Има дни, в които работенето ми идва в повече, особено когато след работенето не ми остават достатъчно пари, за да си купя всички дреболийки, които ми харесват и тогава идва тя – мята приятелка Депресията. Не знам защо токова много психиатри търся т начин да я лекуват. Дори не знам защо я смятат за болест. Аз я обичам. Когато ме обхване мога да си почина, губя ищях да чистя, да готвя, да пера – все неща, които не ме правят супер щастлива, а когато съм в депресия имам официално оправдадение да си нахлузя грозната пижама и да сепредам на мързела в цялата му красота...

След това идват другите хубави неща на депресията, като набиването на шоколад в неограничени количества и чувството за вина, което крещи някъде вътре в мен – защо не купи още една кока кола??? А тук е и неизказаната радост от факта, че така и не не си купих електронна везна, която да ме обвинява за всяко ново килце, като че ще тежи на някой непознат. На мен ми тежи, защо вади очи на тези около мен и какво ги бърка как точно живея или каква е моята програма за умиране, нали всички все някога ще умрем. Е, аз поне няма да умра гладна... Така че тези дни всичко в мен крещеше: „Добре дошла, моя любима депресия!“ Аз бих си живяла дълго и щастливо с нея, но просто трябва да работя, защото шоколада е с пари...

Тук е момента да се сетите, че пак чета някоя шантава книга, в която обещавам да бъда себе си и да не отстъпвам от осбствените си интереси, по интересното е че тези книжки искат да визуализирам как искам да живея, ама аз искам шезлонг на морския бряг, чадър над главата, сладолед, студена вода и гледка към едно спокойно море и да не работя... Малиии, мързелът е ненадминато желание....

И така днес обещах да бъда отговорна към себе си, за всичко, което съм сторила и за всичко, което искам да ми се случи от тук нататък, макар че то няма кой друг да е отговорен вместо мен за тези неща. Аз си го знам, само не разбирам, защо трябва да поставям мозъка си на такъв стрес, където думата отговорен е водеща. Моя мозък не иска отговорности, иска почивка или както е модерно да се казва РЕЛАКС... И така поставих мозъка си на мисловна диета, т.е. опитвам се да го принудя да разбере, че трябва да е отговорем към тялото, което го носи, за да го носи колкото се може по-дълго на пук на социалната система в милата ни родина... И така след като дадох всички необходими обещания 4 пъти на ден прочетени всеки път бавно по трипъти, започнах да разбирам, че щастието ми е толкова близко и крещи:“Не искам да бъда отговорна, искам да си мързелувам на воля!“

Така и така не обръщам внимание на тези призиви, с пълното съзнание, че като не чувам какво иска тялото, непремено опирам до аптеката, зашото то – тялото – като иска почивак намира начин да си я получи, но все пак някак ще отмина това откритие. Защото освен съответните обещания към себе си трябва да благодаря на 10 човека, за каквото се сетя.

Примерно мога да благодаря на майка ми, че ме е родила и отгледала, макър че ако ме беше питала сигурно нямаше да искам да се раждам, както и да е за случая се налага да й благодаря. Ааа, благодарностт задължително върви с някакъв мисловен подарък и като знам какви тръгаши за НЕК, ВиК и Глобъл и подарявам злато на кюлчета, няколко милиона от тотото и дълъг живот, за да изтезава осигурителната система по-дълго.

И като започнах с примерите, още по-примерно мога да благодаря на брат ми, че се роди след мен и на него тренирах възпитаване на момче, после му благодаря, че ми тупардиса малкия му син да го гледам и то след като знаеше, че не искам да имам взимане даване в малки деца. За целта му подарявам внучка, че да има него кой да го гледа на стари години. Пожелавам му я от сърце. Дано Бог ме чуе и наистина да му я даде.

Понеже имам две снахи и една кандидат снаха – сиамски близначки, които ползват един и същи мозък и на трите им подарявам пътешествие към далечна дестинация с еднопосочен билет и без право на завръщане. Така всички ще бъдем щастливи, а аз три пъти повече от тях.

До тук станаха пет човек. Време е да подкарам благогарностите към приятелите и приятелките, за всички кофти сценарии, в които ме вкарват, а после ми обясняват, че е било за добро, ама още не съм уточнила за чие добро.

На приятелка номер 1 благодаря, че ме накара да участвам в писането на дипломната ти работа – за известно време това хранеше мозъка ми, но продължи твърде кратко. Явно трябва да почна да пиша за себе си, че да ми е интересно по-дълго време. Тук бих подарила шестица, заради личния си принос, но великите преподаватели решиха да пишат петица, не че не съм доволна, но съм максималистка. Както и да е приятелката ми вече е магистър, подарявам й много работа и огромни успехи в работата, а и докторкса степен, защото ще ме включи в писането...

Мога да изкажа благодарност и на някой, който почти мразя. Сестрата на шефката ми. Е, това е рядко гадно човече, но ако не е тя няма да мога да оценя добрите хора, около мен. Подарявам и‘ мнооого пари. Тя като има пари тича из магазините и не ми досажда.

До тук май станаха 7. Малииии, как ще ги докарам до 10.

Ааа, ето една възможност. Тези дни на фейса ми се закачи един любител на обувки. За по-малко от 5 минути успя да ме извади от релсите. Много му благодаря, че ми даде възможност да се скарам с него, иначе трябваще да се карам с туристите, а туристите са клиенти, а клиентите винаги имат право, дори и когато целият свят върти на криво. На то зи образ му подарявам магазин за обувки, сигурно това ще го направи щастлив, а ако не го прави щастлив, нека си построй фабрика за обувки. Само да не ми пипа сините гумени, че с тях поливам цветята.

