Петата национална конференция по предучилищно образование е вече история.

 Каквото и да кажа, каквото и да напиша, все няма да бъде пълно, все някой може да се почувства засегнат. За това от началото предупреждавам: това, което пиша е само мое мнение и нямам претенции за пълнота и изчерпателност.

А аз съм развълнувана, възторжена и благодарна на всички, които бях там, на всички, които със своя ум, талант и професионализъм направиха възможна тази конференция. Още по време на самата конференция реших, че няма да се изживявам като репортер, дошъл със задача в старопрестолния град, а ще се оставя случващото се да премине през мен, през ума и сърцето ми.

А имаше какво да премине и през двете места.

Като започнем с това, за което се бяхме събрали около 200 човека от цялата страна. В четирите секции бяха изслушани общо около 100 доклада. Видим беше стремежът на колегията да бъде в крак със своето време и да откликва на неговите нужди. Това е причината повече от 1/3 от докладите да бяха посветени на екологична тематика. Друга значителна част беше посветена на образователните технологии (съвсем основателно, като се вземе предвид проблемите с неграмотността и отказа от училище в следващите степени), за които същественото е възможността да се постигнат високи образователни резултати при всички деца и, което е най-важното, възможността да се повторят тези резултати, ако технологията се използва от други учители. Е, тук-там отново можеше да се чуят бомбастични изхвърляния, пренасяне на методики и технологии от къде ли не, включително терапевтични (при здрави деца!) в името на това да сме интересни и новаторски за системата, но такива неща се случват навсякъде. Пък и кой може да прогнозира от коя подхвърлена идея може да се роди истински новаторското?!

Впечатляваше и културата на представяне на докладите: грамотно направени презентации, говорене, а не четене от слайдовете. Е, можеше да се желае още мъъъъъъничко – да се опитаме да бъдем пред аудиторията толкова артистични, колкото сме пред децата в групата, поне. Ако не и по-артистични – все пак тук сме пред погледите и безпощадната оценка на колеги, които както са толерантни и разбиращи така и не знаят пощада. J И ще ми се вече по-често да чувам доклади, посветени на индивидуализацията. Ами като ти се ще – напиши си, ще кажете вие. Това не е актуално за българското време.

Това мина през ума ми. Това и още много, което, обаче, оставям за себе си.

А през сърцето ми мина прекрасната организация на 4 дневния престой, осигурен от домакините. Вие знаете, че аз съм си пътешественик по душа и ежедневните пътувания до Г. Оряховица, Свищов; посещенията в музеите на В. Търново, къщате-музеи на Н. Живков и Алеко; светлинното шоу „Звук и светлина”, за което само бях слушала и дори простото бродене по калдъръмените улички в свободното време изпълниха сърцето ми със скоро неизживяна радост и красота. Няма и не може да има по-прекрасен апогей на честването на 130-тата годишнина от тази невероятна сплав от хладен ум и стопляща красота, от срещата на минало и настояще в името на бъдещето, от порива към непрестанно развитие и съзнанието, че в мисленето и чувствата не сме отишли много далеч напред от своите предшественици. А някои от тях – като Алеко – няма как да надминем, защото той е заплатил за мястото си във времето с дупката в сърцето си.

А прекрасните концерти?! Учителка съм и знам цената на съвършените сценарии, хореографии, костюми, на които се насладихме и в Свищов, и във Велико Търново. Не мога да спра да се възхищавам на изобретателността и творческия устрем на колегите. И с гордост искам да им кажа: вие надминахте професионалните сценаристи и хореографи! А откритите практики които наблюдавахме?! Какъв професионализъм, каква вещина, каква мъдрост! Няма да споменавам имена, защото бях само на едно място, а местата за посещение бяха много! Поклон, поклон, поклон!

