Случвало ли ви се е да си казвате: „ В предишния ми живот сигурно съм бил/а...Клеопатра, Цезар, куче, котка или пържена рибка” или някой друг да ви го каже.

Съвсем наскоро, още докато си бях в България, една моя позната ми беше на гости от пусто любопитство под предлог, че иска да прочете някои от стихотворенията ми.

Преди време тя се самоосъществи на хартия и сега живее с мисълта, че е съвременна поетеса, а аз реших да се потопя в нета и да не се взимам много на сериозно, защото хартията не се използва само за писане и четене... Не че имам нещо против физиологичните нужди, но все пак не искам да експериментирам.

Та съвременната поетеса, чете що чете и реши, че иска да и’ дам моите неща на хартия да си ги била разгледала по-отблизо в къщи, понеже я заболяло глава да чете от нета. Е, аз пък за домашно ползване не давам нищо, така че и’ написах адреса на блога и я пратих да пасе трева.

Докато ми четеше неизчитаемите глупости насам и натам из всичките ми постове непркъснато ми повтаряше, че това не съм го писала аз, защото и’ звучи някак по мъжки и като не стигна до признание за копи/пействане от моя страна, заключи, че в предишния живот съм била мъж. Тогава ми стана смешно, защото колкото и да се гледам в огледалото нещо все не заприличвам на мъж, а и околните са сигурни, че в този живот съм жена. Но като се позамислих, си спомних, че преди много години една моя преподавателка на първата ни среща също каза, че поради начина ми на държане и говорене смята, че в предишния ми живот съм била аристократ от северна страна, т.е. мъж. Ха, сега де....

Има ли такова нещо като предишен живот и ако съм била мъж, аристократ, защо в тоя живот се родих точно жена в България, а не внучка на английската кралица? Щеше да е нещо като израстване, а аз съм дала пълен назад и съм се родила на кръстопътя на народите, е.ати кармичния избор.

А какво щеше да стане ако можех да съединя всичко, което някога съм била? Идва ми на ум „господар на света”. Изглежда ми се включи мегаломанията на пълна скорост. Но понеже в БГ-то има само един чистокръвен аристократ – „царя” – като го гледам не ми се иска да сме роднини, така че някак аристократизмът не ми пасва на съвременния образ. А какво щеше да стане, ако се бях родила мъж в БГ-то? Така като се замисля сигурно щях да съм посредствен строител, ако модернизирам малко аристократизма в тази светлина, можех да съм и посредствен архитект.

Бе, що си блъскам главицата с толкова сложни въпроси, като нищо не ми пречи да съм си посредствена миячка в емиграция, която за разнообразие прави пици и салати или чисти големи и мнооооооого скъпи риби? Щото то като се замисли човек не е чак толкова лошо да си е посредствен. То не може всички да сме гениални, я. Все някои трябва да измие паницата, след задължителното всекидневно плюскане на гениалните лапачи, колкото и да му е неприятно.

[ Заглавие "Всичко 2", разноцветни букви. Преминаване към прозрачност. ]

[ Общ план. Черен фон. Актьорът е седнал на стол. Сложил е десния крак върху левия. Облечен е в блузата с дълъг ръкав, която е като картина отпред. Тъмносини дънки, тъмносини маратонки.]


Трябваше да се ходи във Виена... През юли...

Актьорът, изправен. Ходи бързо по каменна пътека в гора. Половината му лице е като на машина, без кожа.
Общ план, анфас, за няколко секунди. Среден план.

- Защо хората си пожелават дълголетие?

[Пауза. Завърта си главата под ъгъл. Общ план за няколко секунди. Среден план.]

- Какво красиво намират в това?


[Поглежда настрани. Камерата се завърта с главата му. После се връща. Блестящ метален скелет и тяло, в среден план. Общ план. Ходи бързо.]

[ Среден план. Металът е потъмнял и одраскан. Машината започва леко да куца. ]


- Защо искат да наблюдават как телата им се повреждат?
 
Камерата слиза надолу до краката. Освен куцането, ходенето е по-бавно от преди. Камерата се вдига нагоре до среден план.
  Металът е по-потъмнял и одраскан. Червените зеници се свиват и разширяват бавно.
  Главата леко се клати наляво-надясно, бавно.

Близък план.

- Защо искат да се чувстват все по-зле и по-зле?

Започва да куца още повече. Общ план.

Среден план. Още по-потъмнял и надраскан метал. Счупени места. Зениците се променят по-бързо.

- Защо искат да виждат все повече от това?

Поглежда настрани. Кадър, в който се вижда очукания му череп и преминаващи надгробни плочи.