И тъкмо се чудех, кой да бъде девета жертва на благодарностите ми и телефона звънна, за да ме зарибяват на нова телефонна програма. Благодаря на мацката детто искаше да ми продаде нещо, което не ми трябва, затова и аз й подарявам нещо, което не и‘ трябва, не знам какво ще каже за нова гривничка с розови сърчица. Дано да и хареса.

Последната десета жертва на моите благодарности днес е всеки, които прочете този пост. Благодаря  горещо, че имате търпението да прочете всичко до тук, пожелавам ви невероятния успех на холивудските звезди, банковата слетка на Бил Гейтс, замъка на кралица Елизабет 2, ваната на Клеопатра и каквото още се сетите. И като споменах за Клеопатра – не прекалявайте с козматиката – лято е...

Всички жертви на моя психорелакс дарявам със златната светлина на моето сърце и искам като стигнете до тук да сте щастливи... Ако не за друго, поне поста свърши...:)

Когато войниците стоят в укритията, а наоколо гърмят изстрели и няма какво да се прави, те старателно търсят занимания, които да им помогнат по-лесно да понесат опасността. И често всички хора приличат на такива  войници, спасяващи се от света: кой с честолюбие, кой с карти, кой с писане на закони, кой с жени, кой с игри, кой с коне, кой с лов, кой с вино, кой с държавни работи.

Л.Н. Толстой.

Във вагона на метрото всеки се старае да наведе поглед към книгата, без значение каква е тя. Целта е да не виждаш редовете от чужди безразлични лица, а зад тях – чернотата на  гърмящия тунел, накъсвана за кратко от светлите отблясъци на спирките. Според твърденията на психолозите, сред множеството човешки страхове, най-разпространеният е страхът от смъртта. Днес на първа позиция излиза страхът от живота.

Ние имаме всичко, което до скоро се срещаше само във фантастичните романи. Постигнахме много и в същото време чувстваме, че нямаме най-важното. Ние бяхме на Луната, но се боим от утрешния ден. Защо правим всичко възможно за да избягаме и да се скрием от живота?

Човекът е единственото същество на Земята, което иска да получи отговор какъв е смисълът на живота му. Но нито в училище, нито в университета това не се изучава. У дома отговорът на такива „неудобни” въпроси е един: „като пораснеш ще видиш”.

А след като пораснем попадаме в обществото на потреблението, където се усещаме висящи в безлична тълпа, лишени от каквато и да било твърда опора. Чувството на отчуждение е толкова силно, че задължително води към осъзнаване на самотата във Вселената, безразлична към нашата съдба.

За да се избавим от плашещото чувство на празнота и вътрешно безпокойство, ние се опитваме да се отдадем на развлечения или различни видове занимания, или приспивайки разума си с някаква идеология, да й прехвърлим отговорността за живота си. В бягството си от истинския живот, ние се задоволяваме със заместители: пиянство, наркотици, спортни състезания или с преживяване на чужди измислени страсти, заливащи ни от екраните.

Но ако само за миг се отвлечем от тези занимания, тревогата  и  безпокойството се връщат. С тревога, чувствайки, че животът, като пясък, изтича между пръстите ти, започваш да усещаш, че съществуването губи своя смисъл. В крайна сметка, изпадаме в отчаяние.

За да осъзнаем дълбочината на проблема, неговите причини и търсенето на решения, трябва да погледнем правдата в очите, колкото и горчива да е тя. А тя се състои в това, че живеем в свят, където станахме част от машина, създадена със собствените ни ръце. Ние мислим, чувстваме и желаем в съответствие с очакванията на околните, загубвайки при това истинското си „аз”. Ние свикнахме да не мислим за това, какво всъщност ни е необходимо и как губим живота си в надпреварата да притежаваме.

Но ако поне за миг спреш тази безумна надпревара, неволно се прокрадва мисълта: „Добре, ще получа новата работа, ще купя нова кола, ще замина на пътешествие – и после какво? Защо ми е всичко това? Не преследвам ли това, което ще ми омръзне, веднага щом го постигна?”. „Нормалният” човек се старае да избяга от тревожните мисли, като ги смята за резултат от умората или депресията и продължава гонката към целите, които погрешно смята за свои собствени.

Да бъдеш – означава да разкриеш талантите и дарованията, които са вложени във всеки един от нас. Преодолявайки тесните рамки на своя „аз”, да проявяваш интерес и любов към другите, развивайки в себе си не желанието да вземаш, а - да даваш.     

Ерих Фром.” Да имаш или да бъдеш..”

В книгата, излязла през 1976 година, Ерих Фром, немски социолог, философ и психолог, оценява състоянието на човечеството като състояние пред катастрофа. Надеждите за всеобщо щастие, благодарение на постиженията на техногенната цивилизация, не се оправдаха. Причината на нарастващите кризисни явления е в пороците на обществената и икономическата система, игнорираща изконните интереси на човека. Системата произвежда адаптиран към нея индивид – егоистичен, самолюбив и алчен – осакатена личност в болно общество. Единственият способ да се избегне катастрофата е да се промени нашето отношение към света, от принципа да притежаваш към принципа да бъдеш.

Принципът да притежаваш

„Притежаването” по своята същност е базирано на самосъхранението и натрупването. Отношението към света, базирано на този принцип, разпространява собственическите желания практически върху всичко: върху вещите, другите хора, собственото „аз”, идеите, убежденията и даже навиците. Биологично обусловеното желание да живееш, поражда потребности за заместители на безсмъртието – славата и предаваната по наследство собственост. Изконните интереси и стремежи на човека се заместват от приетите в обществото мисловни и чувствени стандарти; щастието се вижда в превъзходството над другите, в славата и властта.

