Миналата година преведох от руски няколко коледни приказки, оито се разказват във Валдорфски детски градини през четирите седмици на Адвента.
Предлагам ви ги.
История на празника “Адвентска градина”
В Германия,в един град,живял свещеник на име Яков.Когато остарял,решил да се махне от шумния град . Заселил в малък дом сред планината.В съседната гора живеели много и най-различни зверчета: лисици, катерички, зайци.Зверовете се сприятелили с добрия старец.Той винаги им давал нещо вкусничко и те не се страхували от него: хранели се от ръцете му.А малко диво козле толкова обикнало отец Яков,че дошло да живее в къщата му.
Отец Яков рядко се срещал с хората,които живеели в долината.Ако някой се разболеел тежко,пращали да извикат отеца и той винаги идвал при болния и донасял разни лечебни треви.
На брега на реката отец Яков намирал много прекрасни горски цветя.Той внимателно ги изкопавал и ги засаждал около своя дом.Колко красив станал той!
Така живеел старецът в тишина и покой.Понякога при него идвали деца.Той им правел играчки и им разказвал интересни истории.
Когато настъпвало тъмното време на годината,отец Яков се замислял за това,че празника Рождество започнал да се превръща в обикновен празник с богата трапеза.Искало му се да промени това по някакъв начин, да го направи по-светъл и радостен за децата.
Веднаж през нощта се разразила силна буря: дърветата стенели, гората бучала, трещели гръмотевици, мълнии прорязвали небето.Отец Яков бил в дома си само с малкото козле.То тревожно тичало, жално блеело и само в коленете на отеца могло малко да се поуспокои.Отец Яков затворил очи и започнал да се моли.Той молел Бог да прости на хората тяхната суета и да им помогне в това предрождественско време, особено на децата.Изведнаж, сред воя на вятъра и шума на бурята,той чул глас: ”Отец Яков!На децата е нужна Адвентска градина!Ти можеш да направиш това!”
Кой е това?Отец Яков отворил очи и видял точно пред себе си на земята малко зелено змийче. На главата му искряла корона, а по гърба му блестели ярки петна. Той се удивил и попитал: ”Кой си ти и от къде си?” Змийчето отговорило: ”Ти не ме познаваш,но аз добре те познавам.Често слушам твоите разкази.”
“ Кажи,от къде са тези сияещи петна по гърба ти?”
попитал отец Яков. Змията отговорила:”Всеки път,когато човешко дете направи добро, на моя гръб се появява сияещо петънце.Ти можеш да помогнеш в това на човешките деца-и на големите, и на малките.”
“Но аз не зная как да направя тази градина и какво представлява тя.”
“Гледай ме.”-казало змийчето.То запълзяло и започнало да се извива като спирала. В средата ярко сияела короната, и с нежна светлина блещукали петънцата на неговия гръб. Отец Яков вече знаел какво трябва да направи. Изпълнил се с радост. И изведнаж видял, че бурята е утихнала и гората се е успокоила. Меко, пухкаво, снежно одеало обгръщало цялата земя.
Отец Яков отишъл при хората.Той влизал във всеки дом и разговарял със стопаните. Молел ги за свещи и червени ябълки, а в замяна им давал лечебни треви. Канел всички деца, когато се стъмни, да дойдат при него на празник.Децата се зарадвали-те много обичали дядо Яков и празниците.
А отец Яков се върнал в гората, набрал мъх,елхови клонки, шишарки, кори от дървета и донесъл всички тези горски дарове в къщи. Започнал да прави това, което му показала змията.
В средата поставил голяма свещ. От нея тръгвала спирална пътека от елхови клонки, а наоколо направил градинка от изсушени тревички, цветенца,листа, шишарки и клонки. Запалената голяма свещ озарила къщата с чудна светлина.
А децата вече били тръгнали към гората. Те весело и шумно бягали по пътя. Когато пристигнали в къщурката на стареца, те видели красивата градина, озарена от чудната нежна светлина. Като зелено змийче се виела пътечката към голямата свещ. В началото на пътечката бял ангел давал на всяко дете червена ябълка със свещ в нея.То можело да мине по пътечката до голямата свещ, да запали от нея своята свещичка и на освети с нейната светлина тъмната пътечка. Празникът станал интересен и радостен.