Поглежда на другата страна - в първия момент към камерата. Тя се завърта бързо на другата страна: отново надгробни плочи.

Камерата се връща към главата. Роботът отново поглежда на другата страна. Пак надгробни плочи.

Среден план.

- За какво им е всичко това?

Още по-силно куцане. Влачи единия си крак. Вратът му е леко извит настрани.

Общ план. Пада и започва да пълзи.

- Защо хората си пожелават дълголетие?

Среден план, ниска гледна точка. Раменете обхващат екрана.

Последен замах, зацикляне на част от движенията. Изключване, вратът и ръцете се отпускат.

Пауза. Общ план, пътеката се е превърнала в гробище. Още по-общ план - всичко е гробище.


[ Пауза. Потъмняване към черно и изсветляване. ]


Блестящ робот ходи изправен бързо. Общ план. Среден план. Накланяне на главата. Близък план.

- Хората са глупаци. Не искат да ги изключат тогава, когато блестят и се движат бързо. Искат да пълзят. Лостовете в тях да са изпочупени и металът да е окислен и изподраскан. Кабелите им да са скъсани и схемите им да са изгорели. Пълни глупаци!


До роботът притичва млад мъж, на ръст колкото робота. Роботът ходи.

Мъжът:

- Защо да си отиваш, когато всичко в теб работи добре? Когато блестиш? Имаш ресурс. Безсмислено е, да го хвърляш на вятъра.

- Хахаха... - издрънчава гласът на машината. - Не съзнаваш ли, че и на 20, и на 120, цялото ти минало е един миг за теб, човече. Настоящето винаги е само един миг. Когато него вече го няма, няма да има никакво значение какво е било миналото и колко е продължило.

- Душите на хората са вечни! Не живеем напразно! Ти нямаш душа!


["Ти нямаш душа" се повтаря няколко пъти с гневна интонация, преминаваща в отчаяна."]

- Аз нямам душа! - отговаря машината с ледена интонация, обръща се към камерата с блестящия си и вечно засмян сребрист череп, заради оголените му зъби. - А ти сигурен ли си, че имаш?


[ Пауза. Преход към черно. ]


Героят е умислен. Върви по главна улица с много хора. Красиви девойки, ходещи сами. Групи младежи. Усмихнати влюбени двойки, които разговарят.

Героят се вглежда във всички и се спира на една от девойките и започва да я следва с очи. Сърцето му ускорява ударите си. Земята внезапно започва да се движи под краката му, хората също сякаш политат напред с огромна скорост и след секунди той се озовава на автобусна гара с фотоапарат в ръка.

Той започва да разглежда неочаквано появилия се фотоапарат и да си играе с него. Оглежда се. Разхожда се. Сърцето му забавя ударите си. Героят вижда хора, които чакат да пристигне международен автобус. Сакове и куфари лежат до пейки, на които са насядали хора.

Автобусът пристига. Минават нови хора, които привличат вниманието му. Сърцето му отново започва да ускорява много бързо.

Героят чува разговор зад гърба си, пулсът му се забавя до скорост малко над нормалната. Той се обръща към млади мъж и жена и ги слуша. Пулсът му не се ускорява по време на разговора.

- Страх ме е. Могат да ти се случат толкова ужасни неща в автобус... Може да катастрофираме и да умрем. Или дори по-лошо - да останем инвалиди... - казва жената.
- Недей така! Може просто да ни спрат на някоя митница и да ни бавят. Ние не носим нищо нелегално, така че... - опитва се да я успокои мъжът и я държи за ръката.
- A ако ни подхвърлят нещо в багажа? Ще ни затворят, без да сме виновни!?
- Успокой се, всичко ще бъде наред. Повярвай ми! - настоява мъжът и я гали по ръката.

Героят отново поглежда към автобуса и вижда нещо цветно. Нещо го очарова. Очите му се разширяват. Пулсът му се ускорява.

- Има и по-страшни неща. - казва някой, който седи до мъжа и жената на пейката.

Тръпка минава през героя, докато го чува. Очите му се разширяват и свиват и той трескаво снима. Качва се в автобуса, загледан в някого, от когото не може да откъсне очи.

Героят вече е в автобуса, който е започнал да се движи. Пулсът е бърз.
Върви песента "Nie genug" на Кристина Щюрмер. Унесено лице.





Автобусът спира на непознато място. Музиката продължава. Пулсът се забавя малко. Героят слиза и вижда златен паметник Альоша и улици, които му изглеждат познати. (Преходи между кадри на подобните места, камерата се върти около героя и понякога се превключва от гледната точка на героя.)


Песента отива към край. Пулсът отново се ускорява.
Заедно със завършването на песента лицето на героя започва да се изкривява от болка. Той присвива очи и стиска зъби.