Принципът да бъдеш

Принципът „да бъдеш” произлиза от „не биологичната” особеност на човека – неговата потребност да се преодолее самотата, посредством единението на човека с другите хора. Този принцип се базира на реализирането на заложбите, интереса към света, преодоляване на рамките на своя изолиран „аз”; условие за щастието се явява любовта и грижата за другите.

Стъклената чаша, поглъщаща всички цветове, освен един, ние наричаме „синя” – по свойството на това, което тя отдава.

Ерих Фром.

И двата принципа – и „да бъдеш” и „да притежаваш” – са вкоренени в  нашата същност и живеят във всеки човек. Коя от тях ще преобладава – зависи от обществото, неговите ценности и норми. Не тези, които декларира, а по които живее и които, неволно копирайки, като гъба попива младото поколение. Какъв товар възлагаме на крехките плещи на младото поколение, въвеждайки ги в живота на възрастните?

Детето по природа е пълно с любопитство и иска да знае истината – защото това е най-сигурният начин да се ориентираш в непознатия свят. Тук като правило то се сблъсква с неискреност, обичайна при общуването с децата, когато възрастните поднасят на децата изкривена картина на света.

В училище окончателно му убиват желанието да мисли самостоятелно, след като му натъпчат главата с готови мисли. Заради необоснованото суеверие, че за постигане на реалността са необходими колкото се може повече знания, цялото му време отива за запомняне на стотици разпокъсани, не свързани помежду си, факти. А време за мислене няма.

Знанията, придобити извън рамките на общата картина, губят конкретните си очертания, придобивайки отчужден, абстрактен характер и на преден план излиза количеството зазубрени факти. Информацията, получена по този начин, става не по-малко препятствие за мисленето от нейното отсъствие.

Поставяйки на пиедестал заучаването на разностранни факти и цифри, образователната система се отказа от възпитанието. Като резултат тя формира „психологически робот”, създаден по поръчка на обществото на потреблението за удовлетворяване на неговите конкретни нужди. Той живее само биологично, но емоционално е мъртъв. В него се развиват характерните черти на психопата: неспособност да поставиш себе си на мястото на другия, отсъствие на емпатия/съчувствие, съвест и разкаяние.По думите на американския професор по психология Робърт Хеер, психопатите анализират обкръжението логически, а не емоционално, постоянно,  разработвайки нови начини за манипулация на хората.” Терминът „костюмирана змия”, описва психопата, който не лежи в затвора, а е част от даден управленски екип”. Познат образ, нали?

Своята лепта в разрушаването на връзката с реалния живот внасят и медиите. Свикнали сме съобщения за гибелта на хиляди хора да се сменят от пленителен глас, който, на приятен музикален фон, разказва за достойнствата на дамските превръзки. На екстравагантното поведение на естрадните звезди се отделя много повече внимание, отколкото на най-значимите събития от реалния живот, науката или изкуството.

Ние постепенно губим връзката с чутото и ставаме безучастни към случващото се в света и в резултат към самите себе си. В крайна сметка, ние се превръщаме в стадо, вярващо, че пътят, по който върви, непременно ще го доведе до желаната цел, единствено защото и другите вървят по него. Загубвайки чувството за ценност и уникалност на всеки един от нас, ние превърнахме себе си и своите близки в инструмент за постигане на някакви външни цели, а всички останали - в обекти, оценявани само по изгодата, която може да се извлече от тях.
 
Обществото на „психологическите роботи” се крепи на твърденията на съвременната наука, че светът наподобява механизъм, който може да бъде разбран посредством изследване на отделните му части. Като резултат човек с недоумение и страх стои пред безформената планина от тези части, без да знае какво да прави с нея.

Пътят към дома – светлината в края на тунела

Човекът е част от цялото,което ние  наричаме Вселена… Той усеща себе си, своите мисли и чувства като нещо отделно от целия останал свят, което, само по себе си, е нещо като оптическа измама. Тази илюзия се е превърнала в затвор, ограничавайки ни в света на собствените ни желания и привързаността към тесен кръг хора. Нашата задача е да се освободим от този затвор, разширявайки сферата на своето участие до всяко живо същество, до целия свят в цялото му великолепие.

А. Айнштайн.

Нашето време е последният стадий от преходния период, проточил се четири столетия – време на край и начало, наситено от възможности и опасности.

Ние не можем и по-нататък да вървим по стария път: развитието по предишните правила се изчерпа. От психологическата и икономическата катастрофа може да ни спаси само коренна промяна на отношението ни към света – от принципа да притежаваме към принципа да живеем –  да бъдем.
 
Съвременният човек, живеещ с идеалите на потреблението, не може да разбере духа на общество, което няма да е ориентирано към собствеността и алчността. Само единици са тези, които могат да плуват срещу течението, преодолявайки съпротивата на обкръжението си. А и колко дълго ще имат сили? Значи единственият път е да се променят принципите на обществото. Какъв е начинът да се извърши масова промяна на мирогледа? По мнението на Е.Фром, отношението към света може да се промени ако: ”Ние страдаме и осъзнаваме причините за нашите страдания. Ние разбираме, че за да се освободим от страданията трябва да променим съществуващия начин на живот и да се придържаме към нови норми и правила”.
 
„Висшите принципи на нашите стремежи,- пише Алберт Айнщайн, са: развиването на свободен и отговорен човек, който да може с радост да предостави своите сили в услуга на цялото човечество;…нашето съществуване и нашата дейност придобиват смисъл, само ако са насочени към тази цел и свързаните с нея ценности”. Но такъв преход не може да бъде осъществен чрез революции. За тази цел трябва да се възпита новият човек.

