BgLOG.net
By Rajcho , 23 December 2013

ОБРЪЩЕНИЕ-ПРИЗИВ:

ДА СПАСИМ УЧИТЕЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ ОТ ПЛОВДИВ,

НЕОБХОДИМ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ

 

Обръщам се към МОН и персонално към министъра на образованието и науката, към НПО–та, свързани с образованието и персонално към техните председатели, към Омбудсмана на Република България, към гражданите и медиите в страната ни и ги призовавам:

1. Предприемете действия за спасяването на учителя, човека, професионалиста, новатора, твореца Ангел Грънчаров от Пловдив;

2. Направете нужното, според пълномощията и влиянието си, да бъде преустановена кампанията на директора на ПГЕЕ-Пловдив за дискредитирането и уволнението на Ангел Грънчаров, да спре недостойния административен тормоз спрямо него, провеждан в последните две години;

3. Узаконете творческата и иновативна работа на Ангел Грънчаров под формата на преподавателски експеримент.

Защо трябва да защитим Ангел Грънчаров и да го съхраним за образованието в България?

1. Предан е до себеотрицание на работата си като преподавател по философия;

2. Подчинява работата си като учител и живота си на безкористни мотиви в полза на прогресивното, отговарящото на нуждите на съвременността образование и възпитание, на духовния и личностния напредък на българската младеж - бъдещето на България;

3. Той е непреклонен борец за утвърждаването на нова философия и стратегия на образованието в България и на нова нормативна база на неговото функциониране, с оглед разгръщане на личностния потенциал на младежта;

4. Педагогическото му взаимодействие не е формализирано единствено в рамките на училищното образование, а се мотивира и осмисля от по-дълбоки ценностни, идейни и духовни предпоставки, с оглед да предизвиква у учениците мотивация и осмисляне на живота и на процесите също така и извън училището;

5. Не само теоретично и идейно разработва и заявява необходимостта от нова философия на образованието, от нова стратегия и от нова организация и методика, както го правят много НПО-та и техни активисти, но подчинява конкретната си работа на действителното, на практическото налагане на основните и съществени принципи на тази философия, стратегия и методика; прилагайки на практика тези нови методи, той обаче влиза в неизбежно противоречие със старата, ретроградна и несъвременна нормативна база на МОН, поради което е уязвим за тесногръдото и късогледо управленско-административно и бюрократично войнство в България;

6. Изработва, прилага и теоретично обосновава нови, иновативни и перспективни методи на обучение, отговарящи на коренните образователни и личностно-духовни нужди на съвременните млади хора;

7. Изработва и творчески прилага свои учебни помагала по преподаваните в гимназиалната степен философски дисциплини, съобразени с ДОИ, създадени на основата на прекия му и дългогодишен преподавателски опит, някои от тях одобрени, други неодобрени от МОН, но винаги влизащи в дълбоко противоречие с официално налаганите стереотипи и с господстващия анахроничен манталитет в рамките на бюрократично-административната, командна образователна система, което именно и поражда конфликти;

8. Неговата борба съвпада с формално декларираните идеи и цели на образователните чиновници (вж. министерската Концепция за нов закон за образованието), но за разлика от тях той ги е приел и ги реализира като свое вътрешно верую, като своя практическа и действена кауза;

9. Осмисля социалните, политическите, икономическите, педагогическите, образователните и други подобни проблеми на България и опредметява своето мислене в поредица от книги за проблемите на образованието, които остават неоценим източник за бъдещите изследователи на нашето съвремие, а именно книгите:

http://humaig.blogspot.com/2010/07/blog-post_09.html Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България (пълен вариант), съществува и съкратен, издаден на хартия вариант в две издания вече;

http://humanus-fen.blogspot.com/2012/08/blog-post.html Ние не сме тухли в стената! Есета за освобождаващото образование)

http://aig-humanus.blogspot.com/2013/03/blog-post_3346.html Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ПРЕПОДАВАНЕТО

http://aig-humanus.blogspot.com/2013/03/blog-post_3327.html Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИНАТА

http://humanus-fen.blogspot.com/2012/05/blog-post.html ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (виж и http://aig-humanus.blogspot.com/2012/05/blog-post_2225.html  ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ-(Приложения), издадена и в две хартиени издания

Автор е и на много други учебни, методични, теоретични, практическо-приложни и прочие материали, книги, лекционни курсове, семинари, учебни помагала по философските предмети, монографии и т.н., съвсем свободно достъпни в интернет, в неговите образователни блогове, за ползване от ученици, студенти, млади хора и от всички интересуващи се. Всичкото това богатство може да се намери ето ТУК http://humaig.blogspot.com/2009/08/blog-post_30.html.