На този празник при отец Яков присъствала и една жена.Тя се върнала в града и разказала на всички за него. Празникът започнал да се прави в града,а после се разпространил и в други страни.
Приказка
Х.Шранц(Швейцария)
В едно царство, в едно господарство живеели цар и царица в прекрасен дворец. Но царят винаги носел черна корона, а царицата –сива рокля и черно наметало. И хората,които живеели в това царство постепенно започнали да забравят, че имало и други цветове и други бои, тъй като виждали царя и царицата винаги в тъмно. И те също носели само сиво и тъмно.
И само най-малките деца в тази страна носели все още бели роклички и бели дрешки, но лицата им не светели от радост.В тази страна не се чували весели песни и никога не звучала музика.
Царят и царицата имали малка дъщеря. По цял ден тя стояла в царската градина и се радвала на всяко цветче: сините камбанки, белите маргаритки, жълтите глухарчета, червените рози.
Тя обичала да лежи на зелената трева и да гледа синьото небе.
А когато през есента листата ставали разноцветни: жълти,оранжеви и червени и падали, кръжейки, на земята, тя танцувала заедно с тях.
Когато зимата загръщала земята в топло бяло покривало, момиченцето се разхождало в белоснежната царска градина и гледало как от тъмното небе на земята падали бели снежинки. ”Къде са цветята? - питала тя. - И къде изчезнаха звездичките от небето?” И момиченцето решило да тръгне да търси цветенцата и звездичките. Вървяла тя, вървяла и стигнала до огромни порти. Там я посрещнал бял ангел.Той и подарил ябълка със свещ в нея и я повел през портите по тъмен път. Момиченцето крачело все по-далеч и по-далеч без страх, защото знаело,че я пази белият ангел.
Изведнаж, в края на пътя, тя видяла светлина. От тази светлина било така светло наоколо, че свещичката в ръцете на детето се запалила, от двете страни на пътя започнали да цъфтят червени рози, а от небето-да падат златни звезди.
Момиченцето много се зарадвало и се върнало обратно. Тя поставила своята червена ябълка с горяща свещица на тъмния път и от това пътя станал по-светъл. Девойчето нежно вдигнало златната звездичка, която паднала от небето в краката и, притиснала я до сърцето си и така стигнала до портите, където я чакал белият ангел.То донесло звездичката до двореца и я дало на майка си-царицата и на царя-своя баща.Те не разбирали какво значи всичко това и отишли, заедно с момиченцето при портите. Белият ангел и на тях подарил червени ябълки със свещи и те тръгнали по тъмния път към хълма.И там те също видели чудната светлина, от която се запалили и техните свещи. И те видели как от двете страни на пътя се разпуквали червени рози, а от небето падали златни звезди. С радост се върнали те обратно и поставили и те своите ябълки със запалени свещи по тъмния път, и от това пътя станал още по-светъл.
И се върнали те в двореца. Всички хора видели, че на главата на царя блестяла корона с чудна светлина и неговата мантия е пурпурночервена,а царицата имала прекрасна синя рокля. В двореца станало светло-светло: навсякъде горели свещи и звучала прекрасна музика.И всички хора също започнали да се обличат в различни дрехи с красиви цветове, да пеят и да танцуват.
А най-много от всички се радвали и веселели малките деца.Те танцували и пеели красиви песни.
Разкази за Мария и Йосиф
Две седмици преди Рождество валдорфските учителки започват да разказват историите за Мария и Йосиф. Разказват, че на Мария се явява ангел и и съобщава, че ще роди дете. Как Мария тъче плат,за да приготви дрешки за бебето. Звездичките, луната и всички планети и помагат и изпращат сребърни и златни нишки.Но изтъканото платно не стига.Тя моли ангела да прелети над земята и да намери колкото може повече добрини , които се превръщат в сребърни и златни нишки. В една детска градина ангела намира Златна книга с добри дела на децата и я чете на Мария. Ето, вече ще стигне плата за пелените и повоя на бебето.