„В какво се изразява ролята на образованието и училището? – продължава гениалният физик, - Те трябва да помогнат на младежта да расте в такава атмосфера, в която  тези фундаментални принципи да станат за нея като въздуха, който дишат. При механичното заучаване това не може да се случи”.

От тук следва, че без коренно преобразуване на образователната система, при което на първо място да се постави възпитанието, а образованието да е негово допълнение. За да може вместо човешки роботи, които да са приставки към машините и компютрите, да се възпитават личности, устремени и способни да съберат заедно всички „парчета” на разбития свят.

 
Нито злото, нито доброто не са предопределени и не се реализират автоматично. Решението се взема от човека. Но ако действаме сами, няма да постигнем успех. Никой от нас не притежава истината и няма достатъчно знания и мъдрост. Никой от нас няма сили и влияние, достатъчни, за да започнат необходимите промени.
 
Само ако обединим усилията си, издигайки се над възгледите, които ни разделят, над навиците и привързаностите, ще можем да започнем движение напред.

Трябва да се вслушаме в зова на сърцето и да търсим пътя към общия дом, за да се обединим с хората, с които заедно ще можем да създадем и развием такова общество, заради което си струва да живеем и да раждаме деца. И тогава, в края на нашия тунел задължително ще заблести светлина.

Днес да се осланяш на каквито и да било новини и прогнози е равносилно на гадаенето с маргаритка – „вярвам, не вярвам”.

Ние консумираме не само салам и марки коли, не само история или нефт, но и политически и икономически розовобузести новини, и им вярваме. При такъв мъчителен живот – кроше отляво, ъперкът отдолу, прав – в челото, или по челото – без разлика! – иска ни се да вярваме. Иначе как да живеем?

Търсенето ражда предлагането! Искаш безметежен, безгрижен живот? Получи си лъжата! Степента на лъжата определя популярността на телевизионните канали, а и рейтингите им зависят от количествата, съдържаща се в тях реклама и сладникавостта на излялата се от нея лъжа!

Свободата на избора се свежда до избирането на по-симпатичния лъжец! Вярваме ли на лекаря, който ни поставя диагноза? А ако целта му е да ни вземе парите? Вярваме ли на учения, убеждаващ ни в своето откритие? А ако целта му е да получи финансиране? Вярваме на политика, обещаващ ни мир, на икономистите, обещаващи ни процъфтяване, а получаваме среден пръст… Вярваме на прогнозите за времето…

Ние избираме това, което разбираме. Затова ли истината в света е малко, защото не я разбираме? А лъжата – да! Белозъби усмивки, дълги крака, звучен заразителен смях, който да продемонстрира убедеността в своята идея, изложена за продан. Поднасят ни лъжа, опакована като истина, и ние я купуваме. Защото разбираме какво ни говорят и пеят. Та нали всичко, което ни предлагат да купим и изберем, ни е изгодно! С това даже сме съвсем съгласни.

Убеждават ни, че всеки има право на собствено мнение и всеки от нас лъже другия! Различието в мисленето е признак на пъстротата на нашите желания: с какво още да си угодим?

Какво ще стане с нашите деца, с чието възпитание се занимават не разбиращи случващото се и уморени от лъжа учители? Как детето да различи в живота доброто и лошото? И оттук цялото поколение попада под «виртуална» или наркотична зависимост, а със следващото ще бъде още по-лошо.

Предполагаме, че в сравнение с миналите поколения, ние имаме повече разум, знанията ни са по-дълбоки, медицината е по-добра. Но проблемите се множат в геометрична прогресия, болестите мутират и симптомите са толкова размити, че лекарите често не разбират какво става. Покоряваме космическите пространства, но не и разстоянията между себе си и ближния. Желанията за притежаване растат неудържимо, кастрирайки ценностите на предците.

Хилядолетия наред, потребността от друга реалност, различна от дадената, се удовлетворяваше от религията. Обръщам се към нея, защото науката, всъщност, казва, че аз съм – никой, парче белтък, комбинация от гени. А аз не съм съгласен, защото тогава не съм човек! Имам нужда от опора в живота! Трябва ми вяра! Когато вярвам, се чувствам по-комфортно, отколкото да се осъзнавам просто като белтък. Сега, обаче, рейтингът на доверието към религията е загубил своите позиции. И всичко заради отговора… Този, който религията не може да ни даде – как да живеем по-нататък?

Времето на опустошеността на духа се разширява и задълбочава, тъй като постоянно мислим само за себе си… И нямаме желание да дадем благо на другите.

Моралната основа на всяко общество е взаимното доверие. Това е нещото, което липсва – значи няма здраво общество, а само злобно егоистичното, моето. В залязващата, вече сумрачна цивилизация процъфтяват прорицатели, астролози, целители. Поради тоталното усещане на неопределеността на нашето съществуване, ни е обхванало абсолютно недоверие към всичко.

Чрез безкрайния си егоизъм подменихме идеята за доверие към ближния и не можем да достигнем до сърцето му.

Лъжата е огромна и е навсякъде. Тя, като смокинов лист, прикрива напиращата към нас истина – светът се променя в посока към нов ред – отказване от егоистичния модел на поведение, заради солидарността и сътрудничеството. Лъжата ни помага да задържим нашите навици, към които сме привързани, защото преходът към новото е винаги неприятен.

Ние сме 100% зависими един от друг и други проценти, освен 100, са лъжа. И най-голямата лъжа е да се убеждаваме, че сме свободни един от друг. И тази лъжлива свобода носи много имена, в зависимост от това, къде се използва – независимост, еманципация, собствено мнение, свобода на избора и така нататък.

А ако можехме да се издигнем над нашите многочислени различия и да намерим, да видим това, което ни обединява, тогава всичките ни днешни непримиримости биха ни се сторили смешни и неструващи пукната пара… Времето ни задължава да направим усилие и тежката необходимост да започнем да разбираме какво се случва е неизбежна.