10. Внася съществена дан като обем и като съдържание в критичното осмисляне в книгите си и най-вече в блога си и така стимулира активността на много граждани и млади хора както в страната, така и по света;

11. Готов е да приема аргументирана и неголословна критика и да коригира грешките си, стига да е убеден че греши; особено в случаите на прибързана и импулсивна емоционална реакция;

12. Той е един от малкото хора, които са готови да следват примера на Сократ, именно да изпива ежедневно по горчива глътка от чашата с антидуховна отрова на болния обществен организъм;

13. Вярва в Бога, в Неговата справедливост, Истина и Свобода и то с една дълбоко осмислена, проникновена до основанията, философска, човечна и разумна вяра; не са много духовните учители в посттоталитарна България, не са много и хората с такава искрена и чиста вяра, не бива да допускаме точно те да бъдат мачкани, гонени, дори убивани;

14. Готов е да пожертва приятелството, любимата си работа, здравето си, а дори и живота си в името на истината, което определя крайната му неотстъпчивост - когато е убеден в правотата си, в потребността от защита на ония свещени принципи, за разпространението на които в съзнанията на съвременниците философът е длъжен да работи неуморно;

15. Участва активно в осмислянето на социалните събития и процеси в страната ни, в осмислянето на националните, европейските и световните цивилизационни процеси, с което допринася за гражданското образование и пробуждане - и то не само на младите хора, на учещите, но и на всички останали;

16. Доказано е личностното му присъствие в духовното пространство на образованието, политическия анализ и коментар, културата; той е един от най-активно пишещите блогъри на страната - неговият блог HUMANUS” е един от най-посещаваните в страната;

17. С присъствието си стимулира гражданската активност на своите ученици и колеги, на блогърите, на граждански ангажираните българи, на критично мислещите българи в страната и по света;

Нека да подкрепим един човек, който милее, влага ум и сърце и работи всеотдайно за образованието и доброто бъдеще на страната ни - чрез активиране на нейния човешки, духовен и личностен потенциал!

Призовавам да подкрепят това мое обръщение за солидарност и подкрепа всички ония, които искрено вярват във възможностите за утвърждаване на ново образование и перспективно бъдеще на младите в България! Моля, който споделя моята позиция и  иска да се присъедини към моя призив, нека да подкрепи апела ми към институциите да се намесят и да спрат административното преследване и психически тормоз спрямо този учител! 

Нека всеки, ако желае и ако съвестта му го налага, да се подпише под този текст,  под формата на коментар или по друг  начин,  като разпространи това обръщение сред своите съмишленици, приятели, познати и колеги.

Да съхраним творческото начало в българското образование!

 

 

22 декември 2013 г.

 

РАЙЧО РАДЕВ

учител по философия,

пенсиониран директор

на Спортно училище

 

„Олимпиец“ Перник

Legacy hit count
355
Legacy blog alias
75586
Legacy friendly alias
ДА-СПАСИМ-УЧИТЕЛЯ-ПО-ФИЛОСОФИЯ-АНГЕЛ-ГРЪНЧАРОВ-ОТ-ПЛОВДИВ

Comments

By kordon , 9 August 2012

Паскал Брукнер защищава Айан Хирзи Али срещу Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш, определяйки тяхната идея за мултикултурализъм като опит за приковаване на хората към техния произход.„Какво да кажем за човек, който предпочита да се подчинява на Бога вместо да се подчинява на хората и който е сигурен, че ще прекрачи прага на рая когато ти пререже гърлото?“ – Волтер

 „Колониализмът и робството са създали у западните народи едно усещане за вина, което ги кара да се прекланят пред чужди традиции. Това е един ленив, дори расистки начин на мислене“ – Айан Хирзи Али

Няма съмнение относно това, че враговете на свободата идват от свободните общества, откъм една част от просветения елит, която отказва облагите на демокрацията на останалата част от човечеството – и по-специално на собствените си сънародници, ако те са имали лошия късмет да принадлежат към някоя друга религия или етническа група. За да се убеди в това, човек трябва само да хвърли един поглед върху два нови текста: „Убийство в Амстердам“ от англо-холандецът Айън Бурума, занимаващ се с убийството на холандския режисьор Тео ван Гог и рецензията на тази книга от английския журналист и професор Тимъти Гартън Аш в New York Review of Books.Репортажът на Бурума, написан в един англосаксонски стил, е интересен с това, че с привидна неутралност дава думата на всички участници в драмата, на убиеца и на неговата жертва. И все пак авторът не може да прикрие раздразнението си, когато става дума за Айан Хирзи Али, бившата членка на холандския парламент от сомалийски произход. Самата тя е приятелка на Тео ван Гог и обект на постоянни смъртни заплахи. Бурума е смутен от нейната критика на Корана.

 Гартън Аш е дори още по-критичен. За него, апостолът на мултикултурализма, поведението на Хирзи Али е както безотговорно, така и анти-продуктивно. „Айан Хирзи Али сега е една смела, откровена, леко склонна към опростяване фундаменталистка на просвещението“, казва той. Той подкрепя твърдението си, указвайки, че тази откровена млада жена е членувала в младостта си в Мюсюлманското братство в Египет. Според него тя просто е сменила една вяра с друга, фанатизма на пророка с онзи на просвещението.

 Този аргумент за еквивалентност не е нов. Той беше използван през целия 19 век от католическата църква за блокиране на реформи, а в по-ново време и във Франция, по време на „аферата със забрадките“ от противниците на съответния френски закон. В случая с Хирзи Али (самата тя подложена на женско обрязване и насилствен брак, след което е избягала от Африка в Холандия), обвинението просто е фалшиво. Разликата между нея и Мухамед Буайери, убиецът на Тео ван Гог, е че тя никога не е защищавала убийството като средство за подкрепяне на идеите й.

