Още нашите предци вярно са отбелязали, че „една глава е добре, а две – още по-добре”. И в това се убеждаваме на всяка крачка и в бита и в работата.
В сюжетите на народните приказки и легендите на почти всички народи по света съществува образа на триглавото чудовище, чиито глави израстват отново, ако бъдат отсечени една по една и само ако се отсекат и трите едновременно, митичното същество можело да бъде победено.
Очевидно там се е криела силата на змейовете, ламите, драконите и други подобни приказни чудовища – в наличието на няколко глави, които да противостоят на юнака с една глава. Истинската им сила и неуязвимост била в колективния разум, а не във физическата мощ на опашката, огромните лапи с гигантски нокти и озъбената огнедишащата паст.
Разбира се, авторите на приказките в тези далечни времена не са знаели и не са чували нищо за колективния разум. Терминът колективен разум(колективен интелект) е започнал да се употребява в средата на 80-те години на миналия век от социолозите, които изучавали процеса на колективно приемане на решенията в група.
Именно те определили колективния интелект като способност на групата да намира по-ефективни решения на задачите от най-добрите взети индивидуални решения в същата тази група.
Днес за колективния разум, за колективната памет пишат и философи, и биолози.
Ето малък пример от работи на биолози за колективния разум в света на живите същества.
През 2000-та година професор Тошиюки Нагазаки, биолог и физик от японския университет Хокайдо, взел образец от жълта гъбичка-плесен и го сложил на входа на лабиринт, който се използва за проверка на интелекта и паметта на мишките. В другия край на лабиринта той сложил кубче захар.
Physarum polycephalum най-вероятно почувствала миризмата на захар и започнала да изпраща своите разклонения да я търсят. Паяжинката на гъбичката се раздвоявала на всяко разклонение на лабиринта и тези, които попаднали в задънен коридор започвали да търсят в други посоки. След няколко часа, пуснатите от гъбичката паяжини запълнили проходите на лабиринта и към края на деня една от тях намерила пътя до захарта.
След това Тошиюки и групата му взели парченце от паяжината на гъбичката, участвала в първия опит и го сложили на входа на копие на предишния лабиринт, също с кубче захар в другия край. Случилото се поразило всички. Паяжината мигновено се разделила на две: единият израстък продължил своя път към захарта, без излишни завои, а другият пресякъл направо по тавана към целта. Паяжината на гъбичката не само запомнила пътя, но и променила правилата на играта.
Последвалите изследвания на Тошиюки установили, че гъбичките могат да планират транспортните си маршрути не по-лошо и много по-бързо от инженерите професионалисти. Тошиюки взел картата на Япония и сложил парченца храна на места съответстващи на големите градове на страната. Гъбичките сложил „върху Токио”. След 23 часа те изградили линейна мрежа от паяжинки към всички парченца храна. В резултат на това се получило точно копие на железопътната мрежа около Токио.
Подобни примери съществуват и за прелетните птици, безпогрешно знаещи къде ще летят, и за рибните пасажи, знаещи накъде плуват.
Към колективния разум се доближават в своите работи и физиците и неврофизиолозите.
Физикът Дейвид Бом стигнал до извода, че нашата Вселена има холографска природа, тоест тя, като някакво цяло, се съдържа в компресиран вид вътре във всяка своя микроскопично малка част.
Оказва се, че и мозъкът на човека също е холограма. Неврофизиологът от Стандфордския университет Карл Прибрам отправил предизвикателство към общоприетите представи за мозъка, като за шкаф с чекмеджета, във всяко от които се пази някакъв спомен. Прибрам доказал, че нашата памет въобще не работи на този принцип. Той провел експеримент – пускал плъхове в лабиринт, изчаквал, докато се научат да намират изхода, след което отстранявал различни участъци от мозъка на животните. Изяснило се, че независимо от това, коя част на мозъка е ампутирана, плъховете винаги намирали изхода от лабиринта.
Неврофизиологът стигнал до извода, че паметта не е разположена в някакъв определен участък от мозъка, а е навсякъде. В мозъкът няма отделна клетка, която да „помни” училищния курс по алгебра или първата любов. Информацията, която се съдържа вътре в нашата черна кутия е тотална. Ако помним нещо, го помним с целия си мозък, а не с отделна гънка! Същият холографски принцип на нелокалността!
Днес съществуват схващания, че не мисли мозъкът, а някаква вездесъща енергия, която науката не може да улови и измери. Съществува интересен факт, потвърждаващ съществуването на такова извън мозъчно мислене – мравуняците на африканските термити. Даже след като са разделени от стоманена пластина, слепите по рождение термити изграждат своето жилище така, че двете му половини огледално се отразяват една друга. Разбира се, създателите на мравуняците не са завършили архитектурни и инженерно-строителни институти, но всички дейности се извършват в строго съответствие с определен „строителен план”, който най-вероятно съществува някъде извън малката глава на термита.
Има вероятност да съм изморил читателя с примерите си, но фактите са толкова необичайни, че не можах да не ги включа в статията.
Болшинството от хората, когато отсъстват външни заплахи, войни и природни катаклизми живеят в съответствие със закона на свободната воля. В периоди на надвиснала над народа смъртоносна опасност, обаче, започват да действат колективните воля и разум, които укрепват духовната връзка между всички хора, ускорявайки процеса на прозрението и осъзнаването на необходимостта от единство в борбата със злото.
Но не това е най-интересното.
Днес все повече учени и философи стигат до извода, че колективния разум, не е просто сумата от мисловните способности на отделните индивиди, когато 1+1=2.
Когато се събират заедно някаква група от съмишленици за решаването на конкретни задачи, от тяхната съвместна „мозъчна атака” се ражда нещо ново: някаква трета сила, мисъл, която участниците на групата черпят от информационното поле около нас. И тогава 1+1 вече не е равно на две, а на много повече.
За това е писал още академик Вернадски.
Когато участниците в общата група не само се обединяват помежду си, но и съпреживяват заедно с всички членове на групата успеха на общата работа, тогава и резултатът на съвместната работа е много по-висок. И тогава в тази група възниква усещане за единно цяло: появяват се общ разум с нови мисли и общо сърце с нови чувства.
Глобалната криза тласка човечеството към създаване на общество, което ще бъде управлявано чрез общия колективен разум.
Не само разумът, но и общото колективно чувство на съпричастност към всичко, ставащо в света и обществото, ще стане залог за успешно взаимодействие и взаимно разбиране между всички хора в новото общество, където грижата за всеки ще стане крайъгълен камък в отношенията между всички негови членове.
Comments