Е, а сега вярвате ли на написаното тук?

Мъдреците не се страхуват от могъщите владетели,
А княжеският дар не им е нужен;
Правдив и свободен е мъдрият им език,
И с небесната воля дружи.
А. С. Пушкин

Във всички времена е имало такъв тип хора, които никога не са се вписвали в създадените социални стандарти на еснафския мироглед. Те задавали неудобни въпроси и също така противоречили на устойчивите догми, които по принцип били удобни на управляващите вихрушки.

В още по-древни времена за такива хора са се съчинявали приказки, притчи, легенди. За едни казвали, че са чудаци, за други, че са умът, честта и съвестта на епохата.

Събирателни образи на такива хора били: на изток – Настрадин Ходжа, в Европа – Тили Уленшпигел, в Русия ги наричали блажени или слабоумни.

Във времена на прогнили социални системи, те си навлекли ненавистта на тези, на които били изгодни създалите се устои. Тъй като не били надарени със свободомислие, те им устройвали преследвания и гонения, които често пъти завършвали фатално за тях.

Самопожертвуването не е уникално явление и безусловно е благородно. Винаги са се намирали хора, готови на подвиг заради народа си в моменти на беда.

Мен повече ме интересуват хората, които рискували благополучието си заради бъдещето на цялото човечество във време, до известна степен благополучно за тях и за народа им.

Законите, от които се ръководели, били непонятни на простия човек и в пряк смисъл не произлизали от неговия свят. Друго обяснение просто не намирам.

Какво, например, е накарало Томас Мор, един високопоставен чиновник, приближен до двореца, имащ всичко, за което мечтае обикновеното мнозинство: почит и слава сред народа, признание и уважение в средите на велможите, да откаже да се закълне във вярност на своенравния крал и заради това да отиде на ешафода. Само за това, че на краля му влязла муха в главата да се разведе с жена си и да стане глава на църквата?

Какво е накарало Джордано Бруно да изгори на кладата на инквизицията? Каква е разликата, че там нещо си се върти? Галилей е бил малко по-умерен в отстояване на възгледите си.

Какво е накарало декабристите, младите дворяни, цвета на нацията, уж вече от нищо ненуждаещите се хора, да се лишат от охолния живот, а някои даже и от самия живот, да обрекат на лишения жените си, децата си, заради свободата на онеправданите селяни, които даже не се замисляли за угнетеното си положение, а още повече и за свободата?

Разбирам, когато въстават робите, селяните и работниците, борещи се за правата си срещу паразитиращите властимащи, за възможността да водят нерадостен начин на живот в по-комфортни условия. Но нима у тях всичко е в изобилие? Какво „не им е на ред”?

Буда, бидейки принц наследник, живеещ в дворец, където не са давали и прашинка да падне на главата му, имащ прекрасни наложници, красавици и принцеси за жени, изоставил всичко, воден от неизвестна сила, наречена истина.

Носейки кръста си, Исус не бил сам. Товарът му поделили Акива бен Йосиф и Мансур Халадж. Те съзнателно отишли на смърт за правото да имат свое виждане за истината.

Списъкът може да се продължи.

Безпрецедентен пример. Произлезлият от не бедното индийско семейство Махатма Ганди без война освободил страната си от чуждите колонизатори. И още – замислете се – обявил стачка на своя народ, призовавайки за прекратяване на кървавото клане, в което хората изтребвали самите себе си. И народът се подчинил.

Академик Сахаров би могъл спокойно да пожъне плодовете от своите заслуги в старостта си, но покой не му даваше неговата рожба, термоядрената бомба. Като млад, талантлив, буен, суетен и любопитен, той стана един от откривателите на „кутията на Пандора”. Създал е това, което може да унищожи човечеството. И даже през останалата част от живота си, макар и под домашен арест, се борил, както може, с други луди глави, и не понасял разцепването на земното кълбо буквално на две.

Джон Кенеди, бидейки президент – най-влиятелният човек в една от най-могъщите държави на света, тръгнал срещу създалата се система на ущърб. И всички предположения са, че именно това е станало причина за смъртта му.

Лорд Байрон би могъл спокойно да почива на лаврите на славата си, но той не могъл да намери покой, преситен от всички прелести на светския живот. Умрял в отдалечената, бореща се за свободата си Гърция.

Искам да обърна внимание на невероятния героизъм на докторите, победили страшните болести, погубили милиони човешки живота: Иля Илич Мечников, Владимир Хавкин, Н. Ф. Гамалея, М. П. Чумаков, Р.Р. Спенсър, Владимир Знаменски. Те, преди да използват ваксините за хората, ги изпробвали върху себе си. А като тях – не знам даже как да ги нарека, герои, садисти, фанатици или светци – Дж. Солк, Алберт Сейбин, А. А. Смородинцев изпробвали лекарствата върху децата си. Те рискували живота на собствените си синове, дъщери и внуци, за да спасят милиони други деца, при това от чужди страни.

Съвременните фармакологични корпорации са по-прагматични. Те не са прибягнали до такова безразсъдство. Те провеждат клиничните изпитания за новите ваксини върху доброволци срещу заплащане. Това е в по-добрия случай. Понякога не се срамят да посягат на съвсем обикновени хора, без да им плащат. Просто държат хората в неизвестност. Не е задължително да получат съгласието на лабораторните „мишки”. Обикновено такива опити се провеждат в бедните страни, а понякога използват и съгражданите си.

Лекарите герои също така могат и да намерят луди доброволци за пари или умопобъркани скитници, чийто живот не струва нищо. Непонятни морални принципи не им позволяват да направят това. Корпорациите един вид не се обременяват с подобни дреболии.