 „Коранът е дело на хората, а не на Бога“, пише тя. „Следователно ние сме свободни да го интерпретираме и да го преработваме според изискванията на новото време, вместо да се облягаме на него и да живеем както първите вярващи са живеели в едно отдавна отминало, назадничаво време“. В това изречение няма и следа от сектантство. Единствените оръжия на Хирзи Али са убеждението, опровержението и спорът. Далеч от патологията на месианството, тя никога не напуска сферата на разума. Нейната надежда за отблъскване на тиранията и суеверието не изглежда да произтича от нездрава екзалтация. Но в очите на нашите префинени професори, Айан Хирзи Али, също както и другите мюсюлмански дисиденти като Таслима НазрийнВафа СултанИршад МанжиСейран Атеш и Некла Келек, тя е извършила една непростима простъпка: тя е взела на сериозно принципите на демокрацията.

 Добре известно е, че в борбата на слабите срещу силните е по-лесно да се атакуват първите от тях. Ония, които се противопоставят на това, винаги ще бъдат обвинявани от страхливците, че възбуждат омразата на силните.

 Не без коварство, Айън Бурума отказва на Айан Хирзи Али правото да цитира Волтер. Волтер, казва той, беше изправен срещу една от най-могъщите институции на своето време, католическата църква, докато Хирзи Али се задоволява с това да се изправи срещу едно „уязвимо малцинство в сърцето на Европа“. Но това твърдение игнорира факта, че ислямът не познава граници: ислямските общности в Стария свят са подкрепяни от един милиард вярващи. Намиращи се по средата между различни течения, те могат да се превърнат или в челното крило на една фундаменталистка офанзива, или да послужат като пример за една религиозност в по-голяма хармония с разума. Това не само не е дреболия, то е едно от основните предизвикателства на 21 век!

 Не стига това, че Айан Хирзи Али е принудена да живее в изолация, заплашвана със смърт от ислямски радикали и заобиколена от телохранители. Освен това тя трябва да издържа и подигравките на високомерни идеалисти и кабинетни философи. В Холандия тя дори е била наречена фашистка. По този начина защитниците на свободата биват представяни като фашисти, докато фанатиците се превръщат в жертви!

 Този порочен механизъм е добре известен. Онези, които се надигат срещу варварството, биват сами обвинявани във варварство. В политиката, както и във философията, знакът за равенство винаги означава отрицание. Но изравняването на различията винаги е признак на интелектуален банкрут. Да се крещи CRS = SS през май 1968, да се твърди, че Буш е равен на Бин Ладен или Волтер – на Савонарола, означава да се черпи евтино задоволство от съмнителни приближения. По същия начин, Просвещението често бива описвано просто като една по-различна религия, също толкова луда и непреклонна колкото са и католицизма или радикалния ислям. След Хайдегер, цяла поредица от мислители, от Гадамер до Дерида, оспорваха правото на Просвещението да гледа на себе си като на нова епоха на съзнателна история. Напротив, казват те, всички злини на нашата епоха бяха породени от този философски и литературен епизод: капитализъм, колониализъм, тоталитаризъм. За тях критиката на предразсъдъците не е нищо друго освен един нов предразсъдък, доказващ, че човечеството е неспособно на самокритика. За тях, химерите на определени литератори, които горяха от плам да се разправят с Бог и откровението, са отговорни за това, че Европа отново беше потопена в тъмнина. В една отвратителна диалектика, възходът на разума не породи нищо друго освен чудовища (ХоркхаймерАдорно).

 Цялата история на 20 век свидетелства за фанатизма на модерността. Безспорно е, че вярата в прогреса се е превърнала донякъде в нова религия, със собствени свещеници от Сен Симон до Огюст Конт, без да забравяме Виктор Юго. Грозните секуларни религии на фашизма и комунизма, с техните смъртоносни ритуали и масови жертвоприношения, бяха също толкова жестоки, колкото и най-злите теокрации – на които те, или поне комунизмът, се считаха за пълно отрицание. Повече хора бяха убити през 20 век в името на съпротива срещу Бога, отколкото в името на Бога. Няма значение факта, че първо нацизма, а след него и комунизма бяха победени от демократически режими, въодушевени от Просвещението, човешките права, толерантността и плурализма. За щастие Романтизмът е смекчил абстракциите на Просвещението и неговите претенции да е създало нов тип човек, освободен от религиозното чувство и неговия страх пред плътта.

 Днес ние сме наследници и на двете движения и разбираме как да помирим особеностите на националните, лингвистични и културни връзки от една страна, с универсалността на човечеството, от друга. Модерността вече отдавна се отнася с подозрение и самокритичност към собствените си идеи, изобличавайки обожествяването на един безумен разум, не разбиращ собствената си ревностност. С една дума, тя придоби известна мъдрост и донякъде опозна собствените си граници. Самото Просвещение пък се оказа способно да разглежда собствените си грешки. Да се осъждат ексцесите на Просвещението в неговите собствени понятия означава да се остане верен на неговия дух. Тези понятия са незаменима част от съвременността – до степен, при която дори религиозните фанатици ги използват в подкрепа на собствените си каузи. Независимо от това дали ни харесва или не, ние сме деца на това противоречиво столетие, осъдени да осъждат бащите си в езика, който сме наследили от тях. И тъй като Просвещението триумфира дори и над най-злите си врагове, то няма съмнение, че то ще победи и ислямистката хидра, при условие че вярва в себе си и се въздържа от осъждане на толкова редките реформатори на исляма.

