Не, в заглавието няма правописна грешка. Защото тази статия е за Новините – онези, които гледаме по българските телевизии вечер в 7, в 7:30 или в 8 ч., или слушаме по българските радиа сутрин в 7, 8 или на обед в 12 ч., или четем в най-продаваните български вестници. Но тази статия е и за онези другите събития, които някак все по-често убягват на радио и телевизионните новинари и на редакторите във всекидневниците, но си остават ... новини.

До неотдавна работех като журналист. Занимавах се с международни новини – обработвах информационния поток, идващ от чуждите информационни агенции и медии. И ми беше дяволски интересно. Толкова много и разнообразни събития, феномени и всевъзможни случки по този свят! С удоволствие поглъщах разнопосочните новини, някои от тях привеждах във форма, подходяща за информационна емисия – синтезиране, превод, редакция. Повечето от безкрайно интересните новинки така и си оставаха необработени по причини разни: не са достатъчно актуални, няма време за тях от останалите супер актуални вести и т.н. Мъчно ми беше обаче, когато голяма част от вече подготвените от нашия отдел новини също оставаха пренебрегвани – по същите причини – не са достатъчно актуални за българската аудитория, няма време за тях. По онова време следях предимно международните новини – и в извънработно време. Не само за да съм "в час" със слуващото се. Просто те ми бяха, и са ми, по-интересни по принцип. По-значими ми се струваха някак си.

От почти две години вече не работя като журналист. Но продължавам да предпочитам международните новини и по-често избирам да се информирам чрез чужди медии и агенции. Или чета международните секции в българските интернет издания. Предпочитанието ми към международните новини надделя до такава степен, че вече просто щраквам с дистанционното, когато видя новини на някой от българските канали. Много често се питам "защо?". Вече нямам предишната професионална обвързаност, нито този голям достъп до чуждите новини, както преди. Когато се уловя в подобен момент, се укорявам: "Как може да не се интересувам от случващото се в собствената си държава?"

И наистина, как може?

А всъщност аз се интересувам – чета седмичници или някои по-сериозни вестници, анализиращи ситуацията в България, купувам си списания разни, обичам да си ровичкам в интернет за събития, случващи се именно в България, харесвам някои български журналистически блогове.

Какво тогава им има на българските ефирни информационни емисии или на масовеите ежедневници, че не мога да задържа око и ухо при тях?

Подборът и/или формата на новините. Това им има.

Убийства, кражби, нелепи смъртни случаи, корупция, проституция, детска порнография, ниска обществена култура. В повечето случаи (масови ежедневници) поднесени в не особено грамотна форма. Това е действителността, казват.

Не, това е част от действителността, пък дори и да е половината от нея. А къде е другата половина? Къде са новините за културните събития, за научните открития, за брилянтните млади (и не толкова млади) хора, които успешно градят кариерата си - музиканти, учени, архитекти, художници, медици, информатици, ако щете? Къде е информацията за онази чат от действителността, която носи вдъхновение, която дава оптимизъм, която показва красивата страна на света?

Защото такива неща има много и ги има в информационния поток на агенциите – и чуждестранни и български. Намират се и в lifestyle списанията, в някои специализирани онлайн издания, в малкото сериозна преса, която остана в България, в известен брой блогове. Но все по-малко тези събития намират място в prime-time на ефирните ни медии или във всекидневниците. А който каквото иска да си говори, в България все още това са масовите посредници на информация за обществото.

И тук идва въпросът дали нашето общество наистина предпочита "кървавите" сензации? Или просто това е най-лесният начин да се задържи вниманието на хората – чрез ужас, страх, болка и поквара (каквото означава преведена на български думата "корупция")? Който се е занимавал поне малко с журналистика знае, че е най-лесно да намериш нещо шокиращо, защото се поглъща от аудиторията, почти без значение от формата.

Почти.

Аз отказвам да поглъщам гнусно и детайлно представена тази "действителност". Не и в онази част от съдържанието, разпространявано от медиите, което би следвало да изпълнява някакви обществени, т.е. културни, информационни и социални, функции.

А после социолози, политолози, журналисти се чудят и маят защо ли младите хора не се интересували от политика и от обществено значими въпроси. А каква политика виждат младите хора в България? Какви обществено значими проблеми им се представят по най-достъпните (все още) медии?

Въпросът, който аз задавам, е: Възможно ли е да се представят И други теми и проблеми и те да се представят по друг начин? По начин, който да не ти навява самоубийствени или емигрантски мисли? Със съдържание и форма, които да вдъхновяват аудиторията, била тя млада, стара или на средна възраст, към положителна активност някаква, към развитие, към оптимизъм?

P.S. За българската политика дори аз все още не съм съзряла онази оптимистичната и вдъхновяващата половина от реалността, но кой знае ... може пък и да я има. Идеята ми обаче беше друга – надявам се да стана ясна ....