„Човек трябва да носи хаос в душата си,

за да може да роди танцуваща звезда.”

Ницше

Разхождам си се аз безгрижно из нета, цъкам си насам-натам и хоп, свежо конкурсче. Веднага реших, че това е баш като за мен. Хем съм писала повече отколкото съм чела, хем пак трябва да пиша. Е, как да не се включа?

Направо грабвам лапа и започвам. Ноооооо, се появи едно голямоооооо НО. Разбирайте много голямо. Трябва да пиша за герой и то не какъвто и да е герой, а за моя най-любим герой. Ами сега??????? Изведнъж разбрах, че нямам такова нещо като любим герой.

Ето, това вече е много сложен казус от вида на МИСИЯТА НЕВЪЗМОЖНА, защото тук следва един изключителен момент, в който ми се налага да си помисля, а ми се налага да си помисля, защото нещо не стана с идването на героя изведнъж, хей така, в празната ми глава.

И се замислих, мислих, мислих и си казах, така на моето вътрешно Аз и дори си го казах почти на глас, нали ние – разбирайте Мен и Аз се случва и да си общуваме в много редки случай, примерно да се понапсуваме, но днес си казах от Мен на АЗ:

- Защо ли не съм малко по-малка, примерно с 15-20 години, тогава знаех със сигурност, че любимият ми герой е „Синът на Зевс”, по-известен като Александър Велики.

В онези смътни години на безславно умиращ социализъм и раждаща се уродлива демокрация знаех, че харесвам всичко онова, което символизира успеха, а Александър беше успял – да изпозаколи  бая народ. Е и някои други успехи има, примерно в харченето на пари и ограбването на цели народи, но тези видове негови приноси към историята имат право да коментират по-умните от мен. Аз съм лаик и затова толкова по въпроса с много отдавна отминалите герои.

Но мисълта е аристократична и безпощадна гостенка и не си отива лесно от главата на онези не особено умните, които не постъпват твърде мъдро като си позволяват  лукса, понякога, да се обърнат към нея и да я поканят. Та като се настани една мисъл в главата ми, като ме зачовърка из гладкия мозък, нямаше как да не стигна до Заратустра. Просто всички пътища водят към Ницще, когато най не ми трябва.

На тази моя глупава мисъл няма ли кой да и’ изкрещи:

“При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!”

А можех да си взема готварската книга и да превърна едно печено агне в главен герой на вечерта, примерно.

Но той, камшика, си бил наоколо. Точно пред очите ми - моята библиотека. Погледнах я и такова прозрение ми се стовари върху дребното количество мозъчни клетки, че направо щях да занемея, ако имаше с кой да говоря...

Бе, хора вие помните ли Поразяващата ръка? Тук трябваше да се сетя за Винету, но нещо не се получи. Спомних си Поразяващата ръка. Направо ме порази с невъзможността да си спомня какво толкова повече беше направил освен да счупи маса с един удар.

Е, може ли такива неща да ми се случват на мен?! На мен?! Дето преследвах един роман 4-5 години да си го купя и сега да се сетя за Поразяващата ръка...поне да се бях сетила за Белия зъб или поне за Бък и за онзи дебел край на тояга, наречена живот, която учи най-жестоко на живеене...

А като се позамисля, не мога да си обясня и как пък не се сетих за една геройня? Нали по женски щеше да е нормално да се сетя за някоя – красива, добра, леко сълзлива...

Май все пак ми изплува една, но тя е мнооооооого далеч от сапунен мехур... Просто ми просветна като светулка в мрака ... Помните ли Пипи?

Ясно! Вече напълно се вдетених, пък и това, което не прилича на есе стана твърде дълго за изчитане, затова смятам да изгоня онази гостенка – мисълта – и да се пусна по течението на пълното безсмислие, не че успях да напиша нещо мноооого смислено, но поне се опитах :)

ЦЪК

Живяло някъде едно момиченце.Никой не помнел истинското му име,наричали го на галено Мо,може би защото много обичала животните-плюшените и истинските,а най-много мечетата и котетата.

 Обичала също да й разказват  приказки,а и  да си измисля нови.

 Тя била много нетърпелива и постоянно прекъсвала  приказката като я продължавала по своя неповторим начин.Мо виждала и разказвала неща, на които възрастните в своето забързано ежедневие не  им обръщали внимание..

Те  с почуда забелязвали,че от читатели  се превръщали в слушатели на малкото момиченце..

 За нея хълмът с нацъфтелите глухарчета на склона й приличал на войник със зелена униформа и златни копчета,който вардел пътя към градчето, в което  живеела.Снегът бил одеяло,завивайки изстиналата  от есенните дъждове и студове  земя.Разцъфналите цветове на дърветата  й приличали на пеперуди,събрали се на приказки  и танци, потрепвайки с крила от полъха на вятъра..

 Хората,които познавали отблизо Мо  и я обичали им се струвало, че е братовчедка на Пипи  и един “ клоун,който не се смеел   ”.Те така свикнали с чудните й приказки ,че си мислели,че тя ще остана завинаги такава.

   Времето минавало, Мо все по-рядко разказвала чудатите си и красиви  истории.

   В градчето й усмихнатите хора намалявали, дори не било така весело и забавно  както преди.Хората се чудели какво става с нея, дали вече не е пораснала,че тя не виждала усмивките им, тъгата  и сълзите им,а търсела причините за тях.Замислена за причините  Мо забравила за историите си с чудовища,феи и пеперуди.Дори не забелязала танцът на първите снежинки  и кристали,които се подредили в красив надпис на прозореца й-"Къде си малка Мо, без теб градчето и всичко  останало не  е така весело и щастливо".

 Само вятърът забелязал надписа ,защото бил един много начетен вятър,дори можел да чете огледално,задухал тъжно ,сякаш й казвал :

Азалиите цъфтят по здрач.

Бяла шапчица на Фуджияма.

Аз  те чакам малка Мо,

                   а теб те няма

 Клоните на дърветата са заклатили от порива му и  закимали, опитвайки се  да запазят надписа от слънцето, дано Мо го види и прочете.