Холандия.ppt

Колеги, предлагам на Вашето внимание виртуална разходка из страната на лалетата. Приятно гледане!

Връщам се аз от дежурство и какво да видя.. верно не съм ненормален, болен, нечуствителен или лигльо-зевзек. Нормален съм бил ей, хора, нормален. И тоз път не платих на никого да ме убеждава в това – сам забелезАх! Много се зарадвах на поста на другаря Келвинатор, (ние се познаваме, виждали сме се по управленията, ама няма да му казвам кой съм, че ще се изложа много моменталитически (нова дума – от моментално и политически се прави, обяснявам за нормалните хора, ненормалните са ме разбрали)). После четох поста на Лейди Фрост, която се оказа, че се каза Яна ( от истинското й име ми изби една пъпка веднага, и досега ме е страх от физиката, от про-гимназията, моята даксалица ни биеше с показалката през ръцете обаче един път като ни нареди 3-ма бабаита и вика „дайте си ръцете напред гамени, с гамените” ние ги даваме, ама сме се наговорили – като замахне да ги дръпнем едновременно! Замахва Янка Карапетрова, ние дърпаме ръцете, ама ъгъла не сме изчислили (физиката ни малко, куцаше - посока, скорост, ускорение, отрицателно ускорение, де да беше сега!!!) .. махаме ръцете и като ни изперка показалката по пишките – не можахме да пикаем прави поне седмица ... и тримата... отплеснАх се. Извинявам се.

Много се зарадвах на поста на Ace Coke. Абе пак отклонение – това какво значи, аз питах, ама не можаха да ми го преведат – или са толкоз преводачи или ... абе както и да е.

Само да кажа, че и аз не съм писал много отдавна, въпреки че много чета, гледам да не пропускам, някой път и работата не мога да си свърша от четене на тоз сайт, и на други де, ама то там женорята не се толкоз облечени... и има за гледане, не толкоз за четене. А не съм писал много отдавна щото много се разсърдих на един дето не пише тука вече, рупани, после и на борислава. Не знам кой ме ядоса повече, много се изнервих. То не бяха плюнки, то не беха комплекси, а пък аз много съм комплексиран и някой път ме е срам от това дето го правя и пиша и най-вече от това дето ми е минало през тиквата, ама на, това съм аз. И някакси не мога да пиша като знам, че някой дето не му е работа или изобщо няма право, ще се базика с мен. Кво съм му направил?

И тия последните постове за педерасите много ме натъжиха. Тия дето ги плюят не са прави. Ама да кажа защо аз мисля така...

Аз към педерасите до миналата година нямах много отношение, аз харесвам жени, а съм мъж, те пък собствения си пол – мен това не ме бърка изобщо. Преди години, една вечер един педи се беше напил в кръчмата дето ходех. Идва и вика – „много си готин, ти мен харесваш ли ме?” Ами сега – аз тоз въпрос съм го чувал многократно с думата „уважаваш” вътре, ама с „харесваш” някакси се пообидих. Казах му, че няма толкова алкохол в София, че да го харесам. Той обаче сериозен, вика „не не, ти не си опитал, като опиташ мъжко дупе – това ще е, край, жена няма да погледнеш, избирай, или ти отпред или аз? Толкова си готин, че за мен няма значение” и ми плъзна една ръка през деколтето на ризата (аз винаги с двете горни копчета отворени ходя). Ей там си изтървах нервите и го изкарах отвън и го понабих, ама доста, аз съм има-няма 100 кила, и винаги съм похождал на фитнес, ама така и циганин не бях бил.... Та оттогава, до миналата година, тия за мене бяха амбриажи – мръсни, долни, леви педали ... до миналата година..... хората се променят, за добро ли, за лошо ли ....

Нали ви писах, че ходих до Холандия да работя, работих в пицария и слагах плочки и циментови блокове за тротоари и пътеки по паркове и улици? Ако си спомняте де? Дето си купих кола (още свалям мадами с дея, ей, само един път в една кръчма някой беше чел блога тука и разправяше за мене, стана ми хубаво, ама не можах да сваля мадамата, ама то само един път, иначе ги късам ей).

