Знам, че това е една обикновена, глупаво абсурдна история, но такива случки в дъното на душата ми всъщност ме забавляват. Прибрах се към осем часа тази вечер, защото търсих един маркер…
Миналия четвъртък бях неприятно сюрпризирана от учениците, учещи в обратната смяна, с новата бяла дъска, на която се пише със специални маркери. Да, неприятно! Именно неприятно, защото за разлика от всичките ми познати, които почти превърнаха събитието в празник, за мен писането на такава дъска е истинско мъчение. Колегите ми честитяха придобивката – който когато влезеше в класната стая и я видеше, а децата й се радваха, галеха и я пипаха с нескрито наслаждение.
Само че на нея ще пиша главно аз и при мисълта за това, леко ми прилошава. Когато взема в ръка маркера и се опра на дъската, за да напиша нещо, усещам повърхността й ужасно хлъзгава, от което буквите ми стават грозни, криви и с различна големина. Това изобщо не е моят почерк. Ето какво се получи при най-голямо старание.
Е, поне моите ученици твърдят, че им харесва и даже се вижда по-ясно написаното. Това донякъде внася успокоение в душата ми.
След като дъската беше купена без мое участие и желание, колежката, която е класна на учениците от обратната смяна, ме информира, че трябвало да събера пари от родителите на моите ученици и да си купя маркери и гъба. Училището нямало пари за подобни разходи и отсега нататък така ще я караме. Вметна, че и маркерите бързо свършвали, та да го имам предвид.
Ох, искам си старата черна дъска и тебеширите!... Но никой не ме пита мен. Нали колелото на прогреса се върти и аз не бива да слагам прът между спиците му?!
Поръчах маркери, гъба и магнитчета даже, донесоха ми ги още на следващия ден и сега се появи допълнителният ангажимент да ги пазя и прибирам на скришно място.
Днес, след като свърши последният час, се оказа, че черният маркер го няма. Нямаше го на бюрото ми, нито на шкафа отзад, огледах всички чинове – нищо!
И понеже чистачките вече бяха минали да изчистят по бързата процедура (докато изпращах класа), ги извиках да ги питам дали случайно не са го измели. Не били измитали нищо такова. Е, да, но този маркер го няма никъде, утре как ще пиша – питам ги аз. Те взеха, че донесоха чувалите с боклука, изсипаха ги пред мен и ги разровиха за доказателство, че наистина не са изхвърляли маркер.
Хубаво! Значи някой от учениците ми има пръст в тази работа – не може току-така да изчезне незаменимото ми средство за писане.
Последният час беше час на класа и децата играха на играта „Робот”. Едно дете е робот и то трябва да достигне до предмета, като изпълнява точно подадените команди от своите съученици. Идеята е, че всяка грешна команда води до грешен ход. Да, вярно, че предметът, който трябваше да се хване от „робота”, беше въпросният маркер.
Замислих се… Не, не е възможно някой ученик да го е взел със себе си, защото отлично знае, че маркерът ще ни трябва. В класа си нямам такива деца, които биха умишлено биха проваляли учебния процес, нито пък такива, които взимат чужди вещи. Нещо не се връзва в цялата тази история, а аз обичам да си изяснявам нещата до край.
Надникнах през прозореца да видя дали няма навън някое от моите деца. Извиках на Ицо от другия клас и го помолих да се огледа за някой мой ученик.
„Всички са си тръгнали, госпожо, не виждам никой от вашия клас!” - чух в отговор.
За десети път може би обиколих стаята и надникнах под всеки чин… Нищо!
Маргото дойде да ме пита дали ще си тръгвам, за да си ходим заедно. Осведомих я за новия ми проблем и й казах, че смятам да се отбия до един мой ученик, живеещ в блока до училището, който последно изигра ролята на „робота”, за да го питам за маркера, и след това ще се упътвам към къщи… Тя се съгласи да върви с мен.
Погледнах в дневника, за да разбера точния адрес на Еди и поехме нататък.
Еди живее в съседния блок, но входът е от другата му страна, така че трябваше да обиколим целия блок и за да е пълно удоволствието – да се качим на осмия етаж. Отвори ни майка му, която в мига, в който разбра за какво идваме, каза, че Еди не е тук, а е във физкултурния салон на тренировки по таекуондо. Ех, ако бях съобразила, че днес е ден за тренировки, щях направо да сляза в салона и да си спестя ходенето до тях.
Майка му веднага набра номера на мобилния телефон на Еди. От физиономията й си пролича, че нищо не може да разбере от обясненията на сина си. Подаде ми слушалката, за да оправям аз, и чух следното: „Маркерът съм го скрил на облегалката отзад на последния стол от средната редица.”
Не го попитах защо, защото знам отговора – това просто си е част от играта, от голямата несвършваща детска игра. И затова не мога да се разсърдя, а напротив - даже ми стана весело, въпреки че изминах обратния път до класната стая, за да намеря мушнатия в разкъсаната кожа на облегалката маркер, който утре ще ни трябва, за да пишем и учим.
Comments8
Според мен размерите може да варират съобразно броя на децата, които ще се обучават в класната стая. Ако класът е по-голям, вероятно ще се наложи буквите и числата да са по-големи, а ако класът е по-малък и няма седящи деца на по-далечно разстояние, тогава може би по-малки размери ще са достатъчни.