Песента свършва. Няколко секунди пауза.

Героят отваря очи. Намира се на прекрасна зелена поляна. Пулсът му се забавя и постепенно спира.

Следва действието от фоторазказа "Альоша и аз":



Вместо "край" след последния кадър има преход от черно към рисунката "Crushed". Вижда се целият лист с посвещение.



Сълза пада върху листа. Ръка хваща рисунката и смачква намачканата хартия на топка.

Върви песента "Сън" на Милена.

[ Заглавие "Всичко", разноцветни букви. Преминане към прозрачност. ]


[31/12/2007 - филмът е изваден от кутията и пак завъртян през прожекционния апарат]


[ Среден план, до кръста, актьорът седнал зад маса. Облечен в бледозелена тениска, на която пише "I (сърце) Art" на 3 реда. На масата са разхвърляни разпечатани листове и почти празни формуляри. Под тях се вижда карта на град. ]

Хахаха, ако си доподготвя едни документи и се случат разни други работи, на едно място в профила ми в ДевиантАрт след няколко месеца ще пише: "England"... Заради някаква специализация в Улвърхямптън при проф. Руслан Митков, който ръководи изследователска група по Компютърна лингвистика, и е водещ компютърен лингвист в Европа. Хаааахаха!

Ако още бях на 19, може би щях да бъда въодушевен и смехът ми щеше да е от радост. Правех семантични анализи, синтезатори на реч, повърхностни опити за разпознаване на реч, философствах за мислещи машини, нищо че и...

[ Смяна на интонацията, прекъсване. ]

Вече съм стар. Вече съм... Друг? Не знам кой съм...

За малко дори да не кандидатствам. Колебаех се дали въобще искам или не, и ми беше досадно да подготвя първите формалности. За вторите ми е още по-досадно, а само като си помисля за третите, и за четвъртите с които ще трябва да се доказва че си бил учил...

За 4 месеца - не ме кефи толкова дълго, никак. И всъщност от наша страна ме пращат и субсидират официално за 3 месеца, и ме съветват да отида един месец след началото на срока там, за да мога да си взема изпитите... Иначе ако съм 3 месеца от началото, няма да мога да се явя на изпити. От Улвърхямптън обаче ми писаха, че ако направя това, няма да мога да запиша предмети и пак няма да мога да се явя на изпити. Хахаха.

Само ей тая "дребнава" неуредица е достатъчна да им кажа да си гледат работата и да хвърля в коша "бъдещето си", след като се колебая. Е, още съм на ръба.

[Близък план, лице и рамене. Пауза. Вдигане на веждите и усмивка]

[Пауза, въздишка; план до кръста ]

А и не е само това... дали ще успея да си завърша 4-ти курс идната година? Да направя дипломна работа по ИИ - Case Based Reasoning, разсъждения по аналогия. Ако пък не завърша 2007, няма да мога да кандидатствам за магистратура по Когнитивна наука в НБУ при доц. д-р. Бойчо Кокинов през 2007. Не само за магистратура, а и за сътрудничество по проектите му...

[ Въздишка. Затваря си очите, навежда главата напред, и притиска синусите си с палец и показалец ]

[ Затъмняване към черно и изсветляване към следващите кадри, които се сменят един в друг с резки преходи ]

1. "Как може да поставяш такива условия? Как може да не си постилаш бъдещето?! Това ще бъде голямата ти грешка!" [ Декан ]
2. "Една успешна специализация при Руслан е добър старт на кариера в Компютърната лингвистика. Не се отказвай. Струва си."  [ бивши специализанти при Руслан ]
3. "Ако можеш, отивай. После ще искаш, а няма да можеш." [ Преподавател ]
3. "Какво като не завършиш 2007? За къде си се разбързал?" [ Майка ]
4. "Веднъж птичето ти каца на рамото, а ти искаш да го изгониш?!" [ Майка ]
5. "Как може да се отказва заради пари? Никакво отказване!" [ Познати ]
6. "Учудваш ме с тази твоя логика!!! Надявам се, че програмите ти не следват такива логически пътища!!!" [ Приятел ]
7. "Ще се запознаеш с много хора от много страни. Хубаво е, недей да се отказваш. Ще ти хареса." [ момиче, било на  специализация по подобна програма ]
8. "Отивай бе! Да видиш малко свят." [ Председател на СИВ ]
9. "Според мен няма какво да се колебаеш, но... Ти си знаеш." [ Колега и приятел ]


