Прегърна ме най-синьото море,
най-синьото, най-страстното, най-нежно.
Невярващо се питах: Откъде
дойде при мен това море вълшебно?

На синьото море се доверих,
прегърнах нежно сините вълни
и изненадващо за мен открих -
най-синьото море е в твоите очи.

Спокойната река си ти,
спокойна, пълноводна, търпелива.
Във нея се оглеждат самодиви,
а сутрин слънцето блести.

Как искам да съм малка самодива,
дъгата да е в моите коси,
да се изкъпя в твоите води,
да ме целуват пръските игриво...

Шрифт "Tahoma". 

Или „Verdana”.

Друг не ми понася!

Изтръсках пепелника във легена.

Ухилена ме гледа празната ми чаша.

А уж е нощ със песен на щурци,

които са напъпили в полето.

От листите ми сипе се прашец,

боядисва в лИлаво лалетата.

Звездите са смола, която лепне

по бедрата ти, преди да я откъсна.

Една оса ме жили преднамерено.

и във косата ми се блъска.

Ах, докога ще сричам сам

заплетеното й бръмчене?

Секундите, преди да съмне,

са само глупави носители на време.

В гората със червените лисици,

в която вечер дишат пеперуди,

се раждат най-красивите видения

или отекват в

монолозите на лудите.

Не искам да ги слушам сам.

Послушай ги за миг поне със мене.

Тогава няма да съм сам...

Тогава ще обичам по-навреме.