Историята е запазила много имена на неспокойни люде, желаещи да променят света към по-добро и на които им се е наложило да заплатят висока цена за това: Томазо Кампанела, Тан Ситун, Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела.

Всеки народ има своите герои, велики примери за саможертва и човеколюбие, подвизи, които заслужават да останат във вечността. Но какво ги е водело?

Не мога да повярвам, че ги е ръководела искрена и безкористна любов към ближния. Навярно са били водени от неудържима жажда за слава, желание да оставят следа в историята? Така, че да им издигнат паметници, да нарекат улици с имената им и да пишат за тях в учебниците в училище.

Често пъти така и се случва, но само след смъртта им – обожествяват ги, издигат ги на пиедестал, но приживе не ги разбират, даже ги ненавиждат.

Високоинтелектуалният ми разум, преизпълнен с реещи се в съзнанието стандартни шаблони със схематично-логически размишления, заставен с усилията на волята ми и кипящи от свръхусилие, гънките на мозъка, приемащи всевъзможни варианти, не може да намери отговора на въпроса – „Какво е накарало тези индивиди, имащи всичко в този свят, да се обрекат на лишения, страдания и смърт, заради призрачните си, никому ненужни идеали?”. Очевидно, разумът ми не го побира.

Ако, да речем, съседът ми каже, че е готов на такова нещо, по-скоро бих извикал хората в бели престилки – за негово добро – а може би и за по-голяма убедителност – също така и хората със сивите фуражки. Малко ли е това. Може и да е намислил нещо недобро.

Стой си тихичко на някое топличко местенце, яж и пий на воля. А, видите ли, съдбата на човечеството го безпокои. Дай им равенство и братство. Голямо магаре, разбираш ли… Виждали сме такива.

Не гонете вятъра! Нас ни устройва всичко! Оставете ни на мира!

Аз не ги разбирам, защото станах циник и скептик. Животът ми подряза крилете. Едно разбрах със сигурност: скептици и циници стават нещастните, дълбоко угнетените, разочаровани от всичко, покрити с дебел пласт от недоверие хора. Но това е най-доброто състояние за осъзнаване на собственото положение и за подем над себе си, за необразованото си его и за преосмисляне на живота си.

Свободомислието винаги е предизвиквало негодуването не само на властите, но и на тълпата. На слепите винаги им е зле да слушат за света. Какво са искали да ни кажат със своя живот и със смъртта си?

Мога само да се досещам. Обаче, мисля си, какво е водело чувството им за дълг пред собствената чест и съвест – този тежък товар, подхвърлен от самия Бог, от самия дявол, който сега не позволява на още много хора да спят спокойно нощем. Докато това е така, докато по света има още такива хора, имаме надежда.

Те искали свобода – за мен! Преди всичко, свобода от мен самия, от невежеството ми!

А за какво ми е притрябвала свободата ви, какво да правя с нея? Да, и въобще – какво е това свобода? Но гледайки самоотвержеността им, няма някой да се позамисли: „А може и да има в нея, свободата, нещо, което да е по-сладко от всички блага на нашия свят, даже по-сладко от самия живот?”.

С много от идеите си тези хора определяли хода на историята и сценария на нейното развитие в бъдещето. Те даже променяли историята на много завоеватели и владетели. Съвременният свят отново стои на пътя на огромни промени и пристъпя към нов обрат на историята. Какъв ще бъде, кой ли знае?

Свикнали сме да мислим, че там някъде, в правителствата, в различните институции има големи глави и мозъци, които всичко знаят и разбират. Но те отдавна всичко са научили, всичко са прочели и са взели мерки. Ще побързам да ви разочаровам – те са същите като всички останали: слепи и безпомощни в създалите се ситуации. Тези, които макар и малко разбират случващото се по света, строят подземни бункери и се запасяват с консерви. Те наивно смятат да седят там дълго време. И наистина, да не види пропастта, в която се спуска потребителската ни цивилизация, може само слепият.

Мисля, че този път не бива да позволяваме на попадналите в задънена улица да взимат решения за нас или да прехвърляме товара за взимане на решенията върху крехките рамена на отделни просветени личности, както е било в миналото.

Време е обикновените хора да престанат да бъдат пасивни наблюдатели. Всички заедно трябва да взимаме активно участие в търсенето на изход от приближаващите катастрофи, в разкриването и в навременното отстраняване на причините за възникването им, без предявяване на изисквания и ултиматуми към безсилните власти в дадената ситуация.

Преднамерено избягват конкретността, защото човечеството достигна до глобална криза във всичко: в политиката, в икономиката, в културата, в образованието, в екологията, в семейството, в обичайните човешки взаимоотношения.

Новите информационни технологии, които са ни дали Интернет, социалните мрежи, ни откриват възможността за обединение, в търсене на нови изходи от създалата се криза в глобалния ни свят и да се вземат общи решения, използвайки опита на великите от миналото. За свобода е достоен този, който умее да взима решения, ползва се от правото да прави грешки, да е отговорен за тях и да ги поправя, без да търси „изкупителна жертва”.

Само заедно можем да намерим отговори, ако успеем да разберем тези объркани хора и мотиви, които ги водят. Осмисляйки ги, ще получим шанс да избегнем, меко казано, неприятните изпитания.

Колко скучен и унил би бил този свят, ако в него нямаше сподвижници на истината. Да, и би ли могъл да просъществува до сега този свят без тях? Но мина времето на отделната личност. Тях вече ги няма.

Има ни нас: не сивата, скандираща маса, искаща хляб и зрелища, а Ние, осъзнаващи себе си като един огромен народ на малка планета, в свят без граници.