Та нося аз пици. Пицарията има доста редовни клиенти. Те са отбелязани по поръчките и се обслужват с повишено внимание. Разнасям аз пици и ме пращат на нов клиент, нося пицата аз, отваря ми вратата жена, хубава, руса, прилича на жена, не на холандка. Усмихва се, една дума не казва – дава пари и бакшиш и затваря вратата. Викам си – аз не им разбирам лаенето на холанците ама тез пък съвсем не им отбират на езика. Връщам се и на вратата ме чакат двамата собственици, гледам нещо говорят и споменават моето име. Поглеждат ме – единият през вежди, другия през мустаци (единия беше сърбин, другия – ливанец, интернационал майка плаче) – ти , вика, какво направи на клиента? А сега де, утрепАха ме. Нищо, отговарям – занесох пицата, дадох я, взех парите, ето ги, че и добър бакшиш получих, какво има? Обадиха се и казаха, че само с нас ще работят – само ти обаче ще им носиш пиците. Да внимаваш! Ок, казах и толкова ... от тогава през вечер нося пици на тоз адрес – всичко като по петилетна програма – два вида пици се редуват, отваря мацката, или по дънки и блузка, или по халат, взема пицата, дава парите с бакшиш, кимва и затваря вратата, и пак така след два дни - отваря мацката, или по дънки и блузка, или по халат, взема пицата, дава парите с бакшиш, кимва и затваря вратата. Толкоз! И така 3 месеца няма пропуск в плана. Една вечер обаче отвори друга мадама, брюнетка, с брадичка като на Шварци от Конанския период. Каза ТенкЮ, даде бакшиш, пита ме как съм, пак каза тенкю и пита дали на другия ден съм на работа, не съм казал че не говоря холандски, а говореше с мен на Английски. На другата вечер пак поръчка от тоз адрес. Шефовете се шашнаха, плана се объркА – отивай и като се върнеш – да разправяш. Отивам, отварят ми вратата и двете мадами, държат се за ръце. Е супер, обичат се значи. Поканиха ме вътре – аз отказах – правило на пицарията. Не, те настояха, да ми дадели парите. Влезнах, да не ме утрепат я! Оставих пицата и си чакам парите, русата дойде и вика, ние сме гей, това разбрах викам. Ние никога не сме го правили с мъж, ти правил ли си го с две жени дето не са били с мъж досега... на това место колената отказаха. Или се базикат, или има камера, огледах се – няма огледала, нищо не прилича на камера .. е па искам, как да не искам, аз 4 месеца бях загорял като немски пехотинец преди Сталинград. Паднаха ми пердета следващия един час нищо не си спомням, само знам че 4 дни след това слипове не можех да сложа без да викам 5 мин след това, толкоз сълзи не съм изкарвал от детската градина. Е, уволниха ме, ама нормална жена , не гей де, така не ме е чукала. За две – да не говоря – сигурно като умра, че съм усмихнат щото за това ще си спомням цял живот!