[ Затъмняване и изсветляване. План до кръста. Монтаж с двойна експозиция, преливащи се кадри с превес на тези с главния актьор, които са изброени по-долу. Първият набор кадри са черно-бели. Звук само от вторите кадри. Субтитри за репликите от първите. Когато първите кадри са по-къси от тези с главния актьор и свършат преждевременно, последният кадър от тях остава на стоп-кадър. ]

1. Вие знаете ли какво искам да бъде бъдещето ми? А аз самият знам ли? Сигурен ли съм, че искам да е точно такова? Какво?
2. Аха... Зорница е докторант на Иберийския полуостров. Атанас е докторант по Когнитивна наука на Апенинския... Специализираше и в MIT, водеше ми "PERL за лингвисти" и ми има уважението.
3. Мдаа... Ще работя, ще си върна дълговете, ще натрупам капитал...
4. Мдаа... Хаха...
5. Лесно е да се каже, но когато не го правиш ти или ако си убеден, че това е което най-силно искаш.
6. Хаха. Не съм единственият, много други добри информатици се отказаха много по-категорично и бързо.
7. Сигурно...
8. Ако беше за по-кратко, щеше да е по-добре. Влече ме де опитам да работя по проекти с Руслан, а не "Англията".
9. Ами...


[ Единична експозиция, само актьорът, изглед до кръста пред масата. Заглавие с разноцветни разбъркани букви "Разпилян". Преход на буквите към прозрачност. На масата са разпилени всякакви пъстри вещи: фотоапарати, камери, рисунки, моливи, четки, бои, таблет, разпечатки на програми и текстове, поялник, платки, схеми, снимки, филмови ленти, клавиатура, дискове, стари 5" дискети, състезателни номера, шпайкове, топки за жонглиране; иззад масата се подава, почти незабележимо, върхът на електрическа китара, опряна на нея. ]

Винаги съм бил мечтател, и винаги съм бил разпилян...

[ Пауза, замечтана физиономия, поглед нагоре. ]

[ Камерата се приближава от среден към близък план ]

Едно изкуство, друго изкуство; една наука, друга наука... Искам всичко! Не искам да избирам! Знам, че не може, но не искам да се примиря - затова масата ми е претрупана, и някои неща са заровени от други. Не може да съм имал и да имам всичко едновременно... Но искам!

[ Пауза ]

Щом не може да имам всичко, дали може да имам поне...

[ Пауза. Бързо отдалечаване на камерата със завъртане към масата. ]

Празното Нищо?...

[ Масата напълно черна, матова, и празна. Пауза. ]

[ Близък план. ]

Знам... Не може... Каквото си оставил на своята маса, не може току-така да избуташ от нея. По нея има лепило и нещата, които искаш се борят да се задържат. За да получиш дори празното Нищо трябва да положиш големи усилия... Или нещо да унищожи масата ти, и нещата ти да се разхвърчат на парчета от нея...

[ Комбиниран кадър с кадър на пръсване на масата на парчета. Подобно на взрив, но без огън, само чупеща се на парчета маса,  разхвърчащи се парчета и неща. ]

Зная, че нещата ми не могат да се съберат едновременно на тази масичка...

[ Предният кадър с взрива се пуска в обратна посока и нещата се събират, докато казва предната реплика. ]

[ Общ план, масата се вижда по-отдалеч. ]

В живота масичките са малки, и условията налагат да изсипваме върху тях само част от всичките неща, които искаме да са ни под ръка и да използваме. Ако и човек е твърде подреден, а не разпилян, и държи нещата му да са стройни и неразмесени на тясната масичка...

[ Усмивка и клатене на главата. Преход с преливане.]

[ Друг актьор; с очила, прическа с гел, костюм, вратовръзка. Изкуствена усмивка. Полирана маса със сложени на нея лаптоп и книги със заглавия, свързани с изчислителна техника. ]

[ Преход към главния актьор и масичката с разпилените разнообразни неща. ]

Не! Не ща такава скучна роля...

По-добре разпиляно техничаро-хуманитарно, машинално-артистично объркано, вдетенено юначество... Пълно с въображение, изкуство и приятели... По-добре мръсна маса, с изсипани върху нея стотици най-различни играчки.

По-добре, отколкото лъскава, полирана и толкова скучна маса на изтупан възрастен...

Ако моята маса може да продължи да съществува, бих се борил за това. По-вълнуващо е... По-хармонично с емоционалната ми и игрива личност...

[ Плавно приближаване на камерата към актьора. Минимална усмивка. Половината лице се превръща в метален череп с не съвсем човешки вид, и започва да се появява светлина на червена зеница. Камерата спира на обхващане на главата до раменете. Задържа се за секунда така. След това актьорът бавно се обръща настрани, за да се види профилът на човешката част.  ]

Въображение и изкуство...

