Какво точно се крие зад екопротестите в защита на Странджа? Какви социални напрежения движат това самоорганизирано в интернет гражданско недоволство и как то може да се развие в бъдеще? Някои коментатори вече допускат тези протести да родят нова политическа формация. Тя ще бъде "антисистемна" като "Атака" и би била нов знак, че самата политическа система е неефективна и не обединява достатъчно широки обществени интереси по прозрачен начин. Най-същественото е, че това ще бъде първата формация, която превръща етико-естетическа платформа в политическа програма. След като основната тема на прехода (за собствеността) вече е изчерпана, възниква нов болезнен проблем - за пейзажа и средата за живеене. Кой има право да променя пейзажа и как? Иначе казано, може ли внезапно забогателият тарикат и пошляга да префасонира своите владения по собствен вкус, или трябва да се съобрази с някакви норми? Има ли такива норми? Става дума за естетиката, за красивото и връзката му с доброто като политически проблем. Веднага искам да подчертая, че поговорката "На вкус и на цвет товарищи нет" е звънтяща фолклорна глупост. Точно общият вкус е маята на истинското приятелство, а може би и на политическо съмишленичество.
Електоралният потенциал на една бъдеща, да я наречем условно "Екоатака", може лесно да се провери чрез социологически сондаж с примерно следните въпроси: "Ако изборите бяха днес,

за кого бихте гласували - за Петко Арнаудов или за блатното кокиче?"

или "Кое според вас е по-голяма национална ценност, Йордан Цонев или пясъчната лилия?" Не става дума за царевския кмет и депутата като личности, а като социални типажи. Струва ми се, че електоралната подкрепа за пясъчната лилия и блатното кокиче ще надхвърли 4%. Надявам се да е така.
Изглежда властите точно разкодираха скрития потенциал на екобунтовете, ако се съди по енергичната реакция на екоминистерството и прокуратурата срещу заличаването на парка "Странджа" и предстоящото оскверняване на последните що-годе запазени части от морския бряг. В същото време тази енергична реакция изглежда гузна на фона на дългогодишната законодателна и административна леност в угода на пошлото и кича. От изявленията на председателя на Върховния административен съд (ВАС) Константин Пенчев в защита на неговите колеги, отсъдили в полза на мутрите и бетона, излиза, че съдът по принцип симпатизира на природата, но

самото законодателство е по-страшно от природно бедствие

Това сигурно не е далече от истината, като се има предвид, че законът за Черноморието повече от пет години се премята в парламента, за да могат мутренските вкусове да се разгърнат в пълнота. При това, след като беше приет, влизането му в сила беше отложено с половин година, за да може грозотията да се доразгащи. Това е все едно някоя жена да каже на мъжа си: "Минчо, от Нова година обещавам да ти бъда вярна, ама нека дотогава да си помърсувам". Подобно поведение няма как да не мотивира електорални нагласи в полза на една "Екоатака".
Впрочем грозното поведение на българската държава по морето има не само архитектурни знаци. Ето една сценка от юни т.г. на плажа до къмпинг "Градина". Мъж, жена и две дечица лежат под разпънат (собствен) сенник. Идва маймунообразен човек с дебел врат, придружен от още два примати, и започва да обяснява на семейството, че трябва да му плати 10 лв., за да остане под сенника, защото този плаж е взет на концесия и на него са сложени чадъри, за да се седи под тях и да се плаща, а не да се разпъват сенници. Тази сценка е възможна благодарение на симбиозата между българската мутра и българската държава. Точно държавата позволява на нахалната мутра да застане между гражданина и морския бряг. Хората със сенника сигурно няма да забравят унижението, на което ги е подложила тяхната държава чрез плажните концесионери, а това със сигурност ще породи съответни електорални настроения.
Миналото лято един приятел ме убеждаваше, че и най-скверните инвестиционно-архитектурни блудства не могат да унищожат залива Алепу (между "Дюни" и Аркутино). Аргументите му изглеждаха силни: плажната ивица е тясна, зад нея минава пътят, а след това е блатото, което е защитен природен обект (макар че сам по себе си този факт не е пречка, както стана ясно с помощта на ВАС). Особеното в случая е, че дори по съдебно-административен път блатото да бъде обявено за земеделска земя, подлежаща на реституция, продажба, промяна на статута и застрояване, то пак ще си остане блато. Преди седмица минах оттам и видях, че приятелят ми се е заблудил. Точно на нос Хумата срещу Змийския остров някой е успял много бързо да вдигне няколко 6-7-етажни кооперации с архитектурен силует, който силно напомня за бургаския комплекс "Меден рудник".
През 80-те години, когато беше построен курортът "Дюни", той можеше да бъде сочен като пример за разумно и грижливо отношение към природата. Това бяха предимно двуетажни вили, изтеглени от морето и естествено вписани в Куков баир, така че да не изпъкват над общия силует на терена. Архитектурата сдържано съчетаваше национален и средиземноморски стил. След приватизацията кичът властно затисна това място. Сред дискретно потопения в зеленина курорт щръкнаха два импозантни 7-8-етажни хотела в бозаво и двата дефинитивно нелепи точно на това място, като единият е апотеоз на строителната безвкусица. Хотел "Марина Роял Палас" е вирнат точно на нос Малката Агалина, при това на остър завой на главен път и казано по катаджийски, всеки трансфер на туристи създава опасност от ПТП. Това лято почитателите на Аркутино ще трябва да се сбогуват завинаги с онова прекрасно местенце, защото скоро се очаква и там да влязат багери.
В момента цялото протежение на брега от Созопол до Каваците представлява