В тези разкази се разказва и за това, как Мария и Йосиф отиват във Витлеем и какво се случва с тях по пътя. Тук влизат разкази за магаренцето, за камъните, за птичките, за растенията и т.н.Тези истории не са взаимствани-те са измислени и всяка година се видоизменят.Твърде често те са импровизации по определена тема.Разказите се разказват около “святата масичка на сезоните”, където, съгласно разказа, се появява ту магаренце,т у минерали и кристали, ту цветя, и т.н.. В разказите присъства винаги някакъв чуден елемент, превъплъщение.Ние се стараем също децата добре да разгледат и опипат различните камъни, да усетят тяхната плътност или прозрачност, гладкост или мъхнатост. Да се възхитят на красотата им.Да видят разнообразието на окръжаващия ги свят.
Като пример предлагам разказа за покупката на магаренцето.
История за покупката на магаренцето
Дошло време Мария и Йосиф да се отправят към Витлеем. Пътят щял да бъде дълъг и труден. ”На Мария ще и бъде трудно да измине целия този път.”-си помислил Йосиф и решил да купи магаре, за да може понякога Мария да го язди. Магарето щяло да носи и багажа им.
Йосиф се отправил на пазара.Там той избрал яко и силно магаре и вече искал да го плати, когато почувствал, че нечии меки устни докосват ръкава му. Той погледнал и видял малко сиво магаренце с големи очи, които сякаш го молели: ”Вземи ме, ще ти потрябвам. ”Твърде малък си - казал Йосиф - няма да издържиш трудния път”. Той купил голямото магаре и тръгнал към къщи. Но какво става? Малкото магаренце вървяло след него....Йосиф се опитвал да го прогони, то се отдръпвало наблизо и после отново се връщало. Какво да се прави? Така те пристигнали заедно в къщи. Йосиф вързал купеното магаре и му дал сено. Вече било късно и тъмно. Той се огледал, но не видял малкото магаренце. ”Най-после си е отишло”, - си помислил .
Сутринта Мария и Йосиф станали рано. Слънцето току-що било изгряло. Те се измили, закусили и решили веднага да тръгнат на път.
Йосиф взел вързопите с багажа,за да го натовари на магарето......и не го намерил. Само въженцето висяло на стълба. Какво да прави? Как да пътуват с толкова багаж? И сега, като вчера, Йосиф почувствал на ръката си меко докосване и видял същото малко магаренце, което го гледало с големите си умни очи сякаш искало да му каже: ”Вземи ме. ”Налага се да те взема - казал Йосиф - Ще издържиш ли такава тежест? ”Магаренцето кимнало с глава. Йосиф привързал на самара му вързопите с багаж, повикал Мария, и те тръгнали на път.
Малкото магаренце нито веднаж не ги подвело.То било силно и умно.
Рождественски разказ за елхичката
И цветята, и дърветата, и храстите, и всички зверчета искали да се поклонят на младенеца.
Ето на полянката изскочило зайче, тръгнало да се поклони на младенеца. Седнало под елхичката да си почине. ”За къде бързаш, зайче?” - го попитала елхичката. ”Отивам да се поклоня на младенеца Христос, но нямам подарък”, - отговорило зайчето.
Ти имаш чудесни пухкави ушички - казала елхичката на зайчето. - Ще погалиш с пухкавите си ушички бузките на младенеца. Той много ще се зарадва”. “Благодаря ти,елхичке”, - зарадвало се зайчето и заподскачало нататък.
Изведнаж на полянката нещо засъскало - рукнали ручейчета, нещото избухнало и засъскало още по-силно. Да се поклонят на младенеца Христос тръгнали и водата и огъня, но заспорили кой от тях е по-важен. Водата казала: ”Аз съм по-важна”. Огънят също казал: ”Аз съм по-важен”. Елхичката чула спора им и попитала: ”За какво спорите?” . “За това,кой е по-важен” - отговорили огъня и водата.
“Вие и двамата сте много нужни на хората. Огънят ги топли и им свети, на него може да се приготви храна. А без вода никой не може да живее”. "Ах, в спора ние даже забравихме къде отиваме, - изведнаж се сетили огъня и водата. - Но ние нямаме подарък”.
Не се безпокойте, - успокоила ги елхичката - огъня ще освети обора, където лежи младенеца. На него ще му стане топло и уютно, а водичката ще му измие ръчичките и краченцата.”
“Благодарим ти” - зарадвали се огънят и водата и побягнали нататък. Изведнаж на полянката се появили цветя и също се спрели да починат под елхичката.
“За къде бързате?”-попитала ги елхичката.
