На завоя на моята улица

-1-

Странни същества са жените! И същевременно безкрайно логични по своему. Ето, рано сутрин, съпругата решава да ме изрита навън.

-         Ставай от тоя компютър! – безапелационно нарежда тя. – Разходи се малко, виж белия свят, мини по нашата улица да купиш закуски.

Изключвам слух автоматически, защото продължението на речетатива го знам. Как откогато ми е  побеляла косата се имам за пенсионер. Как ще си разваля окончателно очите на монитора. Как ходенето пеша било незаменим стимул за тялото и духа. И тъй нататък, и тъй нататък....

Но днес обичаната ми шефка като че ли е решила да разнообрази репертоара:

-          Нали все си спомняш за детското си пазаруване в квартала. Как на седем майка ти те пратила до близкия павилион и ти с песента за стария файтон си се върнал триумфално от първия си успешен пазар. А новия магазин от веригата супермаркети не се ли намира на същото място? Пускат му реклама през половин час по телевизията. Вземи каквото прецениш оттам.

Казано честно, бях забравил споделеното. Но жените помнят, особено червенокосите, помнят всичко дяволиците….

Навличам послушно сгънатите на фотьойла дрехи и мимоходом отбелязвам, че панталонът малко ми стяга.

-          Че как не! – с дяволито присвити очи ме прострелва жената. – Нали ти е от абитуриентския бал.

Хм, „ирония на съдбата”, поднесена от собствената ти половинка! Миналата седмица ме навлече със сакото от сватбата, днес с абитуриентския панталон.... Да и се чудиш на логиката, която и този път се оказва желязна. Обяснява ми значи как съм отслабвал и някак си съм се смалявал. Заради това вадела забравените, оцелели дрехи от вехтата ракла.
Сякаш бездънна ми изглежда тая мебел, съхранила в утробата си вещите от миналото. Понякога си мисля, че там – най-отдолу, като отслабна и се смаля съвсем, ме чакат моите детски къси гащи с презрамки и ризката ми на червени и бели карета.

Дипломатично запазвам подозренията за себе си, преодолявам стъпалата и след минута съм вече на нашата улица. Някога, през моето детство, тя беше наистина наша. По прашната и често кална пръст колите минаваха като белите лястовици. С децата от махалата точно тук правехме юнашки мачове. А пръснатите около улицата къщички създаваха уюта на стария квартал. Там бе и нашата къща – варосана и висока, отрупана с люляци до капандурата на тавана, дървета и алеи отрупани с цвят в градината отпред. И всичко, освен детската глъчка, се стопяваше в невероятната, космична тишина.... Даже понякога като далечно ехо се чуваше кристалният звън на камбаните на храма – на онзи, със златните кубета, в центъра на града.

Но всичко това принадлежи на миналото. Днес малцина си спомняме махалата, каквато беше. Нали все по-малко оставаме старите комшии, доживяващи дните си в този пренаселен комплекс, пресичан от асфалтовата лента на новопроизведения, пълен с потоци от коли, булевард. Няма нужда от справка в общинския регистър. Току пред погледа ми се мерне някоя позната физиономия, лепната на стълба с ореола на поредната жалейка.

Преди години попитах децата дали биха излезли да поиграят на улицата, а те ме погледнаха смаяно:

-          Тате, да не сме самоубийци?

Още една тъжна истина, при това неумолима.

 Все пак  усещам, че някаква бодрост ме обзема. Може би заради чистото, синьо небе отгоре. Поне то не се е променило. Или заради редиците стари дървета, които пропуснаха да изсекат навремето. И те си живеят и зеленеят напук на новото хилядолетие, урбанизацията и гадната отрова на отминаващите возила. И крият в клоните си птиците и техните песни, за да можем да ги чуваме сутрин и вечер.

Неусетно повдигам глава, изправям отънялата си снага, поемам свежия утринен въздух и ускорявам крачката. След секунда отбелязвам, че птиците по близките дървета мълчат. И неочакваното скърцане на спирачки отзад ме кара да подскоча. Току залепнал зад гърба ми е спрял лъскав джип. От прозореца се подава чорлава глава  и  почва да ругае:

-          Дядка, къде рипаш? Кат те скивам, гробищата нема да ти избегат, не скачай толкова към трапа. Аман от пенсии, и сутрин не може да си паркираш колата спокойно!

