На жените, приели като свое откровението, че “... някъде (зад ден и половина) единствено за мен цъфти кокиче. Единствено за мене е събирал един-единствен морски раковини.”

Да си жена

Брегът е само спирка към началото...

Понякога, както в този момент, когато ми липсва нещо в самата мен, не ми достигат късчета съзнание, усмивки, смях, трепет и глъч, когато не чувам собствения си глас, започвам да пиша. Като жена, като дете, като себе си – като част от цялото вселенско и като човек, който обича.

Стихосбирката на Мариана Дончева и художничката Александрина Караджова ме стигна в красив миг от живота ми: подари ми я любимият човек след една година – една наша година на преоткриване, израстване и излитане-изстрелване – от черупчената стая на детството в зрелостта, любовта и отдадеността.

Дари ми
късче от безвремие,
и аз ще те прегърна
в него.
И нека сме свободни
да летим,
когато волна птица
е сърцето.
Дари ми миг
и стон. Сълза.
А аз тъгата ще изпия.
Умората
с горещи длани
ще стопя,
и зрънце обич
ще посея.

Да се изгубвам, и да се намирам,

Да се разпръсквам и да се събирам

Във ново цяло.

И да те обичам пак...

- нашепват редовете вълшебното послание. Красивите рисунки са на жени–вълшебници, жени, които танцуват или топло се усмихват на звездното небе и събират в себе си цветове от други светове - пъстри и нежни, топли и чувствени.

Стихосбирката на Мариана ми напомни много важни неща: напомни ми, че ние, жените не трябва и за миг да забравяме уникалността си, предопределеното ни от Космоса – да бъдем силни, да вярваме, да се борим с предизвикателствата, които ежедневно се появяват пред нас.

Трудно ми е да говоря за поезия с думи, но тази феерия от багри и звуци бих определила като късче от безвремие, миг и вечност, събрани в едно.

Дотолкова ми стигат силите на мен.

Врабеца да нахраня със трошица.

Да кресна след избягалия ден.

Да поизправя стъпкана тревичка.

Приятел да изслушам мълчешком.

...

Да ме разнежва първото кокиче.

Да споделя с децата си света,

Какъвто заедно го доизмислим.

Какво е да си жена?

Да си жена, е мисия, зов и трепет. Да си жена, е насред море от неразбиране да протегнеш ръка и да помогнеш, без да се замислиш има ли смисъл. Да си жена, е да тичаш по поляните и да се смееш, докато вятърът роши косата ти, поръсена от невидим вълшебник с капчици дъжд. Да си жена, е да даваш живот на друго същество и да обичаш всеки миг, и да те боли. И да не се спираш пред тази болка. И да я надживяваш. Да си жена, е да си човек – да не се спираш. Да продължаваш. Въпреки болката, въпреки неразбирането, въпреки...

И да се изправяш пак. Красива, несломима, с воля гълъбова и устрем на орлица –

Да бъдеш кралица – на своя свят и този отвън. И да променяш – късче по късче да изпридаш вълшебното вселенско одеяло.

Да си жена, е да си човек и да обичаш.

Средствата от продажбата на книгата се даряват на Националната асоциация на жените с онкологични заболявания.

Млади

(легенда)

~ “...А ние сме букви от редовете…” Ревю
     … на божественото писмо

 ~ «Йон каза:
- Някой ни вика, Ана! Ние сме птици. Разпери крила и ме последвай.»

Тя се сгуши в него, както пухено перце се откъсва от небесното одеало и полита към земята, а когато я достигне, се задържа върху нея преди да отлети, за да я усети за по-дълго, да е по-близо до нея.

Мечтание…

Той я погледна в очите – смееше се вътрешно – толкова беше истинска – неговата светлина, толкова красива, недостижима – дъхът в сърцето му, каращ го да продължава напред.

В разцъфналите дървета пееха птици, а огледално – отразяващо мечти инадежди, се синееше небето.

- Какво си ти? – попита той и погледът му засия.

- А какво трябва да съм? – засмя се тя, а в гласът й оттекваха нотки на закачливост. Хвана го за ръка и двамата унесено, свободно, сякаш летяха, затичаха през поляната, нагоре към баира. От очите им, във всяко късче от телата и душите им струеше магията на младостта. Безмълвна природата им пригласяше и разказваше истории за змейове, девойки, самодиви, за храби юнаци, войводи, овчари, кавали и вълшебни шевици...

А те все така бягаха, забравили ежедневната суета и болка, разкъсали оковите на предразсъдъци и мисли... останали само по души – млади, жадни да вкусят от пълната догоре чаша на живота, влюбени в слънцето, дъжда, луната, гората, морето, шепота на вятъра в косите.

 - Обичам те! – извика Младен, нагласяйки кавала си. Чудна мелодия огласи околността.

- Аз пък тебе, повече! – сопна се, смеейки се русокосата девойка, събу обувките си и боса заизкачва хълма – зелените треви галеха стъпалата й, слънцето игриво хвърляше слънчевите си милувки по бялата й кожа.

Върховете на Рила величествено се издигаха към небесната шир, а орел серееше във висините. Когато стигнаха Урдиния циркус - езера, в които капчиците вода нежно проблясваха, а бели цветя растяха направо в малките оформили се поточета между езерата, Младен каза на Младена:

  - Tова място сякаш не е реално – това е порта към Бог – толкова
много красота събранана едно място и всяко цветче е различно, всеки стрък трева, всеки камък, всеки връх...

И той погали с ръка едно бяло цветче, което водата заливаше леко и ласкаво като майчина милувка. “Дори вятърът сега нежно шепти, за да не смути този вечен цикъл, който трудно се изразява с думи, а вече е в сърцето...”

Младена се усмихна и легна на земята до белите цветя. Пейзажът наоколо наистина беше мистичен – като ритуално място на Божествените сили, дали на Земята, късче от рая.

Поляна заградена от върхове от всички страни и езера, а по средата нанай-дълбокото – голям камък, като остров, на който растат чудни растения.

“Рила... име на жена*” – усмихна се Младена.

“Обич, моя обич!” – отвърна й Младен.

~~~

Какво се е случило оттук насетне – никой не знае със сигурност. Легендата разказва, че двамата млади скочили в езерото, защото родителите им не им позволявали да бъдат заедно. Други казват, че на сутринта, след като се изкачили до Урдиния циркус – нямало и следа от тях – полетели към небесата.

Каквато и да е истината – от този ден нататък езерото се казва Младенино, а духът на Младен и Младена не е напускал това място – той е във всяко едно стръкче трева, във всяко бяло цвете (като кожата и душата на Младена) и в шепота на вятъра, (който звучи като кавала на Младен). Много млади минават оттам и до днес и казват, че се връщат променени – с повече обич в сърцата. Сигурна съм, защото и аз бях там и аз бях една от тях.

* В древността планината е известна с името Дунакс, а днешното си име, според проф. И. Дуриданов, е добила от славянската дума рити (рия). Аналогията с думата обич е изцяло моя.

23 март 2007 г.