Това беше втората среща с гей хора след оня идиот в кръчмата – голям респект, първата – докато слагам бордюрите. Още докато разнасях пиците имахме постоянен клиент – пак така един – два пъти седмично пици носехме, само мъж отваряше. Имаше и дете, малко – 6-7 годишно, русичко, като от картинка извадено. Винаги добър бакшиш, винаги усмивка, винаги детето с него, винаги благодари, по едно време почна да отваря и един друг мъж, това в Холандия е през две къщи – така че, не се учудих. Въпросът беше, че къщата винаги блестеше, градината пред къщата с най-хубавите и подредени цветя, детето винаги чисто и спретнато, и за толкоз време, винаги с усмивка и много интересно – докато не си обърнеш гърба – не се затваря вратата. Единия колега от пиците, кюрд, без семейство ми каза един ден – искам като умра, в рая да ме осинови ей такова гей семейство.... такива работи. Та, слагаме бордюри ние по улицата и изливаме асфалт и мачкаме с валяка по тротоара и гледам, наближаваме адреса на тези, гей клиентите. Точно тоз ден беше топло, ама разбирай холандски топло, хем топло - къде 35 беше, но то там е и 100% влага, както се досещате. Асфалта и той горещ – направо пещ. Шефовете обещаха по надница и половина тоз ден – тва холандец да ти даде повече пари – дигата се е спукала, да знайте! Слагаме асфалт, редим бордюри, жега - мисля че имах сухо място само във вътрешното ухо, зад тъпанчето. Точно си мислях да умирам и че тия кървавите пари просто няма да ми даде сърце и цигари да си купя - някой ме дърпа за ръкава. Обръщам се и ченето ми падна на горещия асфалт, валяка да го смачка. До мен стои сина на ония двамата педали и държи една кана със студен портокалов сок с лед вътре и носи 5 чаши – толкова работници бяхме около валяка. И каза – моя баща и неговият приятел ви изпращат това. Много е топло. Оставете каната на вратата, вие знаете къде е. На английски го каза детето. Ей тук исках да се върна и да изтупам прахта на онзи идиот от кръчмата и да му се извиня... та такива работи с хомо двойките около мен – първо с портокаловия сок и после ония двете мадами ми скатаха байряка.

Та относно гей двойките – какво ви пречат, когато повечето са по-големи човеци от нормалните хора? Това е моето мнение, нали тук мнения споделяме? А имаче съм си същата тиква, каквато цял живот съм бил – само дето имам по-различно мнение за гей двойките след гурбета. И ако така се карате за глупости – не ми се пише, аз си имам достатъчно проблеми и грозотия и на работата, че и после... Сам много трудно се живее, и когато от това, което четеш, текат глупости – става още по трудно, да знаете. Може и да спре да ми се чете... мъчно ми е просто.

Не обичам служебните пътувания. Даже никак, но се налагат. Та, ходих аз в Холандия, командирована по съвместен проект между нашата и тамошната Агенция, но това в случая не е важно. Важното е, че я видях Холандията и прословутия Амстердам. За да не ви повреждам скрола, вмъквайки снимки в и без това дългото ми словоизлияние, въпросните се намират тук: http://new.photos.yahoo.com/sem.kulevski/album/576460762394183537

Пътувахме със самолет. В понеделник рано сутринта яхнахме самолетчето за летище „Шипхол” – Амстердам. За пръв път летях със самолет. След като превъзмогнах съвсем нормалния човешки страх от неизвестното и, опитвайки се да не си мисля за големия брой хамерикански филми за падащи самолети и мъчително умиращи пасажери, можах да се концентрирам върху крайно неприятното физическо чувство при излитането. След като преминах това изпитание хапнах сандвич (студен) и пих кафе (топло). Представете си дори посетих тоалетната в самолета (няколко пъти). Общото впечатление от самолета и неговата тоалетна е теснота. Въз-тесничко беше. Хубавото е, че полета трае само 2 часа и половина и слушането на МР3 плейър ги прави по-бързо минаващи.

Към 9 часа пристигнахме в Амстердам. Забравих да спомена, че групата ни се състои от 11 човека, придружени от 11 куфара и горе-долу същия брой чанти ръчен багаж (на прибиране бройката на чантите нарасна). Та, тази група се юрна в „строен” ред да напира към гарата, намираща се на летището, тъй като крайната ни дестинация беше град Утрехт, намиращ се на около 30 км. от столицата. Тичат 11 човека, влачейки 11 куфара и почти същия брой по-малки чантета, устремени към гишетата за продажба на билети за влакчето. Летище „Шипхол”, за разлика от самолета, е въз-големичко. Огромни пространства, огромни тълпи, смесици от всякакви раси, огромни разстояния. Успешно закупили билети ние започнахме да разгадаваме системата на съобщителните табла за час и коловоз на желания влак. Трябва да кажа, че това е доста лесно. Направили са хората доста добри ориентири и не е трудно човек да намери каквото го интересува. Европейска работа!