Умиротворението изчезва. Понякога изпитвам безумен, ирационален гняв. Може би защото редиците от спрели таратайки са обсебили целия тротоар. Защото кофите за смет преливат, тревата е смачкана и по банкета на моята улица винаги се стеле килим от хвърлени угарки. Или защото хилядите пришълци, „граждани в излишък” не знаят и не искат да знаят какво унищожиха с идването си в стария квартал.

- Може да тренирам за световното за ветерани! – изтъпанвам се решително пред бронята и почвам предизвикателно да тропам по капака. – А ти, като гледам как го търкаляш това лъскаво яйце със сигурност ще ме изпревариш с паркирането в гробищата, селяндур смотан.

Грозната глава трескаво бута лостовете и върти волана, отдръпва колата метър назад, за да я предпази. По свитите му очи разбирам, че явно няколко секунди се колебае дали да ме размаже с преден ход или просто да слезе и да ми фрасне два унищожителни шамара. В крайна сметка явно решава, че го мързи и целта не си заслужава неприятностите. Заобикаля ме с ловка маневра отстрани и се задоволява само със стиснати зъби да подхвърли през отворения прозорец:

 - Не само дъртак, ами абсолютен кукундрел, нищо че не си от село!

-2-

 Дори след блестящата морална победа, радостта някак бяга. Вероятно понеже трябва един ден да призная, че това наоколо отдавна не е моята улица и моя стар квартал. Скоро май няма да има и такива дето ги помнят. Смениха на даже имената на улицата, на съседните, на квартала. Така звучали по-модерно… В такива мигове си мисля защо за убийците на миналото не се полагат по-тежки присъди от тези за убийци на хора.

Или съм тъжен, защото минавам покрай мястото, където беше къщата, а после и блокът на моя приятел от детството Асен. Асо се пропи след като навърши четиридесетака и остана демократично безработен. Движеше със съмнителни хора, приличащи на дилърите с вълшебен прашец. И един ден просто изчезна. Майка му търси някакви следи с години, за разлика от полицията, която бързо приключи случая. Съмнявам се да са го погребали подобаващо.

То, като изпратихме с почести и рев друг приятел от детинство -  Стефан, да не успяхме да го върнем! Стефчо си пресичал нашата улица една вечер след кратка визита в кварталното кръчме, ама объркал епохите. Вместо със сладкото безвремие на отминалото се сблъскал с насред платното с някакъв главорез, яхнал модерен автомобил като този, дето наругах преди малко.  Шофьорът бил пришпорил колата с над сто километра и го убил на място.

Властта и този път раздаде „всекиму своето”. Изкараха, че Стефан пресичал неправилно, бил пиян, а палачът му просто си летял с превишена скорост. Ние си погребахме приятеля, а те глобиха убиеца. И трагедията приключи с безпощаден екзод.

Ех, жената ме прати да се разтуша, пък аз си играя на тъжни асоциации край жалките, напукани входни козирки на панелните блокове! Съвсем помръкнал установявам как почти съм стигнал до целта си. Но не преди да заобиколя оградата от дялани камъни и ковано желязо на бистро „Мариана”. Чичо Киро беше единствения телевизионен техник в квартала, а истинската Мариана – неговата дъщеричка. И когато вълшебната торба с образи спираше да говори и не можехме да гледаме „На всеки километър” или „Шогун” заучената парола винаги влизаше в действие: „Извикай Киро!”.

Ала вековете се смениха, момичето порасна и тръгна по гаджета. Телевизорите също се модернизираха, но никога не сварих да питам Киро дали трудно се приспособява към ремонта на новата западна техника. Понеже в една дъждовна вечер приятелят на Мариана се вряза с автомобила в задницата на спрял камион. Пак на тази улица. И затри себе си и нея. Косата на чичо Киро стана като сняг за дни, после откри заведение на партерния етаж от къщата си с парите от старите години и името на изгубеното си дете. Но от много време барчето стои затворено. През ума ми минава пак тъмна мисъл, че комшията от ония времена или е сериозно болен, или се е пренесъл окончателно в по-добрия свят при дъщеря си.