 Днес ние имаме две разбирания за свободата: едното от тях има корените си в 18-и век и се основава на идеята за освобождаване от традиции и авторитети. Другото, произхождащо от антиимпериалистката антропология, се базира на идеята за еднаквото достойнство на културите, които не могат да бъдат оценявани единствено въз основа на нашите собствени критерии. Релативизмът изисква да виждаме в ценностите си единствено убежденията на племето, наречено Запад. Мултикултурализмът е резултат от този процес. Роден в Канада през 1971 година, неговата главна цел е да осигури мирното съ-съществуване на населения от различен етнически или расов произход на една и съща територия. Според мултикултурализма, всяка човешка група притежава оригиналност и легитимност, които формират основата на нейното право на съществуване, обуславяйки начина, по който тя общува с останалите групи. Критериите за справедливост и несправедливост, за престъпност и варварство, изчезват пред лицето на абсолютното изискване за уважение към различията. Вече не съществува каквато и да било вечна истина: вярата в такива неща произхожда от наивен етноцентризъм.

 Всеки, който се осмелява да твърди, че свободата е неделима, че животът на едно човешко същество има една и съща ценност навсякъде, че отсичането на ръката на крадец или убиването с камъни на невярна съпруга е недопустимо където и да било, веднага бива подведен под отговорност в името на неизбежното равенство на културите. В резултат на това, ние можем да си затворим очите за това как живеят и страдат другите, след като те бъдат паркирани в гетото на тяхната особеност. Ентусиазмът относно тяхната неприкосновена различност ни освобождава от необходимостта да се тревожим за тяхното положение. Но едно е да се признаят убежденията и ритуалите на нашите съграждани от различен произход, а съвсем друго е да се благословят враждебните изолирани общности, които издигат укрепления между себе си и останалата част от обществото. Как да благословим това различие, ако то изключва хуманността вместо да я приветства? Това е парадоксът на мултикултурализма: той предлага еднакво третиране на всички общности, но не и на хората, които ги формират, отказвайки им избора да се освободят от собствените си традиции. Вместо това се предлага признаване на групата и потискане на индивида. Миналото се цени по-високо от волите на ония, които желаят да оставят зад гърба си обичаите и семейството, като в замяна започнат да живеят така, както те самите искат.

 При това се забравя откритият деспотизъм на малцинствата, които се противопоставят на асимилация, ако тя не е придружена от екстратериториалност и специални привилегии. В резултат на това се създават нации вътре в нациите, които, например, се чувстват мюсюлмани преди да се чувстват англичани, канадци или датчани. Тук идентичността печели пред националността. Още по-лошо: под претекста за уважение към специфичността, индивиди биват затворени в етнически или расови дефиниции и набутани обратно в ограничаващия калъп, от който се е предполагало да бъдат освободени. Чернокожи, араби, пакистанци и мюсюлмани са затворени в тяхната история и прикрепени, както в колониалната ера, към обитаване на техния собствен епидермис, тяхната вяра.

 По този начин на тях се отказва това, което винаги е било наша привилегия: преминаването от един свят към друг, от традиция към модерност, от сляпо подчинение към рационално вземане на решения. „Аз напуснах света на вярата, на гениталното обрязване и насилствената женитба, за да отида в света на разума и сексуалното освобождение. След като извърших това пътешествие, аз знам, че единият от тези два свята е просто по-добър от другия. Не заради неговите безвкусни играчки, а заради неговите фундаментални ценности“, пише Айан Хирзи Али в автобиографията си. Защитата на малцинствата включва и правото на техните отделни членове да се откъсват от тях, без да бъдат наказвани за това, правото на безразличие, атеизъм и смесени бракове, правото да забравят клановата и семейна солидарност и да определят сами съдбата си, без да са принудени да следват пътя, определен за тях от родителите им.

 От уважение към всички оскърбленията, които те може би са преживели, етническите, сексуални, религиозни и регионални малцинства често биват оставяни да се оформят като малки нации, в които най-свирепият патриотизъм бива разглеждан като израз на легитимно самоуважение. Вместо да се насърчава свободата като средство за избягване на социалната предопределеност, бива насърчавано повторението на миналото, като по този начин се утвърждава властта на колективната принуда над индивида. Маргинални групи сега формират един вид етническа полиция, един развяващ знамена етнически микронационализъм, който за нещастие някои страни в Европа намират за напълно приемлив. Под прикритието на уважение към различността биват установявани истински религиозни или етнически затвори, в които на една група граждани се отказват предимствата, предоставени на всички останали.

 Така че не е изненада фактът, че Айан Хирзи Али бива наказвана от нашите интелектуалци. Нищо не липсва в портрета на младата жена, нарисуван от Тимъти Гартън Аш, нито дори един остарял мачизъм. В неговите очи само красотата и известността на холандската парламентаристка могат да обяснят нейния медиен успех, а не толкова истинността на това, което тя казва. Гартън Аш не пита дали фундаменталисткият теолог Тарик Рамадан, за когото пее пламенни хвалебствия, също така дължи успеха си на плейбойския си външен вид. Вярно е, че Айан Хирзи Али не се побира в настоящите стереотипи за политическа коректност. Бидейки сомалийка, тя проповядва превъзходството на Европа над Африка. Като жена, тя не е нито съпруга, нито майка. Като мюсюлманка, тя открито представя назадничавостта на Корана. Толкова много отхвърлени клишета правят от нея една истинска бунтовничка, съвсем различна от фалшивите бунтари, които нашите общества произвеждат с дузини.