От години ходя по конференции и с увереност мога да кажа: не съм била на друга, така добре организирана, като тази! За първи път и министерството е отворило сърцето си, и най-вече портфейла, за наистина перфектна организация: задоволени бяха битовите нужди на хората, платени пътуванията, отварянето на музеите и екскурзоводите в тях и дори светлинното шоу! Знам, че всички, които бяхме там сме си заслужили този комфорт, и въпреки това в смачканата ми българска учителска душица все се прокрадваше: „Бре, бре, чудо не виждано!!! Дали е, защото са осъзнали колко сме важни, или защото догодина идват избори?!” Каквато и да е причината, радвам се, че бях точно на тази конференция и се надявам тя да е първата така организирана, но не и последната. Да стане традиция, за да разберем най-после, че обществото ни цени и проявява по подходящ начин уважението си към своите заслужили учители.

И чакам с нетърпение новият закон, за да видя дали наистина са удовлетворени нашите настоявания и най-после учителство и министерство са се срещнали в усилията си за подобряване на образователната система, както ни увери зам.-министър Дамянова. Както се надявам да доживея една конференция от бъдещето, на която доклад ще представи учител, стипендиант на гр. Свищов със стипендията „Н. Живков”.   
  

   Дискусиите в групата са с цел изясняване на проблем, мнение, виждане на децата, или на момента решаваме проблемна ситуация и правото всеки да говори, а останалите да го слушат явно се харесва на децата.

   В Детския дискусионен клуб /знаете, че децата обичат да се държат като големите и да ги приемаме като такива/ обсъждаме, разискваме, спорим, дори понякога се стига да "словесен двубой" с цел изясняване на спорни въпроси и постигане на съгласие между децата, разрешаване на конфликтни ситуации и възстановяване на "мира"в групата.

   Иначе казано - използваме дискусията като средство за изясняване на спорни въпроси и постигане на съгласие между децата с различни позиции по един и същи въпрос.

   Целта, която си поставям пред мен е да опозная децата - техните силни и слаби страни, техните характери, дори темперамент.Дискусията е едно от средствата да се научат децата да се изразяват правилно, да се отключи потокът на речта, да обогатят речника си, мисълта им да върви леко и гладко, да избягват кратките отговори.

   Помага и за културата на речта - да говорят ясно и отчетливо, с нормално темпо, да се научат да общуват по между си, да се изслушват,

   В такава дискусия децата могат да се научат на много неща: Да придобият увереност, да повярват в собствените си възможности, да се опознаят, да станат по-смели в изказванията си, да виждат красивото, но и да имат очи и за грозното, като явление. Не на последно място - децата се научават да мечтаят, а мечтите са като живата вода за тях.

   В тези дискусии децата се научават да споделят свободно преживявания и опит. Усвояването на знания го изключваме като цел по време на дискусия.

   Провокира се мисленето на децата в определена посока - следва се поставената тема, както и общуването по между им, като това се явява предпоставка за преодоляване на различията между тях и възпитаване в търпимост и толерантност към другите. Децата да се научат да общуват с деца и възрастни - има какво да се желае в тази посока.

   Как го постигаме?

   Използваме различни методи, похвати, техники - детски дискусионен клуб, детски парламент, ролеви игри, работа по групи /децата се разделят на групи по техен избор, или сформираме групи на случаен принцип, децата участват с желание, когато ги редуваме/. Включваме и творчеството като "детски изказ" - рисуване, театрализирани игри, магическото "ако...", "писането" /в случая пиша аз/. Използваме много нагледни материали и практически занимания.

   Какво и защо го правим?

   Не разговор, заради самия разговор /макар често да има и такива/, не дискусия заради самата дискусия, а защо??? Защо точно по тази тема днес ще дискутираме? Какво е породила необходимостта от нейното разискване? Това са встъпителните думи в началото, не влизане в ситуация /все още/, а какво е провокирало възникването на ситуацията?

   Използването на практически примери ще улеснят "влизането"в ситуация, ще извикат преживян опит у децата, за да го споделят с останалите деца.

   Може да "звучи"сложно, като се има предвид възрастта на децата, но не мислете, че цветния звуков модел им е по-лесен. Веднъж като се започне и те сами изявяват желание за още, и още...Това е така, защото в нарочната дискусия може да се включат много изразни средства - думите, рисуването, театрализирането, влизането в роля...