Яхнахме успешно железния кон, който язди доста бързо. Както имах възможността да се уверя през следващите 4 дни, всичко там се движи много бързо. Във влак или в трамвай не е безопасно да се стои прав. Намирам за опасно дори да се седи вътре, но като няма начин... Малко отклонение: на следващият ден един от колегите каза, че гледал по новините за дерайлирал влак Амстердам-Утрехт. Не разбрал за жертви – новините били на Холандски (защо ли?). Както и да е – учудвам се, че оцеляхме. Следващите дни щях да се учудя на този факт още доста пъти.

Утрехт е симпатично градче. Всъщност е 4-тият по големина град в Нидерландия. Има интересна архитектура, но като цяло аз не харесвам този тип. Освен това там се намира най-големия университет в кралството. Явява се един вид студентския им град. Не търсете прилики с нашия. И всичко е мноооого тясно.

След като се повозихме на рейсче за кратко (за мащабите на София) и отново благодарни, че сме живи, стигнахме до хотел „OUWI”. Чете се „Ауи”. Той, за всеобща изненада се оказа...доста тесен. В предверието, без вазелин, не биха могли да се съберат трима души. За куфарите им въобще не може да става и дума. Те (куфарите) стояха навън. Влизахме поединично, за да се регистрираме, да си получим ключето и да започнем трудния път към стаите. Моята, за щастие, беше на втория етаж и се налагаше да катеря само едни стълби (мъчно ми е за колегите на горните етажи). Аз лично оприличавам стълбите, по ширина, стръмнина и удобство на СТЪЛБА, която по нашите земи използваме за плевни, тавански помещения и т.н. Сега си представете как носите голяааам куфар по такава стълба. Аз няма нужда да си представям – аз носих.

Стаята ми беше прилична, разбира се малко тесничка, но като цяло хубава. Имаше телевизорче, на което имах възможността да гледам холандски програми в захлас (добре, че имаше Дикавърита и Анимал Планет), сушоарче, фотьойлче и...май това бяха благините. Когато, обаче видях стаите на някой от колегите се наложи извода, че всъщност моята е широка. Цитирам колежка, горда притежателка на такава стая: ”Не ме притеснява, че е тясна, притеснява ме, че като се къпя ми се мокрят чаршафите”. Това, мисля, дава ясна представа за нещата. Като казахме къпане – банята беше симпатичничка, мъничка и кокетна. Разбира се, когато човек се изкъпе се налага да излезе от нея, за да си наметне хавлийката, тъй като вътре няма достатъчно пространство за това иначе просто действие. Тук е важно да се наблегне и на факта, че съм 45 кг. с напикан памперс и представата как би изглеждал моя благоверен от 110 кг., без памперс,, в същата тази баня, оправя настроението безотказно. В България имаме далеч по-друга представа за такъв тип хотели.

Имахме време да се поуправим малко, изкъпем и преоблечем и слязохме долу, за да се срещнем с нашите домакини, които трябваше да ни отведат до мястото на провеждане на служебните ангажименти. 30 минути пеша. За първи и последен път. Бързи и страшни ли били автобусите? Аз ги обикнах в същия този момент. Всъщност истината е, че автобусите са много удобни и чисти, на спирките има часовник и табло, което ти казва кой номер возило в колко часа ще дойде, билетчето се купува от шофьора и вътре има камери. Номера е да се държиш здраво, ако не успееш да седнеш, което не отменя здравото държане за стабилни предмети, и да се молиш усилено – и воала – стигаш до където искаш.