[ Няколко секунди пауза на този профил. Обратно завъртане от профила в анфас, така че да започне да се вижда машинната част, до достигане на анфас. ]

[ Червени надписи като от роботски филм. Мигащи субтитри: "ИЗКУСТВО", с променящ се шрифт и "плуващи", динамично променящи се букви с плавен, а не ръбат рисунък. ( Мигането е за да подскаже на зрителя важността на "изкуство", макар че отклонението от темата нея може да изглежда много силно преди да се стигне до завръзката и развръзката във филма. )  Различни кадри, изобразяващи изкуства и произведения на изкуството според актьора, се извъртат през паузата от десетина секунди, в комбинирани снимки със сцената с полу-роботското лице на актьора, което добива широка усмивка вече и от човешката страна. От роботската страна то изглежда усмихнато от началото, защото няма устни.

[ Камерата плавно се отдалечава до достигане на план до кръста. Кадрите с изкуство изчезват. ]

[ Пауза. Столът се завърта. При обръщането с лице към камерата, актьорът вече е само с човешкото си лице и има блуза с дълги бледозелени ръкави, с цвета на предишната тениска; отпред обаче тениската сега е като картина. Усмивката е помръкнала. ]


Изкуството... Моята... Първа... Любов...

[Рязка смяна на скоростта на изговор и тона в следващата реплика, за отделяне от предното недовършено изказване. ]

От много месеци майка ми се опитваше да ме убеди това лято да дойда с нея във Виена. И не кога да е през лятото, а точно през юли.

[ Появява се втори глас. Близък план. Лицето: изслушващо. ]
 
- На екскурзия?

[ Пак среден план, до кръста. На масата има разпилени снимки, икони, кръстове. ]

Не точно. Майка ми искаше да посети един гроб, да се види с един свещеник. Да ме запознае с Панчо...

[ Камерата зумва към снимки от масата, с Панчо като млад. ]

Необикновен човек... Искам да заснема филм за него. Или най-малко фоторазказ, който да е почти като филм...

[ Усмивка. Преход към поредица от снимките, изпълващи целия кадър без ракурс. Само гласове. ]

Живее във Виена и в едно предградие до него от 50 години.

- От 50 години?!

Да, от 1956 г. [ Усмивка ] Кум е на нашите, но не и мой кръстник. Беше кум на венчавката им, при епископ Авенир, който е добър приятел на Панчо. Мисля че най-добрият. Ако правилно съм запомнил, двамата задружно са имали и задочни смъртни присъди за "измяна на родината"...

[ Снимка от венчавката, Панчо държи свещите. Пан наляво към дядо Сашо. ]

Знеполският епископ Авенир, или просто дядо Сашо, пък е чичо на баща ми.

[ Изреждат се снимки, започващи от младостта му. ]

Завършил Богословие в София. Пристига във Виена през 1961 г., за да лекува тромбофлебит, защото в България лекували тази болест с рязане на крайници. Записва се студент по История на изкуството и получава право да остане, докато следва. Завършва Археология. Не зная дали е работил като археолог, но съм чувал че после е бил свещеник в Руската църква във Виена, работил е като библиотекар в българския отдел на Виенската библиотека, говорил е няколко езика, пътувал е по света, закрилял е българските имигранти; създава български параклис. През септември 1992 г. го ръкополагат за епископ. Почива през 2001 г.

[ Актьорът, план до кръста до масата. Тъжно лице. ]

Не исках да ходя до Виена и късах сърцето на майка си...

[ Актьорът се намръщва и скръства ръце. ]

- Какво ще й гледам на Виената? Град като град: хора, къщи, салтанати... Улици, паметници, гробища, катедрали, площади, параклис... Голяма работа...

[ Редуват се няколко снимки на актьора до бедрата: с отегчени и нацупени, объркани, учудени, несигурни физономии, скръстени ръце, глава подпряна на длани. Плавен преход към основната сцена. ]

[ Актьорът е преместил стола назад и е сложил краката си на масата. Носи тъмносини маратонки и тъмносини дънки. ]

Дълго време стоях на половинчатата позиция, че "ще видя дали ще се навия"... Че не съм сигурен... Че ако ходя, ще е с "особено мнение", защото майка ми много настоява, а не защото аз искам...

[ Въздишка ]

Седмицата преди да заминем с отегчение се срещнах с нея, за да видим как и кога точно ще пътуваме.

[ Общ план. Отегчената физиономия на актьора, подпрял глава с длан, седнал на стълби пред витрина. Чуват се женски гласове, като фон. ]

Агентките говореха с майка ми колко било хубаво, рейсовете били удобни, нямало проблеми по митниците... По едно време излязох и седнах отегчен отвън. С особеното си мнение...