“Отиваме да се поклоним на младенеца, но нямаме подарък”-казали цветята. ”Имате подарък-отговорила елхичката.-Когато влезете в обора, вашето благоухание ще го изпълни целия. И младенеца много ще се зарадва”.
“Благодарим ти” - вежливо отговорили цветята и важно се отправили на път.
“Вземете ме със себе си” - помолила се елхичката.
“Но с какво ще зарадваш ти младенеца? - попитали цветята. - Ти си некрасива и боцкаш.Със своите иглички ще убодеш пръстчетата на младенеца.
“Много жалко” - натъжила се елхичката.
Но в този момент над елхичката се спуснала ярка звезда и запалила по клонките и много огънчета (на елхата се запалват свещички). Елхичката засияла цялата и станала красива и празнична.
От тогава винаги за Рождество и Нова година елхичката се появява в домовете и радва децата със своята скромна красота.
Превела: Г. Трифонова
Comments14
Съжалявам. Изживях го през миналата седмица. Изчезна в неделя и се появи чак в петък. В понеделник го видели след някаква кучка.
Не вярвах, че ще ми бъде толкова гадно.
Дали ще изгубиш човек-приятел или любимото си куче е еднакво тъжно. И в двата случая човек се чувства самотен, изоставен, едва ли не предаден.Изчезнала е част от така необходимата ни безусловна любов......
Но, казват лекувало времето......
Може би ще дойде моментът, когато друга мила муцунка, друг светнал поглед и друго влажно и грапаво езиче ще заместят безвъзвратно загубените......
Тази загуба не бива да се приема за край на всякаква привързаност към кучета. Ако беше така, нещастната или трагична любов трябваше да затваря вратите за нови влюбвания. А това не е така.......:-)
Преди празниците имах един случай... забутах се по прохода Шипка през нощта, в мъгла и проливен дъжд. Ако не си минавала през Шипка, виж го на картата. Прилича на чиния със спагети. И това нещо трябваше да го мина с пълен до горе камион (40 тона, 18 метра). А за да станат нещата по-интересни -- не бях минавал през тоя проход никога! В един момент -- кълна се, това е било първия случай в живота ми, -- буквално се разтреперих от страх. Рекох си "Ако ще се мре, тук ще е!" И най-интересното е, че не мислех за майка си.
На нея ще й кажат "Госпожо, синът ви е умрял на прохода Шипка. Въпреки че е бил затворен за товарни автомобили (аз не го знаех, `щото шефът се скъпеше да купи радио за камиона), той е решил да кара през него. Можете да вземете тялото утре от моргата в Габрово." Не, единственото, което си мислех, беше "Джефи ще си помисли, че вече не го обичам." На Джефи кой ще му каже че съм умрял?
Това ми напомни... три часа преди това спрях на язовир Жребчево. Там е невероятна красота. Ама това е тема на друг разговор. Само не спирай на турския мотел преди Паничерево. 1.5 литла минерална вода 3 лева... няма да стане!
Но пък може би с преселването си Джефи е направил последното добро дело,ще спасиш друго куче и ще му дадеш дом,когато решиш че си готов за това
"Намерих те бездомен и дадох ти подслон,
игрив и весел беше ,че имаш вече дом,
но уви,когато беше най-красив
отиде си безшумно тъй както бе дошъл
и всички ни остави за тебе да тъжим."
п.п. как може да слагате плюсове на един така тъжен повод?
Благодарен съм на приятелката ми, че се обади. Така можах да се погрижа за него, да не се тревожа че е страдал, и най-важното -- да си взема сбогом и за последно да го потупам по гърдичките както обичаше.
Ще си взема друго куче, но не какво да е. Ще прибера това, което ме избере, както Джефи ме избра. Не знам дали ви се е случвало, но при мен е доста често -- всички кучета идват да ги галя, но някои просто тръгват по мен, скимтейки, сякаш се молят да из стана стопанин. Когато отново се харесаме с някое животинче, ще го прибера. Джефи не бе ревнив, и знам че това би било желанието му.
Най-важното -- ще се постарая да не тъгувам. Когато бях тъжен той страдаше с мен и тикаше муцунка в лицето ми за да ме развесели. Дойде когато имах нужда от приятел и прекара целия си живот в стремеж да ме избави от тъгата. Дължа му поне това.