В руски център за изучаване на общественото мнение през февруари 2010 г. било проведено запитване, което показва, че въпреки факта, че около 84% от възрастните мъже и жени не се считат за самотни, всеки втори от нас смята, че все повече хора стават такива.

Ето такъв е парадоксът. Ние се развиваме, нивото на живота ни се повишава, а връзката помежду ни става все по-малка и по-малка. И се боя, че може да дойде такова време, когато всички ние ще се окажем в пълна самота, независимо от хората около нас.

Всеки от нас се намира в свой собствен свят, който в продължение на целия ни живот претърпява определени изменения. Отначало в него има само родители и близки роднини, след това се появяват съученици, колеги. И този наш вътрешен свят се променя в зависимост от това, доколко човек е способен да възприеме или отхвърли тези ценности, които преобладават в хората около него.

Но освен хората около мен, има още и огромен свят на природата. Как се получава така, че са съществували и съществуват такива, които избирайки за свой образ на живота отшелничеството, не чувстват самота, и обратно – човек, който се намира в средата на тълпата (например, шоубизнес, политика и др.), изпитва невероятни по своята сила пристъпи на отсъствие на връзка с останалите хора, водещи го към депресия? Съдейки по многочислените анкети, мислите за самоубийство възникват при тези, които страдат от депресия и самота, и по-голямата част от самоубийствата в нашия свят произтичат именно поради непоносимото усещане на себе си без другите.

Но самотата има и своите плюсове. Състоянието на отсъствие на връзка с други хора дава на човек възможност да спре и да помисли, да анализира създадената ситуация, да направи изводи и да продължи своя живот вече на друго ниво. Погледнете какво става, когато човек остане сам? Отначало се опитва да запълни тази пуста ниша с всевъзможни способи – това може да бъдат както положителни житейски напълвания (клубове, книги, театър, кино и др.), така и обратно, например, алкохол и наркотици.

Ще кажа под секрет, че за това, което избира човек, играят не последна роля и тези, които се намира около него. Защото всъщност целият свят около нас работи като рекламна агенция, рекламирайки ни всевъзможни наслаждения. При това тук няма някакви особени различия, било то реклама на благородство, любов, меценатство или реклама на всевъзможни „човешки грехове“. Изборът, който ще направя, разбира се, винаги остава за мен.

Но да се върнем към самотата. Защо това явление днес става все по-разпространено? Според мен, работата е видимо в това, че ставаме все по-затворени в себе си, в своя собствен свят, и хората, които ни обкръжават, все по-малко и по-малко ни интересуват. Какво изпитва човек в такова състояние? Какво означава да си сам със себе си и целият свят наоколо да живее някакъв собствен живот, където за теб няма място. А всъщност място има за всеки, но не всеки е способен да влезе в това единение със света. И проблемът е само в това, да поиска да се съедини с другите. Всичко зависи именно от това желание. А намират ли се много хора, способни на това?

Не, човек предпочита да страда и да се наслаждава на своите страдания. Защото усещането за лъжливо геройство дава голямо наслаждение, доколкото да излезеш от своя собствен затвор означава да се откажеш от възможността да съжаляваш себе си, да се считаш изоставен и много други, което е толкова сладко за нашето его. Уви, повечето самотни хора са склонни да обвинят всички и всичко за своето нелеко състояние, като в същото време сами са виновни за случващото се.

Освен това, то е предизвикано и от факта, че в нашия съвременен свят зависимостта от външната връзка един с друг претърпява огромни изменения. И подозирам, че се нуждаем от по-вътрешна връзка, отколкото външна (въпреки че едната не изключва другата). И показател на това е все по-голямото навлизане на хората във виртуалния свят – света на интернет и общуването със самия себе си. Но какво означава вътрешна връзка и възможна ли е тя?

Как човек може да се свърже с другите на по-дълбоко ниво? И какво означава да се съединиш с другите? Видимо заради решението и търсенето на отговорите на тези въпроси, на човечеството се дава да усети какво е самотата – когато съм един и няма никого освен мен. Получава се така, че ние опознаваме почти всичко от неговата противоположност: ако не почувствам тази бездна от самота и отсъствие на връзка, няма да знам, че има още нещо, освен мен, а това означава, че няма да бъда в състояние да поискам да бъда съединен с всеки. От друга страна, защо да чакам тази все по-задълбочаваща се бездна? Защото мога и да не дочакам кога ще ме удави със своята тежест, а още сега да потърся възможности и начини за нашето обединение един с друг…

Симптоматично е, че много от нас понастоящем са загубили вкус към живота. Даже при осигурените и на вид заможни хора възниква усещане за неувереност в утрешния ден, усещане за безсмисленост на случващото се. Опустошеност, скръб и отчаяние – тези нерадостни чувства, често водят към това, че човек прибягва до помощта на транквилантите, на наркотиците или стига до „нещо по-тежко”. Но всичко това носи временно успокояване и заместващо напълване.
В началото на миналия век, видния руски учен академик В. И. Вернадски забеляза негативните последствия на научно-техническия прогрес и предупреждава, че в случай на неправилно използване, постиженията на науката могат да доведат човечеството до самоунищожаване. Обаче, той беше убеден, че природата не може да създаде сила враждебна на самата себе си.
Може, много даже! Издевателството на човека над природата достигна такива мащаби, че природата започна да предприема ответни мерки, както на макроравнище (изменение на климата, стихийни бедствия), така и на микроравнище (опасни мутации на микроорганизми). В този конфликт са въвлечени всички стадии на развитие на природата: нежива, растителна и животинска, и на това вече е невъзможно да затворим очи.

Справка: Крупните фармацевтични компании в света вече няколко години произвеждат антидепресанти за животни. Компанията Eli Lilly доставя на американския пазар антидепресанта за кучета Reconcile във вид на храна с вкус на говеждо.