Не бях навит да ходя. Не знаех съвсем точно защо. Не... Знаех много причини да не искам да ходя никъде, и нямах прост отговор на простото "защо"... Простото защо е толкова сложно...

А нямаше време. Беше сряда или четвъртък, и ако щяхме да тръгваме, трябваше да е до следващия понеделник.

Трябваше... Трябваше да се ходи във Виена... През юли...

Мислех за дългото пътуване, през което щях да бъда зомби. Предният ден нямаше да съм спал, защото режимът ми през лятото се разминава с обичайния за човешките същества, и не може да се пренастройва бързо. Представях си как щях да съм си легнал малко преди да стана, и после по пътя пак няма да мога да спя.

Мислех за това, че още не бях взел твърдо решение за снимачната техника и се колебаех дали да не изчакам момент на по-голяма увереност в решението. В същото време, да пътувам до Виена без прилична снимачна техника щеше да е голяма грешка.

Бях объркан от тия "англии" и пред отказване от "тях". Мислех за нещастни увлечения и любови от близкото минало и настояще.

Не знаех какво да правя. Не знаех какво искам. Не знаех какво искам да правя, какво да избера, какво да взема и от кое да се лиша. Какво ще ми се случи.

Сърцето ми беше разбито, и ми беше дошло до гуша от всичко...

[ Преход към екран на Quake-3. Hunter гръмва с ракета играч със скина на ендоскелетов терминатор Т800, който се пръска на парчета и се вижда как сърцето му пада на земята. Внимание върху специалното действие на Hunter - вик "Ха" и победоносно вдигане на ръката. ]

Моята много близка приятелка от Виена, "геймърската ми любов", беше "изчезнала" безследно няколко месеца по-рано...

[ Субтитри за термини ]
Запознахме се миналата пролет на един унгарски сървър за Куейк-3: "Water Resist", домът на клана WRC - Water Resist Clan. Играеше се само на DM12 - голямо ниво с басейн в средата, с QuadDamage, MegaHealth, Regeneration. [ Показват се. ] Най-големият недостатък беше залата с BFG-то, където нечестните играчи, "кампърите" - campers - можеха понякога да развАлят удоволствието от играта, като обстрелват портала на телепорта отзад, без да можеш да им отвърнеш веднага.

Имаше много играчи, понякога до 30. Настройките бяха готини, пингът беше невероятно добър - на моменти 40-60, средно около 70. На други бързи сървъри пингът беше поне 100-110.

Хареса ми.

Бях се кръстил с име, от което националността ми си личи. Заиграх се. И в един от първите дни срещнах FastGirl. Поздравих я за едно гръмване, тя ми драсна нещо на български, като "практика..." и моментално започнахме да се очароваме все повече един от друг.

Куейк-3 беше най-любимото ни място за срещи и забавления заедно.

[ Показват се сцените, за които се говори. ]

Заговаряхме се, като се уцелвахме с ракети... Имахме си почти истински тела... Имахме си триизмерна обстановка. Можехме да се блъскаме в другия, да му скачаме на главата, да го обстрелваме, да му се смеем - тя използваше тялото на Hunter...

Можехме да рисуваме по стените със стрелба... Наоколо тичаха приятели, с които си разменяхме комплименти и се шегувахме. Не само се гърмяхме до пръсване на парчета и се биехме за надмощие и победа... Забавлявахме се заедно и споделяхме удоволствието от играта.

Сприятелих се с десетки унгарци и играчи от други националности. Научих какво значи bazdmeg, mennem kell, kurwa, szia, cia... Имаше дори един полубългарин, който не си бил идвал в България отдавна, за да не го вземели в Казармата. Добре че го успокоих, че вече е на преклонна възраст... Хихи... Един добър холандец, Hayo, който беше на 50-тина години...

Спомням си една цяла нощ, която прекарахме с FastGirl в WR... От полунощ до изгрев слънце, през по-голямата част съвсем сами... Цялата нощ прекарахме в споделяне, гонитби, гърмене, фантазии... Докато на сутринта дойде един американец... И ни се доспа прекалено много...

Не можехме да се нарадваме. Въпреки това от време на време с тъга поставях въпроса има ли смисъл да продължаваме да си отделяме толкова много внимание така, през стъклата на мониторите, след като може дори никога да не се видим. Не си ли губим от времето за нормални срещи, от възможностите да срещнем някого. Така и не спирахме напълно - не се появяваше по-добър или по-силен източник на емоции.