Следващите няколко часа минаха в презентации, дискусии, презентации, кафета и пак така, без никаква храна за умореното и гладно българско население там. Каква заблудена душа съм била. Аз се надявах да се втурнем през глава към някоя местна кръчма-ресторант и да утолим глада и жаждата за бира. То така и се случи, де, с изключение на частта с утоляването на глада. Важно впечатление от онези земи – храната е ГАДНА. Мъчно ми е за тези хора – те живеят и ще си умрат яли цял живот тези буламачи, които по неизвестна причина наричат храна. Мили холандци, това не е храна – това е помия! Всичко, разбирайте всичко, дори неподозирани от българина неща, е сладко. С такава надежда се опитвах да хапна гирос с лют сос или кисела краставичка (да, кисела краставичка), които да не са сладки. Уви – такова животно там няма! Ако нещо, по някаква върховна случайност, не е сладко, то просто е безвкусно. Мъка, нечеловеческа! Аз му казах на един от любезните домакини, това мое впечатление. Възпитан човек съм по принцип, но това си е голата истина.

Виж, бирата не е лоша. Амстел и Хайнекен са предпочитаните марки, но аз опитах и някой от неизвестните нам холандски марки. Стават. Леденика ми харесва повече. Биричката струва между 8 и 10 лева. Пирувай, народе! Тук, може би е мястото да се каже, че цените там са много далеч от нашия стандарт (от моя със сигурност). Много е скъпо, мили деца. Всичко. Храна, парцали, услуги – несравнимо е. Говоря от българска гледна точка. Не зная какво е тяхното минимално заплащане в страната, но за нас е убийствено.

Друго ярко впечатление – всички говорят английски. Наистина всички. Лелката, която продава домати на пазара, някакъв минувач с много изпаднал вид – всеки веднага превключва на инглизе. Те просто мислят на този език. От тази гледна точка ориентирането е лесно. Питаш – отговарят ти. Който и да е.

През следващият ден разгледахме сградата на Община Утрехт. Подредили са се хората. Красиво, спретнато, мебелирано добре, без излишен лукс или парадиране. Прави доста добро впечатление. Целта на нашето посещение беше далеч по-практична от мебелировката, и трябва да кажа, че са се справили добре. Като цяло целта на посещението ни в тази страна не е тема на пътеписа, но ми се иска да спомена това, че хората мислят различно от нас за природата си, за начина си за живот и имат ясно съзнание какво трябва да се направи, за да се съхрани и улесни живота, без това да е в ущърб на изтерзаната планета. От държавното ниво (можете ли да си го представите изобщо), та до нивото на обикновения жител. Както и да е – това е съвсем друга тема.

Разгледахме и сградата на World Wildlife Fund. Това е организация, която се занимава с опазване на животинските видове. Сградата им е невероятна! Строена е по специален архитектурен проект. Тъй като се намира в парк, по стените й са направени различни по тип ниши, в които живеят прилепи или птички, чието нормално местообитание е въпросният парк. Паркингът за служителите е подземен и при строежа му се оказало, че там има пещера с прилепи. Тя, не само, че е запазена, но хората са се постарали да я “облагородят”, за да е по-добра за живеещите там летящи мишоци.

Ще завърша тази първа част с друго основно впечатление от Холандия и, в частност, от град Утрехт. Установих, че мразя колоездачите. Цялата ни група, поне по веднъж всеки, изпита неистово желание да свали със саблен удар някой от тях от колелото му и да скача върху него до припадък (свой, не негов). Аз гарантирам, че имах това желание около 88 пъти (най-малко). Имах чувството, че цялото холандско население са колоездачите. Подозирам, че не съм далеч от истината. Милиони...като хлебарки....навсякъде.....без никакво съобразяване, че има злощастни пешеходци пред тях. Няма къде да се скриеш. Случваше се да чакаме да пресечем улица повече от 5 минути. Те просто не спират. Само да стъпиш на платното и всяка кола (не, че са много) заковава пред теб, но не и те. Ако не си на колело - ти не си човек. Влачат бебета, торби, дисаги – всичко на колелото. Навсякъде колелета. Хиляди. И тъй като няма начин да си познаеш своето сред този гмеж, те имат по два типа колелета – едно за града (старо и очукано) и едно за свободното им време, което вече е скъпо и модерно. Взимаш, разбираш ли, нечие колело и си тръгваш, пък собственика му ще си намери друго. Важното е да сгазиш няколко невинни души по пътя. Човек една свястна снимка не може да си направи, без да е в присъствието на колело или колоездач.