Представителят на Британския Кралски колеж ветиринарният хирург Ромейн Пици (вестник Telegraph) заявява, че регулярно предписва на животните антидепресанта „Прозак”, поначало предназначен за лекуване на хора.
На конференции или просто беседвайки с колеги, ветеринарните лекари обсъждат насъщния днес проблем – как да лекуват депресивните състояния на животните. Болшинството ветеринарни лекари имат сходно мнение: днес, за да се излекува куче, е необходимо да се изясни, от какво страда неговия стопанин. Да и лекарствата, които се дават на животни е по-добре да бъдат тези, които добре помагат и на техните стопани.
Затова доктор Мерисол Перес, практикуващ в Сантяго, предписва на страдащите от душевни разстройства животни „човешка” микстура приготвена от него. Тя е приготвена на основата на целебни треви и обикновено бренди. Той отбелязва, че „по такъв начин е излекувал и много други животни, сред които зайци, птици, костенурки, кокошки и даже коне”. Доктора, все пак подчертава, че микстурата помага особено добре, когато хората и техните питомци приемат лекарството едновременно.
За българите и лекуващите ги лекари, примерите за лекуване на животни, посочени по-горе звучат фантастично. Но това е факт!

Преди десет години за такъв подход при лечението на животни не би могло да се говори въобще в света, а не само в България.

В последно време нито играта, нито храната, нито общуването спасяват животните от депресия (както е и при хората). При развиващата се депресия те изкълвават перата си, нанасят си различни телесни повреди (при хората – тероризъм, насилие, наркотици и т.н.). Пухкавия глезльо разполага с гарантиран диван за лежане и дълбока паница, пълна с лакомства, които не трябва да набавя самостоятелно. Струва ни се, че нещо не му достига? Някой се усмихва: „Я го виж ти него, плачи!” Той не плачи, а сигнализира.
Това, което наблюдаваме сега, което най-ярко се проявява във взаимоотношенията „човек – животно”, води до разбирането, че когато ние нравствено, егоистично се спускаме, с нас се „спуска” и целият свят: неживия, растителния и животински.
Великите кабалисти в своите книги са писали, че към края на ХХ век човечеството ще достигне състояние на максимално развит егоизъм и максимално разочарование. Тогава, както се твърди в книгата „Зоар”, ше настъпи време за разкриване пред човечеството на каббала, като научна методика за достигане на подобие с природата.
Професорите от старата школа ни учиха, че мъдрец не е този, който е способен първи да види случващото се, а този, който може навреме да предприеме мерки. Съществува невесела лекарска шега, че най-добрия диагностик е паталогоанатома, но има и основен принцип в медицината – профилактиката. Ако човек вече разбира, какъв е източника на неговите беди, му се предоставя възможност да поеме властта над законите за развитие и да престане да страда.
Егоизмът стана фактор за дисбаланс, но това не значи, че той подлежи на премахване, нужно е да се внесе само коректив в начина на негово прилагане. Силата на егоизма, това е забележителна сила. Благодарение на тази сила ние се развивахме до сега и благодарение на нея ние ще достигнем съвършенство. Именно тя ни тласка напред и прави възможно развитието, което няма граници. Без него ние нямаше да приемем формата на човешко общество и нямаше да се отделим качествено от животинския свят.

Както е написано: „Казано е от Твореца: „Аз създадох егоизма като зло, и ви дадох кабала, като методика за неговото поправяне чрез светлина, действаща на изучаващия я. Тя ви повдига и с вас целия свят от егоистичното ниво до Моето ниво на отдаване, любов и съвършенство!”

Да пожалим животните, себе си, нашето потомство… или?

http://www.kabbalah.info/bulg

Пак е Коледа. Май че ще я посрещам за четиресет и осми път. Много го обичам този празник. Вършиш простички неща, леко и с удоволствие общуваш с най-близките си хора и с радостно нетърпение чакаш удоволствието да раздадеш подаръците, които е оставил при теб дядо Коледа.

Преди време пуснах пост за анализа на успеха. Замислям се и сега. Хм. Излиза, че повечето ми желания, някак си неусетно и от само себе си са се сбъднали през годината. Как е станало това? Като се знам какъв мързеливец съм, не ще да е за това че съм работил повече. Знам и че не съм идеалния всезнаещ и всеможещ агент в средата, в която оперирам, така че със сигурност нещата са се случили повече от само себе си. Тогава какво? Постепенно започват да се открояват някои мисли. Какво се беше случило?

На първо място явно съм бил силно раздразнен и недоволен от ситуацията в която съм се намирал в началото на пътя. По правило аз съм оптимист и си бях изградил навика да отхвърлям отрицателните мисли. Този път се потопявах в чувството. Позволявах си да се чувствам неприятно и да усещам дълбоко зоната "неприятно".

Но съм правил и още нещо. Мечтал съм безумно. Мечтал съм така, както децата го могат. Представял съм си не само постигнатата промяна, но и всичко на което би повлияла тя. Представял съм си как случването на мечтите ми променя към добро живота на много хора. Изпитвал съм радостно нетърпение. И някак си съм успял да свържа тези чувства от неприятното към приятното.

И по пътя на този вектор съм вървял, вървял, вървял.... печелейки все повече и повече съюзници. Търпеливо съм чакал и вярвал в Чудото.

И за това и днес си казвам: Господи оставям на Теб всичките си дневни грижи, а аз тъй като съм малък и слаб, ще правя това, което мога - "ще нося вода" и "ще цепя дърва".

Пожелавам на всички весела Коледа и щастлива Нова година! Нека бъдем здрави, радостни и богати! Заслужили сме го!