Всъщност изпуснах една възможност да се видим във Варна миналия август. Закъснях... Дори бях писал нещо за това в един блог. Кодирано, хаха... [Комбинирани кадри, с надмощие на тези, показващи кодирания текст. ]
Пишеше, че съм ходил до космодрум, за да видя за полети до Венера... Нейсе. Тогава се беше случило друго.

....

Не помня от кога не бях ходил на автогара Юг точно там, откъдето тръгват автобусите. Бяхме се разходили из Главната с един приятел. На връщане минахме през автогарата, за да видя за автобуси до Варна, защото заради наводненията или нямало влакове, или те стигали ужасно бавно.

Бяхме дошли точно навреме за единия от двата рейса до Варна за деня.

[ Показва се сцената с рейса и с качващи се хора. ]

Беше 16:15, а той тръгваше в 16:30.

Хммм... Това? Това тя ли е?

Да, тя е...  [ Въздишка ]

Поздравихме се, заговорихме се с усмивки. Не бях я виждал и говорил с нея от няколко години, и ето, че пътищата ни се пресякоха сами. Изпращаше кака си на почивка във Варна, а тя самата щяла същата нощ да заминава за... За САЩ?! И тя ли за САЩ?... И тя не на бригада...

Коя е тя? Тя беше първото същество, което някога ме беше накарало да го сънувам, и то в многосерийна продукция. Беше толкова отдавна...

Неотдавна бях снимал първата си черно-бяла лента - като клавишите на любимото й и до днес пиано. С първия си фотоапарат - от онези старовремските, за които неуките питат "цветен ли е"?

[ По време на горния текст, комбинирани снимки, черно-бяло: фотоапарат "Бейрета" от различни гледни точки, роял, клавиши, ]

Всъщност точно той, първият фотоапарат, си остана черно-бял...

- Как започна да снимаш?

Закономерно... Желание имах и преди. Убедих нашите да ми купят лента по повод екскурзия с автобус... А вдъхновението ми пътуваше с него...

.....

Освен, че много харесваше и търсеше мен обаче, FastGirl харесваше и искаше и Constantine.

С Joe/Джоичи/Constantine се запознали няколко седмици преди тя да се запознае с мен на същото място и по същия начин - в стрелби и гонитби в WaterResist. И аз, и Джо бяхме сред най-добрите играчи на сървъра. Той беше един от неформалните лидери на клана WRC, заради майсторството и големите си победи. Аз пък бях един от победителите и медалистите, най-добрият чужденец там, и автор на виртуозни далечни стрелби с ракетомет.

Бяхме се сприятелили покрай Лови и покрай двубоите в резултата, и се уважавахме. Макар че и се ревнувахме малко, понякога. Веднъж Лови ми написа в Кеуйк-3, когато и Джо беше там, че ме обича... Хъ... На английски, така че и Константин го разбра. Джо моментално реагира и я попита, със сериозен тон, дали наистина ме обича, и й предложи да се разберат по MSN. Тя му обясни на английски, че ме обича като най-добър приятел, като в същото време написа на български за мен: "prosti mi...". Наричаше ме sladko, а аз нея: Лови.

Геймърска трагедия...

По едно време унгарският сървър започна да не ме пуска да влизам въобще, заради ново изискване за "low ping"... Лови се загуби от MSN и пишеше писма рядко. Нямах неин телефонен номер, а после се оказа, че си била сменила квартирата.

Накрая, през февруари, тя съвсем спря да пише и да отговаря на писма. Без обяснения. Не влизаше в МСН и Скайп с известните на мен адреси. Не знаех какво се е случило. Помислих си, че ако отида във Виена, Панчо може да познава семейството й и да ги намерим.

В края на пролетта, края на май, Джо се обади по MSN. Зарадвах му се, поговорихме си хубаво, попитах го дали знае как е тя, и научих че...

FastGirl и Constantine се били оженили?!

Не, не ревнувах, хаха, радвах се за двамата ми най-добри приятели от Куейк. Болеше ме само за това, че единственото, което Лови ми "каза", бяха едни препредадени от Джо поздрави, и то след като аз писах на Джо да предаде поздрави на нея.

Самият той се отзова с радост на предложението ми да се видим във Виена, след като свършил някаква работа в Унгария. Явно FastGirl не е искала обаче, защото писах и на нея, а дори не получих отговор "няма да можем".

...

Не... Сърцето ми не беше разбито просто заради това, че моята любима от Куейк-3 беше в неизвестност за мен, и от това, че тя самата ме беше оставила нарочно в неизвестност. Не беше разбито и от съвпадението, че тя живее точно във Виена, където щях да ходя, а нямаше да мога да видя.

