Четох за смъртта на български граничар на българо-турската граница и нахлуха спомени за моето житие в казармата преди около 23 години, когато ме разпределиха на македонската граница. Трябваше да защитавам границата точно по времето, когато на запад от нас вълненията бяха големи и постоянно бяхме под стрес, че е възможно откъм Македония да нахлуят орди диваци и да се опитат да превземат заставата и да откраднат оръжието. Нищо такова не се случи. Уволних се януари 1999 г., а няколко години по-късно казармата беше отменена.

Какво представляваше нашето пазене на границата? Минавахме веднъж дневно по кльона и гледахме дали има стъпки по него. Кльонът на няколко места поради особеностите на терена се изравняваше с пътя и в някои участъци се сливаше с него. Съответно, стъпки по кльона никога не можехме да видим. Който е искал да мине е минал през тези участъци и не е оставил следи.

Кърпехме постоянно жицата, по която заставата ни имаше свръзка. И през останалото време се занимавахме с пасене на овце, готвене, празни приказки в "пушилнята", както и участие в наряд по пазене на заставата вечерно време.

Приключенията ни се изразяваха в това да успеем да занесем една бала чаршафи до близкото село, накачулени върху едно огромно муле, за да може от селото фирма да вземе балата и след седмица да го върне изпрано. Така ни перяха чаршафите. Другите неща си перяхме сами на ръка. А останалото време посвещавахме на оцеляване - готвехме, месехме хляб, пасяхме овце, грижихме се за конете и мулетата, цепехме дърва, стрижехме овце, угоявахме едно прасе, хранехме кокошки, носехме консерви от дажбата ни към друго близко село до багажника на старшината, чат-пат по сигнал с автоматите яздехме в галоп да дирим нарушители...
Бяхме с едни оръфани униформи - първоначално едни вехти "вехтошарници", кафяви и събиращи толкова прах, че като ходехме сякаш имахме ореол. После ни оборудваха с камуфлажи, но моя набор получи прокъсани шеста ръка униформи. Новобранците, които ни пратиха, бяха в нови камуфлажи и леко им завиждахме - трудно създавахме респект с вехтия си вид.
На няколко пъти се случваше да имаме истинска обстановка и на пожар да яхнем конете, да препускаме в бесен галоп, усещайки как автоматите танцуват по гърбовете ни за да преследваме нарушители. Но това бяха единични и кротки случаи, повечето пъти и сигналите се оказваха фалшиви. За една година около три пъти правехме нощни засади в очакване на каналджии. Естествено, цяла нощ не се случваше нищо, а старшината беше в близкото село да "разузнава". Сутринта ни забираше от прикритията (купи със сено) и с радост установявахме, че мисията е успешна по леките говорни дефекти и странната стойка на старшината върху коня. Нещата не стояха по този начин на гръцката и турската граници. Постоянно достигаха до нас новини, които не бяха никак приятни.

Случвало се е да засичаме по браздата македонски колеги. Още тогава имах чувството, че това е нещо като среща на туземци с изискани граждани. Туземците бяхме ние - окъсани и вехти камуфлажи, някакво бездомно куче с див поглед на име Джеса, която не помнеше колко къча в главата беше изяла от конете, когато прекалеше с лая завирайки се между краката им, едни аналогови радиостанции "тантал", които тежаха 5 кг, пукаха и пращяха, а гласът на командира се чуваше сякаш идва от преизподнята. Окаяният ни вид се допълваше от дългите рошави коси - когато не си излизал три месеца отпуск така става. В контраст македонските граничари бяха с чисто нови камуфлажи, радиостанцийки тип мобилен телефон Моторола (тогава тъкмо навлизаха мобифоните и GSM), изящни породисти кучета с умен поглед и бляскава козина. Ние бяхме отражение на неразбориите в държавата ни.

Влизайки в казармата си мислех, че ме очаква една загубена година от живота ми. Когато излязох мислех същото. Но години по-късно осъзнах, че несгодите там са ме научили, че няма невъзможни неща. И това правило следвам и до днес в целия си живот.

Та днес, когато всяка медия говори за прокъсаната ограда по границата, неработещите камери и нуждата от изграждане на нова ограда, само 3-4 години след като се наляха милиони в изграждането на "старата" от "наши" фирми отново се замислих. Ненужната смърт на този граничен полицай също е символ на неразбориите в държавата ни. 23 години от момента, в който напуснах кльона, имам усещането, че държавата ни не е успяла да се пребори с нищо и не е натрупала и капка мъдрост.

Гледам ги аз (случайно) новините и се чудя на политиците. Принципно не се чудя, ама днес се опулих, когато Екатерина Михайлова (забележете!, депутат от СДС, май) подкрепи част от поправка на Конституцията на РБ, най-вероятно предложена от управляващата коалиция, отнасяща се за наборната военна служба, а по-точно – че от 2008 г. Българската Армия ще бъде съставена изцяло от професионални кадри (считано, че няма да има наборници, т. е. никого няма да го викат войник (за тези, които не са на ясно с тази терминология (не че им трябва))).

Та вика този независимия – “... мъж, който не е бил в казармата, не е мъж и жена, която не е раждала, не е жена ...” и аз се чудя – "аз ни съм раждал, ни ще ходя в казарма, не съм и ходил," тогава какво съм?! Ами сестра ми, на която направиха Цезарово, като фактически не е родила, какво е?!

Абе щом и независимите политици са таквиз дебилни, нямам думи повече...