Отидох до онзи камък, който търсих толкова време. Мъдрецът беше ми казал, че в него се намира истината, която търся. Истината, която винаги съм търсил, която често дори сам на себе си не съм си признавал че търся.
Да си призная, беше ме малко страх. Толкова години... удряш си главата, вярваш в нещо красиво, а то се разпада постоянно... Всъщност, ти почти го достигнеш, опиташ се да го докоснеш, протягаш пръсти, бавно, нежно и внимателно към него... в този миг, като сапунен мехур то се разпада, няма го, не е тук, не съществува. Примигваш и се чувстваш, като току-що събудил се от дълбок зимен сън.
И ето, сега си на прага да го докоснеш, да усетиш топлината на ... камъка?
Камъкът може ли да бъде топъл? Винаги си си представял топлата тухла, за която си чел като малък в руските приказки за Чук и Гек... Но никога не си виждал топла тухла, само си имал усещането за нея.
Топъл камък? На морето има и такива. Да! Ако слънцето ги е напекло достатъчно, дори не могат да се пипнат. Но... за каква топлина става въпрос? Със сигурност не за такава...
Тази топлина, която търсех аз, гонейки този странен камък, бе нещо ценно за мен, нещо свещено. Тя не бе топлина от слънчеви лъчи или нагреватели на ток, нито нафтена, нито газова... Тази топлина само аз си знаех за нея и ми бе уютно и красиво.
И ето, той бе пред мен. Величествен, красив, изваян... Странно, нямаше прах около него. Той бе голям и излъчваше....(топла?) светлина.
Очите ми не се откъсваха от него. Стоях и не можех да се помръдна, невиждащо се взирах в него. В този камък, който осмисли живота ми. Камъкът, който не ми даваше мира години наред. Камъкът, в който вярвах...
Коленичих пред него и го обхванах с ръце. Но, странно...
Камъкът, бе студен...
Светлината бе студена, камъкът също...
Смразяващ полъх ме прониза, а аз залитнах назад ужасен.
Не, не исках да повярвам! Не и този път! Не! Не! Не!
Това си беше моя камък, който години наред...
Ето, спомням си...
... как падах, как болеше, как сърцето се късаше, аз поглеждах невиждащо хората около мен и мечтаех за топлината на този камък. Сега стоя пред него, и знам, вярвам!, че този камък е моя. Но защо е така изстинал?
Може би не съм го намерил навреме и е изстинал, чакайки ме? О, не! Може би...
Трескаво свалих ризата си и се залепих за камъка студен. Потреперих, но го обхванах с ръце, започнах да го целувам и да му шепна красиви слова. Те извираха директно от моето все още топло сърце. Галих го милвах го, говорих му, разказвах му всичко, абсолютно всичко... как съм го търсил, как съм попадал на други камъни, как са се стоварвали върху мен, как съм се изправял, с мъка съм ставал и съм продължавал всичко отново и отначало, вярвайки, че ще намеря моя камък....
Гореща сълза се отрони от очите ми... Мина по бузата ми оставяйки следа, а след това падна върху камъка.... изсъска и изчезна. И в този момент усетих топлина. Камъкът започна да излъчва топла светлина, започна да сгрява мен и моето сърце.
Прегърнах го, и останах там. Беше ми топло, смеех се....плачех... ридаех!
Сега съм още там. Една красива статуя. Дори... Да! Наскоро чух... един овчар мина покрай мен и пееше песен за мен. Бях се превърнал в красива легенда, бях мит, бях извор на красота.
Младите хора, чуваха за мен и им ставаше топло. Защото намерих своя топъл камък, защото го събудих за живот.
Ние бяхме едно, ние бяхме песен, топлина, радост и щастие....музика.
Шепот .....следвай легендата, следвай своята поличба....
Comments