Имах да изчиствам една сметка с едно симпатично момиче. Обикновено от първи впечатления, все едно какви, мога да позная дали има вероятност да хлътна. Тоя път го забелязах на една сбирка за успешното завършване на седмия триместър.

Велик триместър...

Компютърна графика - със зловещия курсов проект, който уплаши дори мен в началото, и с критикуваната от всички суха теория.
Бази данни - с готиния Чолаков, задушевната компания на лекциите, забавния SQL, и уж трудната теория.
Софтуерни технологии - с досадната теория и със забавните UML-диаграми.
Джава - за разпускане с двама от почетните членове на СИВ.
Велинград - за сплотяване на колектива...

Беше точно деня на последния изпит, по графика. Рано си бях предал проекта, с който се гордеех: C++, MFC, OpenGL, динамични списъци, дърво, невероятна интерактивност... HardCore!

Голяма работа! - исках да кажа... Нея не я влечаха компютърните работи, макар че май дори тя знаеше, че съм имал 6 по тоя предмет, покрай приятелките й, които са мои колежки и приятелки. Може би беше виждала чрез тях и видеозаписи на жонгльрските ми изпълнения? Или пък просто й бях симпатичен?

Не знам, но ми се стори, че се закача с мен. Съвсем лекичко, може би... "Полека с тия...", казах си. "Заблуда". "Не си търси белята... Пий си бирата и си лафи с председателя на СИВ, на който ти самият ще станеш Кръстник и заместник след няколко месеца, и само я гледай как хубаво танцува..."

Макар и бъдещ Кръстник на Съвета за Информатическа Взаимопомощ, не можах да изпълня своя собствен съвет... Мисълта "не си търси белята" продължаваше да светва в съзнанието ми винаги като я видех случайно. И дойде един купон, на който успях да си поговоря с нея достатъчно, така че тя да разбере, че с мен може да се общува и за други неща, освен за компютри.

Ден преди тоя купон един приятел, в чиято чест беше купонът, ме беше закарал до вкъщи с колата си...

.......

Най-сетне успяхме да се съберем 5 души, които да ходят заедно на картинги. Петък вечер, към 20 и нещо. Точно тоя ден обаче беше последен от намаление, и напливът от желаещи беше огромен. Чакахме два часа, докато се вредим... После си тръгнахме - кой доволен, кой недоволен, - всеки в различни посоки. Аз зацепих пеша по пустите мрачни тротоари покрай Лаута. Притичвах към пресечката на булеварда, който отива към ВСИ и Мебелна къща, когато една-единствена самотна черна кола се зададе към светофара, който светна червено. На цялото огромно кръстовище не виждах друга.

Колата спря, аз се забързах през шосето пред нея, и след миг чух някой да изрича името зад гърба ми.

Хей, но това била колата на Жоро?! Той се връщаше от концерт на хардкор групата си "Delate" в "Библиотеката" в Асеновград.

Как така траекториите ни се пресякоха толкова точно?... А ако той не беше ме срещнал и попитал изрично дали ще ходя на купона на следващия ден, и подсказал къде ще се събират други поканени, вероятно нямаше да отида - не бях сигурен дали съм поканен, не знаех точно къде, а и щях да ходя и на друг купон...

......

Намерихме общ език с нея, в мрака сред тълпата и пустошта на необзаведения тракийски купонджийски апартамент. Общ говорим език. Тя сама предложи да ми даде не само Кю, но и телефон. Поканих я на някой от евентуалните купони, които организираме у един мой приятел, и тя се съгласи. Не можа да дойде на един рок-концерт, но изрази съжаление...

Купоните у приятеля ми обаче бяха в застой - той не си идваше в Пловдив много седмици поред. Тя пък все нямаше време да дойде да ме види във ФМИ, т.е. да види как водя упражнения по Езици за програмиране на второкурсниците...

Беше ми ясно, че симпатията ни беше взаимна, но... що се отнася до нея, в онзи момент, преди Виена, чувствах, че имам нужда от едно нещо: да се срещнем отблизо, да видя жестоко, че тя не ме харесва колкото аз. После да захвърля ненужните чувства в коша, и да съм на малко по-чисто.

Защо просто не я поканих на среща? Когато се обадих, за да го направя, тя ми обясни, че тъкмо си стягала багажа, и щяла да заминава на морето на работа... Щели сме да се видим през септември... Грррррррррр... Два дни преди да отпътувам обаче научих от нея, че всъщност си била намерила работа тук. Е... Поне тази заблуда ще свърши след не чак толкова много време. Само след десетина дни...


...Край на първа част...

[ (C) Пловдивчан Пикчърс ( Plovdiv Pictures ), 9/2006 ]