Едно стихотворение от поредицата  Чужда муза

Осъме,сребрист Осъме,

помниш ли лунната вечер?

Вятърът  волно  развея

гордите стройни тополи    

златният месец огрея

твоите къдри сребърни

“Стратеша”тихо зашепна

страшни хайдушки легенди.

Бяхме край теб със нея,

моята мила Лиляна….

Вятър повея-развея

нейните черни къдрици,

месецът пламна –запали

две любими звездици

две очи мили за мене…

....Осъме,сребрист Осъме,

как да си братко,разсея

черната мъка по нея?

…..Ти ще я братко,измиеш

в твоите води студени.

“Стратеша” ще си запее

старите песни хайдушки

и ще се братко разтуша.

     ( със съкращения)

Луната тихо изплува над къщите на потъналият в призрачен сумрак град. Лъчите й решиха да се поразходят заедно по романтичните му улички, затова слязоха по лунната пътека. Те тръгнаха по надипленият й от морските вълни килим към него. Лъчите леко се изкачиха по стълбите към заспиващия след тежкият и горещ ден град. Решиха да тръгнат по една уличка която ги мамеше със старите красиви къщи и загадъчни завои. Те бавно се разхождаха запленени от цялата тази красота събрана на този малък полуостров. Лъчите гледаха смаяно как смокиновите дръвчета протягаха нежно клоните си към къщите сякаш се опитваха да запазят тази красива лунна нощ да продължи малко по дълго от обикновено.

Луната
тайно
погледна през прозореца.

Свещите
бавно
горяха до леглото.

Сенките
нежно
се сливаха на стената.

Луната,
изчервена,
се скри зад облак.

Кой забрави да дръпне пердето?