уникална по своята нелепост гледка

Все едно някакво дете е разпиляло кубчета за игра без никаква мисъл и идея. Тъй като не е имало общ градоустройствен план, нито някакъв контрол, всеки си е правил каквото му скимне. Резултатът дели границата между уродливото и налудничавото. Може да се видят всякакви архитектурни стилове - възрожденски, модернистични, мутробарок, има колонади, балюстри, арки и всякаква орнаментация на бъбривата безвкусица. Ако се съди по архитектурата в този район, а тя е изкуство, което никога не лъже, българското общество страда от остра форма на инфантилизъм. Строителните екземи и урбанистични струпеи издават вътрешни социални болести. Странно как едно хленчещо поради хронична бедност общество успя да разгърне такова мащабно строителство и да залее с бетон и простотия най-красивите места от своя природен пейзаж? Противоестественото строителство е функция на противоестествено забогатяване. Едно устойчиво, законно и разумно забогатяване би имало различен архитектурен израз. Особено ако забогатяването е по някакъв начин свързано с образование и интелектуален статус. Освен това общество, което е свикнало да забогатява само чрез преразпределяне и разпродажба на ресурс, е обречено винаги да бъде бедно. Бедността е ментално състояние.
Скандалите около "Натура 2000" и парка "Странджа", опустошенията край Созопол, Несебър, Иракли, Камчийски пясъци и на много други места (Банско, Витоша, софийските квартали) са тъжно свидетелство, че

българското общество не е европейско като тип мислене,

не е гражданско, то няма усет за общо благо и баланс между обществен и частен интерес. То е чуждо на онази социална добродетелност, която европейските хуманисти от епохата на Просвещението наричат sensus communis. Това е понятие, изразяващо общия усет за правомерно и истинно, който споява обществото, това е усет за правилното и благопристойно нравствено поведение, умението да се различава допустимо и недопустимо, "усет за практическа истина". Дефицитът на такъв усет тъкмо във ВАС е особено притеснителен. Този усет включва и "добрия вкус" като норма на обществен естетически консенсус. Екологичните бунтове дават надежда, че тази социална добродетелност започва да покълва и да търси форми за гражданска, а вероятно в бъдеще и за политическа изява. Обществената подкрепа за това движение би била израз на гражданска зрялост.
Интересна в тази ситуация е и една особена размяна на обществени роли. Докато публичната власт в лицето на кметове, съдии, депутати, министри и разни чиновници конспирира срещу обществения интерес и добрия вкус, някакви нелегални хора успяват да се сдружат в интернет и се опитват да склонят държавата към морално и естетическо приличие. Изглежда интернет ще се окаже новото пространство за гражданска съпротива, нещо като нов Балкан с нови шумкари.
Обществените защитници на бетона сочат като основен аргумент развитието. Да не се спира развитието на региона. Дали всяко развитие трябва да бъде насърчавано? Криминалното нахалство, грозотията, безвкусицата и пошлото са неща, които у нас доказано съпътстват развитието. Предстои да се разбере дали един обществен натиск може да ограничи тези странични ефекти на развитието. На първо време това означава да се ограничат правата на самоуправление в строителството в някои общини поради фрапираща морално-естетическа несъстоятелност. В бъдеще вкарването на естетическата тема в политическия дневен ред би могло да доведе и до един закон за пейзажа. В моите най-разюздани мечти той звучи така: "Право да променят пейзажа имат само хора, които са вътрешно убедени, че е по-добре това да не се прави. Мястото на селянина е в пейзажа, земеделската земя служи за земеделие."
Конвенционалният туризъм е модерно блудство, способно да олигави и лиши от автентичност всяко красиво място. При това както блудникът обича млада и свежа плът, така и

мутротуристическите босове предпочитат да сеят безвкусица

сред девствена природа. Просветените и платежоспособни хора вече се насочват към т.нар. алтернативен туризъм и търсят неосквернени места - планини, чисти брегове, пещери, истински села, влече ги дивото. Сигурно след време жителите на Царево и Варвара, които сега мечтаят да превърнат своите ниви в строителни парцели, ще вникнат в дълбокия смисъл на старата персийска мъдрост, която казва, че на глупака и щастието му е глупаво.
Tags: children, earth, green, natura 2000, nature, poesis
Prev: Събщение до медиите за Странджа - на чай пред МВР