-3-

Дотъркалях се! Тук, на метри от модерния магазин на поредната хиперверига, е завоя на нашата улица. И е време да погледна на обратно. Знам, очите ми не са като едно време и жената все гълчи, че компютърът унищожавал зрението. Ала не е илюзия, че всеки път като погледна назад виждам странно „стерео”, в което картината някак си се раздвоява. От едната страна шуми булевардът – такъв, какъвто си е днес: с положения нов асфалт и крещяща маркировка, с колоните от минаващи коли, мигащите светофари и извисяващите се, сивеещи блокове. А от другата е моята улица: тясна и кална, обградена от старите, едноетажни къщи и бялата фасада на моя дом най-отзад. По нея се мяркат силуетите на близки и познати, позабравените образи на съседи и приятели. Те ми махат с ръка, поздравяват ме и ме канят да ида при тях.

И непременно ще го направя. Не днес, нали обещах на жената да се прибера със закуски.

 Но все ще дойде мигът да се събудя в едно магическо утро, докато тя още спи. Ще драсна кратка бележка на нея и децата: да не плачат, че заминавам, защото орисията на човека е винаги да се връща, откъдето е тръгнал.

Скришом ще измъкна от старата ракла детските панталонки, карираната, весела риза и някоя от старите торби в чекмеджето на шкафа-ветеран. Ще нахлузя презрамките и с детски устрем ще  припна до супер-магазина. Всъщност той ще се смали пак до паянтовия, ламаринен павилион, нацапан щедро със зелена боя. Ще напазарувам от него онези вехти, кръгли питки със замайващ, вълшебен дъх. И с песента за стария файтон ще свия по моята стара улица. Пътьом ще се отбия до чичо Киро, да му поръчам да мине за телевизора, а малкото момиченце Мариана ще си играе безгрижно в градината пред дома. На следващата пряка ще се уговорим с Асо и Стефчо да съберат отбора и да му спретнем един страхотен мач срещу другата махала след обяд на улицата. И най-сетне ще се приближа до портата на старата къща, където ме чакат моите родители.

-Браво, моето момче!  – ще ме погали с ласкавия си поглед мама.

-Казах ли ти, че ще успее? Той отдавна е истински мъж! – ухилен ще изрече баща ми.

И тогава ще настъпи най-прекрасният миг. Камбаните на „златния храм” ще забият за мен, а аз ще прекрача желязната порта на старата, незабравена къща. И ще остана без дъх. Както се случва винаги, когато докоснеш истинското щастие....

Защо не си спомняме бъдещето?

Мисля си, така, малко философски... Не си мислете, че съм дръпнала 2-3 ракии на гладно, защото не съм, то аз и да мисля не мога, но заради израза, реших да пробвам и тази мозъчна операция и се замислих. Та си мисля:”Защо, бе хора, си спомняме миналото, а не си спомняме бъдещето?” Тук си спомням, че в миналото имаше инициатива да се строй светлото бъдеше, но светлото бъдеще беше почти цяла година на тъмно, защото си спомням онзи режим на тока, когато нямаше ток на всеки 2-3 часа, а понякога и повече, заради възникващите аварии в следствие на дърпането на шалтерите.  От онова бъдеще имам и други спомени, като безкрайните опашки за хляб и купоните без покритие, но онова бъдеще сега ми е минало, поне от 20 години ми минава. Мина ми тъмното през 2 часа, сега се случва за по 2-3 дни, ако не си разчистя навреме сметките с ЧЕЗ, тогава наказателно ме изключват и след като си платя глобата-включване , примерно след 2-3 дни може и да ми светне настоящето. Мина ми  и липсата на хляб - особено ми личи на обиколките, ще кажете да мина на диета, ама човек трябва да се подсигурява, че сме в криза, а по правило кризата удря първо комата с хляб, затова не го изпускам нито от ръка, нито от очи.

  А в наше време два мъпета ме уведомиха, че и кризата ще мине като се  покачат цените на имотите. Само, дето не знаех, че са им паднали цените, но както и да е. А и не мога да не се замисля дали кризата само ще мине или пак ще ни мине – ето това не го знам.