 Нейното дебелоглавие, ентусиазъм и непроницаемост, са нещата, срещу които Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш възразяват, в духа на инквизиторите, които откриваха вещица във всяка жена, прекалено пламенна за техния вкус. Когато човек чете техните снизходителни думи, то изведнъж му става ясно, че войната срещу мюсюлманския фундаментализъм ще трябва първо да бъде спечелена на символично ниво, при това от жените. Защото те представляват опорната точка на семейството и социалния ред. Да бъдат те освободени, да им се гарантират равни права във всички сфери, е първото условие за прогрес във всички арабски мюсюлмански общества. Между другото, всеки път, когато някоя западна страна се е опитвала да създаде специално законодателство по отношение на малцинствата, самите членове на тези малцинства, и преди всичко жените, са се вдигали на протест. Щедрото желание да изглеждаме гостоприемни – като например в канадската провинция Онтарио, където беше направен опит за легализация на шариата, мюсюлманския закон, поне що се отнася до въпросите на наследяването и семейството, или предложението на бившата германска конституционна съдийка, Юта Лимбах, да се създаде малцинствен статус в основния германски закон, освобождаващ мюсюлманските момичета от часовете по физическо възпитание, бива възприемано като регресия, като ново пленничество.

 Мистиката на респекта към другите, която се развива на запад, е много съмнителна. Защото етимологията на думата respekt идва от „гледам отдалеч“. Нека си припомним, че през 19 век местните неевропейски народи бяха разглеждани като толкова различни, че се смяташе за недопустимо, че те някога биха могли да възприемат европейския модел или дори да получат френско гражданство. Веднъж възприето като малоценност, различието вече започва да се възприема като непреодолимо разстояние. Доведена до крайност, тази възхвала на самодостатъчността се превръща в основа за злополучни политически решения. Какво друго беше апартейдът в Южна Африка, ако не уважение към особеността, доведено до степен, при която другият няма право да се доближи до мен?

 По такъв начин търсенето на религиозно равновесие може да осуети опитите за промяна в едно изповедание, утвърждавайки малцинствения статус на част от населението, предимно жените – и опрощавайки една фина сегрегация, маскирана като различност. Невъзмутимото възхваляване на красотата на всички култури може просто да прикрива същият изкривен патернализъм като онзи на колониалистите от вчерашния ден.

 Просвещението принадлежи на цялото човечество, а не само на няколко привилегировани индивиди в Европа и северна Америка. Англосаксонският мултикултурализъм може би не е нищо повече от легален апартейд, придружаван, както често става, от сладникавите увещания на богатите, които обясняват на бедните, че парите не могат да гарантират щастие. Ние носим бремето на свободата, самостоятелността и сексуалното равенство; вие имате радостите на архаизма, на малтретирането като старинен обред, на свещените предписания, насилствените бракове, забрадката и полигамията. Членовете на тези малцинства биват поставени в условията на консервиране, предпазени от фанатизма на Просвещението и „катастрофите“ на прогреса. На онези, които са определени като мюсюлмани, се забранява да не вярват, да не дават пет пари за Бога, да създават за себе си живот далеч от Корана и ритуалите на тяхното племе.

 Мултикултурализмът е расизмът на антирасистите: той приковава хората към техния произход. Така например Йоб Коен, кмет на Амстердам, изисква приемането на „съзнателната дискриминация срещу жените от страна на някои групи от ортодоксални мюсюлмани“, обосновавайки го с това, че „ние се нуждаем от ново спояване“, което да „обедини обществото“. В името на социалното сцепление ние биваме приканени да ръкопляскаме на нетолерантността, която тези групи демонстрират по отношение на нашите закони. Насърчава се съвместното съществуване на херметични малки общности, всяка от които следва някакви различни собствени норми. Но ако се откажем от колективния критерий за различаване между справедливост и несправедливост, ние саботираме самата идея за националната общност. Например, един френски, британски или холандски гражданин ще бъде преследван, ако бие жена си. Но трябва ли престъплението да остане безнаказано ако престъпникът се окаже шиит или сунит? Трябва ли неговата вяра да му дава правото да нарушава закона на страната? Това означава да прославяме у другите онова, за което винаги сме наказвали самите себе си: безобразен протекционизъм, културен нарцисизъм и закостенял етноцентризъм!

 Такава толерантност само подхранва презрение, защото тя предполага, че някои общности са неспособни да се модернизират. Може ли да се предположи например, че дисидентството на британските мюсюлмани е следствие не само от назадничавото твърдоглавие на техните водачи, но и от смътното подозрение, че специалните грижи към тях от страна на държавата, не са нищо друго освен друга форма на презрение, предпоставяща, че те са прекомерно назадничави за модерната цивилизация? На няколко места в Италия се обсъжда възможността да се запазят определени плажове за мюсюлмански жени, така че те да могат да се къпят несмущавани от мъжки погледи. А след няколко години в Ротердам ще бъде открита първата „ислямска болница“, съгласувана във всяко отношение с предписанията на Корана. Човек може да си помисли, че ние отново живеем в дните на сегрегация в южняшките Съединени Щати! И въпреки това тази сегрегация се радва на пълната подкрепа на най-известните европейски прогресивни сили! Тяхната битка се води на два фронта: от една страна малцинствата трябва да бъдат защитени от дискриминация, а от друга, индивидите трябва да бъдат защитени от унижения от страна на общността, в която живеят.