   В провеждането и на Детския дискусионен клуб, и на Детския парламент децата изявяват себе си, освен, ако не е поставено друго условие /магическото "ако", но дори и тогава те използват своите знания и опит, за да предадат своите мисли и чувства по даден проблем, разискван въпрос/.

   Организацията е същата, както при провеждането на Детския парламент. Винаги започваме седнали на голям кръг /наричам го възможност да усетя групата като цяло - настроение, взаимоотношения между децата за деня/, след това, ако "трябва" раздвижване, рисуване....театър...

   Написаното и за парламента, и за дискусиите с децата няма претенции за научна обоснованост, но на нас ни е и интересно, и приятно, за това продължаваме да го правим.

Здравейте!Особено ми е приятно ,че успях да се регистрирам и вляза във форума!!както виждам доста се е изписало за първата конференция проведена наскоро в Ловеч!Да наиситна заслужават организаторите поздравления,но не по -малко интересна бе и конференцията в Сандански!Приссътвах и на двете и мога да кажа ,че ползата е голяма!Прекрасна идея,която трябва да продължи и да стане традиция в нашата общност!Надявам се,че ще мога да бъда полезна в чисто практичен план с някои материали които ще подготвя и изпратя!Мен особено много ме вълнува проблема за децата със специални образователни потребности!солидарна съм с идеята,че те не трябва да живеят изолирано и за тяхната социалзация е необходима нормална среда,сред техни връстници,но зад термина специфични образователни потребности се крият много трудности-от една страна тези деца изискват непрекъснато да има педагог,който да ги обгрижва с внимание!Да -добре ,но какво става с останалите деца от групата?Не е ли това за тяхна сметка?Не идва ли момента в който се отчита един спад на подготовката и провеждането на образователния процес?в оскъдната ми практика с такива деца установих ,че едното е за сметка на другото,че трудно се постига баланса.А може би има по-удачна форма на организация която надявам се компетентните в тази област ще споделят!

Сарк не е галеното на Никола Саркози, нито детето му от Карла Бруни. Сарк е една точица земя в Ла Манша. Тя има много овце, каруци, гръмки титли на дребни благородници, един-единствен полицай и нито един автомобил. Последното местенце в Европа, където до онзи ден на непоклатими гранитни крака официално и гордо стоеше феодализма.

Е, това беше. От 10 април 2008 офицално и гордо точицата земя и изпълващите я овце, бретонски пейзани и единствен полицай ще бъдат управлявани от народната воля чрез демократични избори. Феодализмът свърши. Точицата земя му сложи точка. Вече който иска да управлява, ще трябва да се хили по плакати, да обещава готини благинки и да печели народното доверие. А пък ако му се управлява по-дълго - ще трябва и да ги изпълнява благинките, за да държи по-дълго народното доверие.

Феодализмът свърши. Поне в Сарк. Макар и населението им да е колкото вход "А" на български панелен блок, а територията - колкото градинката на същия, нямаме основание да се съмняваме в саркци и в успеха им. Пичове са. И при тиранията, и при демокрацията са живели мирно, съвместно и продуктивно и ще продължват да живеят така. Бяха прекалено готини, за да продължава феодалното им тегло. Феодализмът се предаде пред готините хора. 

А не може ли така и в България? Вече чувам групово изкрещено-измрънкания отговор. Не звучи като "да". Тук никой не вярва, че може хората, които са на власт, да мислят за властта като за крехък дар от избирателя, а не като за бащино наследство. Тук никой не вярва, че може хората да притежават държавата, а не държавата - хората. Тук никой не вярва, че може хората да са заедно, вместо да се делят с малки гранички и бодливи телчета. И този никой, дето не вярва, са всъщност всички.

Само че с провлачени мрънкави песнопения и цъкане с език опитно доказано рая на земята не се построява. Въпреки това, сред нас, българите, вече се виждат малки точици земя и малки групички хора върху тях, които се опитват да го правят. Даже успешно. Да, бе, те правят Сарк. Огледайте се за тях! Направете избора си - да мрънкате, че "нищо не става" или да бъдете саркци.

Viva Sark!