Дори напоследък разбрах, че през миналата година се е увеличил броят на милиардерите, което било, не защото си спомнят бъдещето и са направили правилните инвестиции, нито защото са източили помощите за ударените от кризата фирми, а заради ИНФЛАЦИЯТА. Бреййй, да повярва човек!

 Та ето по такива причини се размислих, малкичко и по философски и ми се доиска да си спомням бъдещето, не миналото. Ако си спомнях бъдещето щях да знам дали има шанс да спечеля от тотото и щях да си купя фиш с правилните числа, щях да си изхарча за един ден всичките пари и много хора щяха да са щастливи от това, дори нямаше да им оставя време да ми завидят за многото пари, защото аз много бързо харча, а много бавно печеля. Затова все съм се питала на какво ми завиждат хората като нямам толкова много пари, колкото могат да си представят, че имам? И защо хората завиждат на тема пари, а не завиждат на акъл? То не че го имам, ама и парите не ми са в излишък. Но мисълта ми е защо ли все несъществуващи материални неща предизвикват завист? В повечето случай тези неща, които предизвикват завит са само в нечия болна глава, а не в нечии джоб, защото джобовете все по-често се оказват дълбоки и празни.  Та искам да си спомня ония момент в бъдещето когато ще спечеля от тото и ще стана милиардерка от инфлацията, защото богатството честно може да бъде получено по наследство, а аз няма от къде да го наследя, може да се придобие чрез брак по сметка, но аз не искам да се омъжвам, така че ми остава честно да спечеля от тото и да го ударя на шопинг-терапия срещу непрекъсната завист.

А на вас не ви ли се иска понякога да си спомняте бъдещето, вместо миналото?

Зарових се в стари и по-нови спортни сайтове и намерих една позабравена истина. Мисля, че ако я споделя с приятели ще ми стане по-леко. Дори спорта не ви интересува - провайте да прочетете!
Та годината е 1972. Тече Олимпиадата в Мюнхен. В сектора на висок скок представителката на домакините Майнфарт е фаворитка, но българката Йорданка Благоева не и се дава и  със себеотрицание и хъс заплашва да развали празника на "швабите". А високият скок е от дисциплините, в които не важат съдйски оценки и тънки сметки. Скачаш и толкова! Всъщност, така си мислех десетилетия.
Тук ще си позволя да прекъсна лентата на фактите и да превключа на лентата на спомените.
Представете си бедно предградие на София с поетичното име "Надежда". Цялото четиричленно семейство, цялата махала, цяла България е пред черно-белите телевизори. Нали в бедния ни и мизерен животец спортните победи са едни от малкото неща, даващи самочувствие на нацията (Нищо не се е променило през десетилетията нали?). Та този миг от историята се е вградил безотказно в паметта ми. Нашето Данче има последен-трети опит да стигне височината на германката в директния спор на двете за титлата, останалите съзтезателки са отпаднали. Тя се засилва и... прескача! Само летвата леко трепти. Всички сме на крака! Крещим нещо средно между "Ура!"и "Браво!". Майка ми и баща ми се прегръщат, а аз хвърлям до тавана 5-годишното си братче. Вуйчо ми неистово тропа от горния етаж по дюшемето да ни поздрави. Екзалтирани викове достигат до нас през отворения прозорец. Цялата бедна, отрудена, но задружна махала ликува.
Едва след 10-15 секунди (експертите са засекли, че са 17) забелязваме на екрана, че нашата съзтезателка престава да вдига победно ръце и се хваща за главата. Камерата се премества и показва летвата ...паднала? Разбира се ние-децата почваме да плачем, а германката е обявена за олимпийска шампионка.
Слуховете, че някой от услужливите съдии е подбутнал летвата почнаха от следващия ден. Но едва след 35 години (тоест миналата година) българин-емигрант разкрива, че притежава уникален видеозапис. На него се вижда как немски журналист "случайно" бута летвата под благосклонния и разсеян поглед на съдиите. А защо нашенецът не е обявил сензацията много по-рано? Ами, разбираемо е. По онова време за подобен "подвиг" следва депортация и затвор в "социалистическата Родина".
Само след месеци Йорданка Благоева стана световна рекордьорка (доста преди Стефка Костадинова!). Днес чета, че навърщва 61 и щяла да се пенсионира от федерацията по аеробика в края на годината.
Бях писал това лято в блога по повод на Олимпиадите "завеса за шоуто".  http://bglog.net/sport/21120 и http://bglog.net/sport/18887
А то се оказва, че "олимпийските методи" не били от вчера. Вместо да се радвам, че истината, макар и късно излиза на бял свят, ми стана тъжно. За Данчето, на която предстои пенсия ли? Или за това, че днес загубихме без време още една олимпийска медалистка (Цветанка Христова)? Или просто за безмилостно отминалото време, изгубеното детство и сринатия, обсебен от панелите от панелите стар, роден квартал? Не знам.
За всеки случай ако не вярвате на мен вижте:
http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=113072
http://sporta.bg/?load=Athletics::Champion&id=92