 Модерна Франция беше оформена в борбата срещу хегемонията на католическата църква. И сега, две столетия след революцията, тя няма да поддържа игото на един нов фанатизъм. Ето защо опитите от страна на реваншистки настроени ислямисти като саудитскитеВахабити, Мюсюлманското братство, Салафистите или Ал Кайда, да стъпят отново на европейска територия и да завоюват отново Андалузия, много напомнят някаква нова колониална акция, на която ние трябва да се противопоставим. По какъв начин Европа и Франция станаха секуларни общества? Чрез неуморна борба срещу църквата и нейното настояване върху правото да управлява умовете на хората, да наказва непокорните, да блокира реформите и да държи хората – предимно най-бедните – в хватката на примирението и страха. Битката беше изключително яростна и от двете страни, но тя доведе до неоспорим прогрес и в края на краищата до закона за разделение на църквата и държавата от 1905 г.

 Превъзходството на френския модел (копиран от Турция на Мустафа Кемал) е резултат от победата над мракобесието и от събития като Бартоломеевата нощ. Как бихме могли да толерираме при исляма неща, които вече не толерираме при католицизма? Секуларизмът, който между другото е записан в Евангелията, се основава на няколко прости принципа: свобода на религиозната принадлежност, мирно съвместно съществуване, неутралност на публичното пространство, уважение към социалния договор, както и общо приемане на факта, че религиозните закони не стоят над гражданските, а почиват в сърцата на вярващите. Франция, каза Хана Аренд, третира своите колонии едновременно и като братя, и като подвластни. За щастие времето на колониите вече е отминало. Но републиканският егалитарен идеал постулира, че всички човешки същества имат едни и същи права, независимо от тяхната раса, пол и вероизповедание. Този идеал обаче е далеч от пълното си реализиране. Той дори се намира в криза, както показаха бунтовете от ноември 2005. И въпреки това той изглежда е по-добър ориентир от съмнителното преклонение пред разнообразието. Срещу правото на различие, необходимо е непрестанно да утвърждаваме правото на сходство. Онова, което ни обединява, е по-силно от онова, което ни разделя.

 Позициите на Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш съвпадат с американската и британска политика (макар че двамата не я одобряват): неуспехът на Джордж У. Буш и Тони Блеър в техните войни срещу тероризма произтича между другото и от факта, че те се съсредоточиха върху военните средства за сметка на интелектуалния дебат. Твърдоглавата и лицемерна набожност на тези двама лидери, тяхната смесица от стратегическо перчене и детинска наивност, им попречи да ударят там, където е нужно: на терена на догмата, при интерпретацията на свещените писания и текстове. До вчера Студената война се водеше предимно в сферата на идеите, при което културната борба в киното, музиката и литературата беше от ключово значение. Днес ние с безпокойство наблюдаваме как британското правителство и неговият кръг от мюсюлмански „съветници“ флиртуват с идеята „по-добре фундаментализъм, отколкото тероризъм“, неспособни да видят, че тия две неща вървят ръка за ръка и че, ако му бъде позволено, фундаментализмът завинаги би пречил на мюсюлманите в Европа да проведат каквито и да било реформи.

 И все пак насърчаването на един просветен европейски ислям е от капитално значение: Европа би могла да се превърне в модел, в блестящ пример за реформи, които, да се надяваме, ще се развият по примера на Втория Ватикански Съвет, откривайки пътя за самокритика и ново търсене. Но ние трябва да бъдем сигурни, че не говорим с погрешна публика, представяйки фундаменталистите като приятели на толерантността, докато всъщност те само симулират и използват лявата интелигенция за извършването на собствените си ходове, като по този начин си спестяват предизвикателството на секуларизма.

 

Време е да разширим солидарността си до всички бунтовници в ислямския свят – атеисти, свободомислещи, дисиденти, по същия начин, по който поддържахме източноевропейските дисиденти преди време. Европа трябва да насърчава тези различни гласове и да им дава финансова, морална и политическа подкрепа. Едва ли в наше време има друга кауза, която да е по-свята, по-сериозна или по-належаща за хармонията на бъдещите поколения. И все пак нашият континент продължава да коленичи пред божиите безумци, запушвайки устата на свободомислещите със самоубийствено безгрижие. Блажени са скептиците и невярващите ако те могат да успокоят смъртоносния плам на вярата!

