В Деня на народните будители министър Клисарова връчи ежегодните награди Константин Величков на седем учители от страната, отличили се с високи постижения в работата с учениците. Един от тези седмина БУДИТЕЛИ и единственият начален учител сред тях бе и нашата колежка и приятелка Цвета Гергова. Отличието й бе връчено в категория "Методическа, творческа и иновационна дейност". 
http://www.minedu.government.bg/news-home/2013/13-11-01_nagradi.html
    Надали има учител сред нашата общност, който да не не е ползвал щедро споделяния от Цвета висококвалифициран педагогически труд. И това не е най-важното - всеки, общувал с нея, се е възхищавал на нейната отзивчивост, позитивност, добронамереност.
Благодаря ти, Цвете! Честита награда!

Това е случка с едно палаво дете, което много обича да дразни майка си. Разказвам я във връзка с интуитивния си дневник, които стана блогърски.

Вчера аз и майка ми отидохме да видим една приятелка, която наскоро започна работа във фурна, като продавачка на хляб и сладкиши. Тя има малко дете на около 5 години и понеже съпругът и’ отказва да го гледа тя го взима със себе си в работата си. Разбира се собствениците не одобряват това и мърморят – все пак това е магазин, а не детска градина, но какво да прави жената трябва да работи и да изхранва детето си.

Ние отидохме да го вземем за няколко часа, за да я отменим. Разходихме го по улицата край морето, заведохме го в парка да се полюлее на люлките и 3 часа минаха неусетно. Проблемът е че аз не съм родена с безкрайно търпение и не понасям постоянно непослушание, не водя политически преговори до безкрайност с малки деца и си падам малко командаджия, затова веднъж обяснявам, втори път правя забележка, а на третия се карам. Та общо взето малките хора не ме обичат от пръв поглед. Просто в компания с майки аз съм винаги лошата леля. В такива моменти си казвам добре, че няма деца, това изглежда ми е най-правилното житейско решение.

Та да не се отплесвам с моите решения, а да си продължа разказа. Ходихме, където ходихме и в 22.30 часа се дотътрихме при фурната, където работи майката на малкия Коста, защото мислехме, че трябва да затваря до към 23.00 часа. Решихме да поседнем отвън и да хапнем по един сладолед докато жената си приключи работата. Шефката и’ приключи касата и си тръгна, а приятелката ни поседна малко при нас. Разбира се детето и’ започна да тича наоколо между масите. Ще си кажете какво пък толкова, нали е дете. Аз обаче не мога да си го кажа. Направо издивявам, когато някое хлапе тича около мен и го хванах за ръката. Дръпнах го пред мен и майка му ме погледна сърдито сякаш съм извършила убийство, но мен не ме впечатли, просто реших да си поговоря с глезльото и не възнамерявах да му отстъпвам. Хванах го здраво за едната ръка и го попитах съвсем сериозно:

-Мога ли да те попитам нещо?

Хлапето не ми отговори, само ме изгледа много злобно и аз си повторих въпроса и го потретих докато не ми кимна, че може да питам. Тогава го попитах:

• Ти обичаш ли майка си? – и разбира се нямаше отговор, но забелязах, че този въпрос много го озадачи. Просто не очакваше, че някой може да се усъмни в чувствата му, но понеже бях решила да изгаднея докрай реших да продължа с въпросите:

• Искаш ли утре майка ти да ти купи нещо?

• Какво да ми купи? – това беше отговор за детето, а за мен осъществен контакт.

Казах:

• Каквото ти си избереш.

• Да – отговори Коста – Но не знам какво да ми купи мама.

Аз го придърпах по-близо до мен и му казах:

• Ако продължаваш да тичаш наоколо и да блъскаш всичко, което е около теб, ще счупиш нещо, ще изгонят майка ти от работа и тя няма да ти купува нищо, защото няма да има парички и ще е много тъжна. Искащ ли майка ти да е тъжна?

Не получих отговор, но хлапето се дръпна от мен, измъкна си ръката, отиде до витрината със сладоледа и започна да я блъска. Обърнах се към майката и казах, че детето и’ ще счупи нещо. Тя не му направи забележка, а ми отговори, че витрината е много тежка и нищо не може да се случи. Не беше права. Върху витрината имаше голяма, тежка стъклена купа са плодове, в която бяха изсипани лъжичките за сладоледа. Точно, когато тя отказа да озапти детето, то така блъсна витрината, че купата падна в краката му и се пръсна на малки парченца. Приятелката ми скочи от мястото си и започна да бие детето си, затова че е счупило купата и че ще има проблем с началниците си, че ще я изгонят от работа заради него и прочие глупости, изтърсени след бедата вече нямаха стойност, поне за мен. Тогава исках само да кажа:

• Казах ли ви?!

Но реших, че няма смисъл. Просто в моята представа за възпитание не влиза възрастен човек да не забелязва процеса на извършване на неправилно действие, което след извършването да бъде наказвано с бой и тъпа словесна тирада. Мисля, че не аз, а майката трябваше да спре детето и да си поговори с него и мисля, че то се изплаши достатъчно от пръснатите стъкла, така че боя му беше излишен, винаги съм казвала, че не трябва да се наказва дете за счупване на нещо, което може да се купи, но трябва да се научи да цени чуждите неща, така както цени и собствените си.

Тук трябва да си обясня защо това се случи? А всъщност нямам обяснение. Имам приятелка, която се е омъжила за мъж, които не желае да и’ помага в отглеждането на детето, вероятно той я игнорира пред сина си и на 5 години едно дете не обръща внимание на никаква забележка от страна на майка си или други хора, защото имитира подобно родителско поведение. Повечето хора изобщо не подозират, че възпитават децата си с поведението си, а не с поучителните си слова.

А защо ли пък на мен ми се случи да стана свидетел на това? Няма представа защо се случи така, по скоро беше случайност, но в такива моменти се радвам, че нямам деца, защото в ежедневието си сигурно и аз щях да се науча да игнорирам някой техни грешки, а това щеше да е моя грешка и изобщо не знам как аз бих реагирала в такава ситуация, когато ще искам 5 минути за себе си, а един дребен човек наоколо би се борил с нокти и зъби за непрекъснато внимание. Добре, че не се замислям твърде често по такива въпроси.