези инициативи са се развивали бавно и внимателно, по собствени пътища, устремени в общия антропософски път на развитие на инициативите. Въпреки че вече са отминали големите първоначални трудности на първите години, общностите се стремят да поддържат жив и вдъхновяващ спомена за онези години на сетивната душа и вдъхновени от тях да търсят пътя си в днешния ден. Впечатляващо е достойнството и усещането, че са истински „острови на нова култура”, които излъчват всички инициативи и с които печелят привърженици и съратници по своя път!
И аз като Аделина искам да се върна отново там и да се срещна с новите си приятели. Знам, че на 20 минути път с влака от Гент ме чакат четиридесет човека, които биха ми се зарадвали. Джони, обаче, заръча като се върнем да знаем вече фламандски.
На някой да му се намира учебник или поне разговорник на фламандски?! :-)
099/11.02.2008 г. на МТСП-Агенция за хората с увреждания.
Comments