 

Поразително е, че 62 години след падането на Третия райх и 16 години след падането на Берлинската стена, една важна част от европейската интелигенция се ангажира със злословия по адрес на приятелите на демокрацията. Според тях е най-добре да се седи и да се изчаква, докато в същото време се говорят празни приказки за идеалите на Просвещението. Но ние сме вече далеч от драматичните времена на 30-те години, когато най-добрите умове се хвърляха в ръцете на Берлин или Москва в името на класата, расата или Революцията. Днес заплахата е по-неясна и фрагментирана. Нищо не напомня за страховитата опасност от Третия райх. Дори и правителството в Техеран е книжен тигър, който може да бъде поставен на колене с минимална доза от строги мерки. Въпреки това проповедниците на паниката се увеличават. Кант определи Просвещението чрез мотото „Sapere aude“ – осмели се да знаеш. Културата на смелостта е може би онова, което липсва най-много на днешните управители на съвестта. Те са симптомите на една уморена, съмняваща се в себе си Европа – една Европа, твърде склонна да се съгласи с чуждото мнение и при най-малкия признак за тревога. Но техният добронамерен реторичен сироп прикрива един по-различен мотив: мотивът на капитулацията!




 
Паскал БрукнерПаскал Брукнер (род. 1948) се счита за един от най-известните френски „nouveaux philosophes“. Следвал е философия в Сорбоната при Ролан Барт. произведенията му включват:
Изкушението на невинността - живот във времето на Просвещението,Сълзите на белия човек: състраданието като презрение, Божестеното дете: роман за един пред-родилен бунт и Зли ангели.

Източник: Либерален преглед

Legacy hit count
279
Legacy blog alias
71746
Legacy friendly alias
Просветителски-фундаментализъм-или-нов-расизъм--Паскал-Брукнер

Comments

By SilvijaAnova , 15 November 2010
Legacy hit count
227
Legacy blog alias
42220
Legacy friendly alias
Будизъм-FCE50D5DA8674C84AB97CDF396352A8E
Култура и изкуство
Религии
Философия

Comments

By SilvijaAnova , 15 November 2010
Legacy hit count
260
Legacy blog alias
42218
Legacy friendly alias
Будизъм-1C112D996DC345009FE572C8F4EBAFF4
Култура и изкуство
Философия
Религии

Comments

By SilvijaAnova , 15 November 2010
Legacy hit count
677
Legacy blog alias
42221
Legacy friendly alias
Будизъм-68917570F9014ADE9ADA521FCEA64A00
Култура и изкуство
Религии
Философия

Comments

By SilvijaAnova , 15 November 2010
Презентацията може да се използва в часовете по Философия и Религия  - ЗП и ПП. ХРИСТИЯНСТВО.ppt
Legacy hit count
406
Legacy blog alias
42213
Legacy friendly alias
Християнство-1AB1D0ADAF3D40628B8639CDEAE58361
Наука
Религии
Философия

Comments

By SilvijaAnova , 15 November 2010
Презентацията може да се използва в часовете по Философия и Религия  - ЗП и ПП. ХРИСТИЯНСТВО.ppt
Legacy hit count
349
Legacy blog alias
42214
Legacy friendly alias
Християнство-924785602F064AD1BC6D02B75EB21F3E
Наука
Религии
Философия

Comments

By SilvijaAnova , 15 November 2010
Презентацията може да се използва в часовете по Философия и Религия  - ЗП и ПП. ХРИСТИЯНСТВО.ppt
Legacy hit count
197
Legacy blog alias
42212
Legacy friendly alias
Християнство-9137CA4D5ED84B1F8F3F36B60E79D0C7
Наука
Философия
Религии

Comments

By DaniLazarova , 24 June 2010

НЕРОН

Старата история не е

като новата.

В новата всичко е старо –

оръфан, набръчкан сюжет

от толкоз задавено дъвкане...

Заседнал синтаксис

(още в Средните векове).

Разбулвам мистерии, но нищо не казват.

Безлични герои с ерес показват

колко е гола Историята...!

Виж, Нерон е друго нещо,

той роди аплодисментите –

не с мъки, а с няколко сребърника,

и сега чуваме изкуство в шум от зрелище

(но без хляб).

Да не забравяме Рим,

който ни показа горящата муза

на същия гений,

облякъл в пламъци свойто бездарие

(какво изнасилване на 10-та муза)!

 

По това време

на градското сборище

горяха Апостол –

ненужен факел в зората на вярата...

 

Но това вече е друга история

и е дълга колкото света!

 

 

 

 

ИЗСТЪПЛЕНИЕ

... Затова сега и аз сама

ще бягам от утехата на любовта.

За да потърся друга по-голяма

на своето светилище във храма.

И няма да преходя дълъг път,

догде изгние мойта плът

в раните на горестта,

та да родя най-сетне своята душа.

И тя да обитава само този храм,

зарад когото ада ще продам.

Ще пренебрегна всички небеса

и в жертва себе си ще пренеса,

за да остана вярна на духа,

възнесъл ме от Рая на греха.

И да забравя вече гордостта,

въвличаща ме все във пропастта.

За първи път да се родя свободна,

с нищо земно веч несродна

и на волята с увереността

нагоре да поема с вечността.

Но без любов – уви, аз зная –

на вечността ще дойде бързо краят.

И така без смисъл ще погина,

ако тук човешкото отмина!

 

 

 


 


Legacy hit count
536
Legacy blog alias
39982
Legacy friendly alias
НЕРОН-251A48F795434D3483EF22AACD7CB859

Comments

By plankov , 12 June 2010

Когато говорим за Авраам, не бива да забравяме три основни неща:

1. Той е първият, с когото Бог сключва завет и се счита за Баща на юдейския народ (юдео-християнска доктрина).

2. От неговия син Исмаил (Измаил) произхождат арабите,  а също така Ибрахим (Авраам) е първият мюсюлманин (ислямска теза).