                Курсова работа

                               на: Магда Мохамад Назер,

                              ученичка от 8д клас,НГДЕК

 "Какво би било,ако Библията не съществуваше

                                              или

 значението на Светото писание вчера, днес и утре."

                                                          "Мерилото за живота и силата

                                                         на един народ ще бъде винаги

                                                         неговото отношение към

                                                         Библията... Тя съдържа учение

                                                         за висша нравственост,

                                                         култивира възпитание."

                                                                                               (Гьоте)

            Библията... Библията е велико богочовешко дело. В нея

са застъпени корените на миналото, отлитащите секунди на

настоящето, перспективите на бъдещето. Много неща са

казани за Библията - Вечната книга, притежаваща редица

уникални качества, които нито една друга книга в света не

познава. Библията е уникална по своя произход. Тя е

достояние на цялото човечество за вечни времена. Известно е

огромното й значение за развитието на всяка една сфера на

човешкото битие и обществен живот, но Библията прави много

повече - тя докосва, извисява, "моделира" не само отделните

личности, но и цели народи, общности.Тя е една необикновена

книга - Книга на книгите. Дори и най-свирепите й критици са

принудени да признаят изящния й стил,значението й като

източник на знания и житейска опитност,силата на нравствените

й послания. Но не за това е необикновена тя. Това, което я

отличава от останалите книги, е способността й, като доближава

човек до Бога, душевно да го преобразява, пораждайки в него

стремеж към един по-възвишен и хармоничен начин на живот.

               За написването на Светото писание, както още се нарича

Библията, са били нужни близо 1600 год, започвайки от XIV

в. пр.Хр. и завършвайки в края на I в. Понятно е, че в процеса

на изготвянето й са взели участие повече от 50 представители

("автори"). Удивителен е фактът, че макар всички те да са

живели в различно време, без да се познават, и да имат каквото

 и да било общо, Библията притежава поразително единство в

съдържанието си. Съставена от 77 книги, Библията се дели на

две големи части: Стар и Нов завет. Тя е основата, върху която

е изградено християнството, защото: " Всичко, що е било писано

от по-напред, писано е за наша поука, та чрез твърдостта и

 утехата от писанията да имаме надежда / Послание към

римляните, 15:4 / ".

            Общото във всички части на Библията е, че са писани с

 Божие вдъхновение, за да напомнят на хората неотменната му

грижа и любов. Светото писание има един автор, споменат над

3800 пъти, и това е Самият Бог. Тя има една основна тема и

подчинени на нея множество други. Божият план за спасение на

човечеството чрез една личност - Господ Иисус Христос е и

най-ценната информация, която Библията ни предлага. Макар

да знаем, че: " Всичкото писание е боговдъхновено...

/ 2 Тим. 3:16 / ", единствено Десетте Божи заповеди са написани

лично от Бог - Отец. Като цяло Библията представлява

съчетание на божественото и човешкото. Подобно е и

естеството на Христос.

            Друго уникално качество е забраната за допълване или

отнемане на свещения текст. Това обяснява факта за пълната

хармония в съвременната Библия и откритите сравнително

наскоро в близост до Мъртво море древни манускрипти.