3. Авраам е този, който първи принася в жертва дар на Бог (Според Светите писания Бог е поискал от него да принесе в жертва собствения си син Исак, за да покаже своята преданост към Бог. )

Принасянето на жертва на Боговете е повеля, използвана много преди появата на монотеистичните религии. Жертвоприношението е акт, с който се прави опит да се омилостивят стихиите (праобразите на боговете), духовете (предците на боговете) и Боговете.

Жертвата в името на Бог заема централно място в авраамическите религии (юдаизъм, християнство и ислям).

Изначалната жертва, заложена в самите Десет Божии заповеди (Виж Второзаконие 5:12-13), изисква от юдеите да пазят светостта на Шабата, както Господ Бог е наредил. По-късно християнството ще възприеме Неделята (някои деноминации ще изберат Съботата),  като ден за жертва.  Неслучайно използвам „ден за жертва“.  Ислямът изисква „Петък“ -а да бъде посветен на Аллах.

Господ на Авраам, изисква от него непрекъснато доказване на Вярата в него, от теста с Исак, преминавайки се през жертването на 1/7 от времето ни единствено в полза на Бога на Авраам.  Жертвоприношенията по времето на Първия и Втория храм са толкова важни, че ако нямаш пари за да купиш жертвено агне (което трябва да е на 8 дни, мъжко без дефекти) или гълъб,  законът изисква от теб да отидеш и да работиш за да изкараш тези пари. Или да продадеш нещо свое.

По-късно в християнската философия дълбоко ще залегне тезата за Жертвания Син Божи, като по този начин Бог показва границите на жертването като акт. От друга страна принесеният „идеал“ (Теза на Айн Ранд, съгласно която теза Идеалът Христос бива пренесен в жертва на неидеалът Грешните хора.) възкръсва и по този начин освобождава от вина евангелистите, защото не можем да оставим без надежда Човечеството, то трябва да има вяра в нещо, да може да се уповава.

Ще забележите на по-късен етап, че ортодоксалните евангелия развиват дълбоко фирософията на жертвата. „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си“, „Ако те ударят по едната буза, дай и другата“

Ролята на жертвата в Ислямската доктрина се свързва със зекятът и Курбан байрам. Докато Зекятът е жертвата за бедните, то Курбан Байрамът е отбелязването на принесената жертва на Ибрахим. Забележете, мюсюлманите не празнуват рождени дни, или например смъртта на Пророка Мохамед (С.А.У.С), за сметка на това те отбелязват деня, в който Първият мюсюлманин (според тяхната догма) се е преклонил пред Аллаху Теаля и е признал Негово върховенство.

Жертвата изисква от нас да бъдем безкористни, т.е. да дадем нещо без да очакваме нещо в замяна.  Древните близкоизточни религии, например в елинския пантеон – жертвата се принася единствено и само при две ситуации:

1. Измолване за нещо бъдеще

2 Измолзване за опрощаване на нещо в миналото

Т.е. жертвоприношението е било разменна монета с боговете (духовете, стихиите), т.е. елемента на безкористност липсва.  Авраамическите религии за сметка на това изискват жертвоприношението точно като дар към Всевищния, Авраамическите религии приемат жертвоприношението като препотвърждаване на сключения Завет.

Именно по този начин, по късно християните ще възприемат тайнството Евхаристия (причастието), а мюсюлманите ще нарекат зекята – един от петте стълба на Исляма. Препотвърждаването на сключения завет с Всевищния за спазването на Закона му е толкова важен, че е една от предпоставките за развитие на екстремизъм в редиците на авраамическите религии.

От една страна всеки, който не се е подчинил на Създателя (Бащата) е лош брат, и за да се спечели повече и повече благоволение от Него, авраамистите прибягват до Свещени войни (няма да забравим и еврейскто нападение над едно Царство, което решило да приеме юдаизма – избиване на мъжете, които през деня са били обрязани и все още са твърде притеснени от физическата болка, неспособни да се защитават), или пък десетките пророци, които открито осъждат Идолите и призовават за спазване на Закона (типичен пример е Мойсей, който избива всички, които са се поклонили на Златния телец). Ще минем през християнството, което през средновековието организира клади, кръстоносни походи, анатеми и прочие срещу ересите и друговерците. Не, няма да пропуснем и православието, което особено в Русия е върл втори Рим, а през 8-9 век Иконоборческите междуособици на територията на Византия са друг класически пример.  За ислямския Свещен Джихад, считам, че няма смисъл да споменавам в тази тема.

Авраам ще остане в историята като човекът узаконил за първи път „Жертвата“, тази жертва, която не очаква насреща нищо, освен едно препотвърждаване на Договора (Завета).

Тази Жертва и именно този Авраам (Ибрахим) са в основата на оцеляването на авраамическите религии, защото с началото на поклонението („Поклоних ти се Господи, слушам твоите заповеди“) става възможно последващото – даването на Заповедите на Мойсей, който ще изгради най-стройната система от религиозни закони за времето си. Система, която ще бъде развивана до късно от самите евреи, а по-късно модиицирана от християните и мюсюлманите.

Legacy hit count
486
Legacy blog alias
39810
Legacy friendly alias
Авраам---Патриархът-на-днешния-Запад

Comments