Свидетелства за това са и направените от световнопризнатия

математик Иван Панин твърдения, че математическият дизайн

на Писанието е извън досега на човешкия ум, и нито едно

човешко същество не би могло самостоятелно да напише

Библията. До тези заключения той достигнал благодарение на

отличното си владеене на гръцки и еврейски език, и упоритостта,

която проявил в заместване на буквите от тези азбуки. Макар

откритията му да не са признати от Вселенската църква и до

днес никой не е посмял да опровергае заключенията му.

Множество учени твърдят, че в Библията се крие таен код,

разчитането на който би помогнало за предотвратяването на

катаклизми и събития от световен мащаб. Говори се, че в

Свещеното писание са зашифровани всички важни моменти от

човешката история, придружени с имена, дати и подробности.

Опити за разгадаване на библейската матрица е правил още

Исак Нютон, според чийто биограф, физикът до края на живота

си е бил убеден в съществуването й. Други изследователи

съобщават, че са имали информация, базирана на Библията,

за събития като 11 септември 2001 год, войната на Персийския

залив, атентати и прочие, но предупрежденията им не били

взети под внимание.

           Библията е паметник на историята на човечеството. Тя е

една от най-старите книги, своеобразно асимилирала и

обогатила мисълта и мъдростта на древните Месопотамия,

Египет, Гърция. Чрез Новия завет и христянството става част

от основата на съвременната европейска култура и

цивилизация. У славяните,както и у други народи първите

писмени паметници са преводи на части от Библията.

Характерна особеност, отличаваща я от останалите религиозни

 книги, е историческата и географската й обусловеност. Едно от

 най-честите твърдения на критиците срещу Евангелието е,

 че написаното в нея било неисторическо, имало характера

 на легенди и не можело да бъде доказано. Науката  обаче

познава няколко доста внушителни примери, категорично

доказващи достоверността на написаното: само преди

десетилетия бяха открити останките от величествената

 Вавилонска кула, датирана на около 4000 г. пр. Хр; доказано е и

400 годишното робство на евреите в Египет. " Легендата " се

оказва истина и в разказа за Содом и Гомор. Съвременни

разкопки открили останките от тези два града близо до Мъртво

море, а през последните две десетилетия се разкриха напълно

рухналите до основи стени на град Йерихон.

              Като литературно произведение Библията представлява

безценно съкровище. Тя съдържа поезия и проза, философия и

красноречие, драма и трагедия, лирика и нравоучения, право,

закони, летописи. Светото писание е най-превежданата,

най-разпространената и разпространяваната книга в света.

Преведена е на над 4000 езици, включително Брайл,

представлява най-издаваната книга, възлиза на над 60 млн.

 екземпляра годишно - рекорд в книгоиздаването. Притежава

 най-голямата читателска аудитория в света и е единствената

 книга надживяла вековете. Понастоящем са запазени над 8000

 манускрипта на латински и 4000 на старогръцки език.

              Силно въздействащо влияят взаимоотношенията между

Бога и Неговият народ. Именно тук се проявява както любовта

на Господ към човека, така и тази на човека към Господ.

 В съдбините на Божия народ през вековете, в неволите,

 борбите, страданията и възходите, в грижата му за

" посятото между плевелите " ясно си личи непрестанната грижа

 на Твореца към творението, постоянният опит на любовта да

" ороси " цветовете на увяхващите добродетели. Хуманизмът

и любовта са основно застъпени в Библията. Стремежът към

духовно извисяване и усвършенстване на нравствените

ценности е единственият начин да се " доближим " до

Създателя. Божието слово има силата да промени грешника.

Векове наред учени, философи и мъдреци са се опитвали

да го направят,но без успех. 27 % от текстовете на Светото

писание са точни пророчества. В Исая 46:9,10 четем, че само

Господ е този," който отначалото изявява края ". Потвърждение

на това е предсказанието в Откровение 9:15, където

седемнайсет века и половина преди да се случи е казано,

че Отоманската империя ще отслабне и султана ще потърси

помощ, за да не се разпадне империята му. Това трябвало да

се случи на 11 август 1840 год. Две години по-рано Йосиф

Лич от Филаделфия, базирайки се на пророчеството,

оповестява бъдещата капитулация, но никой не му повярвал.

Едва когато това се случило станало ясно,че думите му не

са напразно.

              Неизмеримо е благотворното влияниена светото

писание върху всички сфери на човешкото битие и обществен

живот: литература, изкуство, култура, история, социално дело,

различни клонове на науката. Неизброими са имената

на хилядите представители на човечеството, дали чрез

творчеството си достоен израз на обичта си към Книгата

на Бога. Библията е най-обичаната, но и най-преследваната

книга в историята. Познати са не малко масови унищожения.

Хората ненавиждат Божието слово, защото се боят от неговата

истина. Библията бичува греха, невежеството, фанатизма. В

нея се прокламира доброто, казано е: " Както искате да

постъпват с вас човеците,така и вие постъпвайте с тях ".

             Малко известен е фактът, че първата книга, преведена

от братята Кирил и Методи през IX век и написана на

новооткритата славянска азбука, е именно Библията. В

по-късните преводи взимат участие изявени български

дейци като Петко Рачев Славейков,Неофит Рилски,

Константин Фотинов и други. В частност посланията на

Евангелието извършват революционен преврат в социалната

и политическа сфера на живот в България неколкократно.

Два са съдбовните моменти в историята на родината ни,

когато народът ни е спасен от асимилация: веднъж през IX

век, когато преводът на Светото писание от  Кирил и

Методий спира елинизирането на обществото ни,

повторното спасяване на народното ни съзнание започва с

дейността на Паисий Хилендарски и продължава с

печатането на Библията на новобългарски език през 1871

год. от даровития просветител и пламенен патриот Петко

Славейков. Благодарение на това първо издание се

поставят основите на българската граматика,

трансформира се модерният български език, формира

се автокефалната българска екзархия и се гарантират

процесите на българското възраждане. Загрижен за

погазването на добродетелите в следосвобожденския

период геният на българската литература Иван Вазов

споделя мнението си за Божията книга: "  Аз не зная

под небето друга книга, по-могъща и тъй всеобща,

каквато е Библията... Там дето Библията се знае и

чете, злините са случайни, а добродетелите са трайни

спътници на живота.Учудвам се, че тази Свята книга

 много слабо се знае у нас".

            Безкрайно е значението на Библията в човешкия живот.

Никой истински вярващ християнин не би могъл да си представи

света без Светото писание. Известния руски химик Ломоносов

казва: " Съществуват две велики книги, които трябва да четем-

природата и Библията ". Първата, за да признаем Божието

всемогъщество, втората -за да научим как да се опазим от

греховете ". Библията е най-дълбокият извор на нашата

цивилизация, както известният Рудолф Щайнер добавя в своя

реч на тази тема. И именно Евангелието, боговдъхновено по

същността си, е помогнало на цивилизацията ни да оцелее през

всички тези векове. Динамичният и греховен свят ни поглъща

безмилостно.Забързани в напрегнатото си ежедневие, все

по-рядко се обръщаме към Господ и към Библията, а именно

в това се състои Спасението -да отворим душите си и да

съсредоточим вниманието си върху непреходните неща в живота.

Библията ни дарява с надежда за изкупление и вяра в доброто.

Като пътеводна звезда ни посочва правилната посока, осмисля

живота ни, разпръсква мъглявината на безметежното ни

 съществуване. И не случайно Иисус Христос казва:

 " Аз съм Алфа и Омега; началото и краят; на жадния Аз ще

дам даром от извора на живата вода / Откровение на свети Йоана,

гл.21, стих 6 / ".   

Благоевград.ppt     Запознайте се и с моя роден град. Впечатлих се от презентацията на Мая, направих няколко неуспешни опити да прикача Песен за Благоевград  http://www.vbox7.com/play:174a3c6b и се примирих с чуруликане на птички. Ако някой реши да ми помогне, ще му бъда изключително благодарна!

За улеснение на учениците от 3. клас предлагам следния работен лист за систематизиране на знанията при годишен преговор по човекът и обществото. 

 Н А У Ч И.doc

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове,GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така,без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?

Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките– и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”.Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше.Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.