Някога, някъде там, всред жълта суха земя, напукана от безплодие и отрова се изправяше черната снага на град. Хората вървяха из свъсените му сиви улици със свъсени сиви лица и почернели от тъга и злоба души. Над тях тегнеше вековното проклятие да нямат това, което искат и да искат това, което не могат да имат. Зад всяко от сивите лица и всяка от черните души се криеше малка розова мечта за райски живот, без страдание и без несгоди – кротък измислен оазис на нежността и любовта, които хората се бяха отучили да изпитват един към друг. И във всеки от малките измислени оазиси хората си мечтаеха да дойде Герой с бляскави доспехи и ясни очи, който да ги спаси от робството на тъгата и неуспеха. Всички тайно си говореха за това как един истински Герой би могъл да ги поведе към слънчевия простор на свободата. Но никой и никога не се наемаше неговите хилави плещи, пожълтели от сенките на града, да понесат бляскавите доспехи и той да бъде Героят.

-Истински Герой... как ни трябва един истински Герой – каза Някой си.

-М-да – отговориха му другите и продължиха да бродят из сивите улици, надянали своите сиви лица. Бяха си разменяли тези думи стотици пъти.

“Колко отдавна чакаме този истински Герой... и колко ли дълго още сме прокълнати да го чакаме...” - помисли си Някой.

“А как искам някак да го доведа този Герой, само да знаех кой е или къде да го намеря! Ами ако не се е родил? Ами ако той не се роди преди аз да умра?...”

“Казват, че Героят е последната ни надежда и няма кой друг да ни спаси от тъгата и робството... но как искам още утре да бъда щастлив и свободен!”.

Някой си седеше и си мислеше, а около него бушуваше морето от хора със сиви свъсени лица. И никого не тревожеше и никого не вълнуваше, че Някой си седи сред морето и тъгува. Всеки бе прекалено зает да тъгува сам за себе си.

“Ние сме тъй безразлични и безчувствени! Как ще ни спаси този Герой, ако ние сами не потърсим спасението си?”

“А дали Героят няма да ни се обиди, че сме тъй бездушни и груби?”

“Няма да стоя тук и да чакам! Ще направя нещо, за да бъдем готови, когато Героят дойде да ни спаси!”

“Но какво може да направи един Някой си?Аз нямам бляскави доспехи, нито огнен меч, с които да се изправя срещу злото, тъгата и робството. Аз не съм силен и красив, аз съм просто един човечец със сиво лице и хилави плещи, който крачи из черния град. Какво мога да дам аз, за да ни избавя от мъките?”

И Някой си се сети, че имаше нещо, което би могъл да даде - нещо, което би могъл да жертва. Което никой друг не искаше да даде и да жертва - своя малък измислен оазис. Някой можеше да даде мечтите си, любовта си, копнежа си. Сърцето си.

И Някой си лекичко почувства как го обгръща нежен топъл вихър и многоцветни искри и лъчи бликат от гърдите му и любовта, щастието и мечтите от неговия малък оазис обсипват морето от сиви свъсени хора.

Някой си усети как бурният порив на криле го отдели от земята. Само миг след това, в небесните висини, мразовит повей развяваше косите му и галеше челото му със студени капчици мъгла.

“Жалко, че не съм Герой и не мога да ни спася от тъгата и робството” – помисли Някой си в последния си миг. – “И нямам бляскави доспехи, нито огнен меч, а само моята малка човешка любов и моите малки човешки мечти. Колко ми е мъчно, че те няма да ни спасят...”.

А долу, на земята, морето от хора със свъсени сиви лица беше застинало в потрес, със съсечено безразличие в ръце, вторачено в безжизненото тяло на Някой си. Някой си лежеше с огромна кървяща рана в гърдите и изтръгнато сърце. И нито един човек със сиво свъсено лице не го подмина с безразличие и хлад. Защото кръвта, любовта, мечтите и устрема на жертвалия се Герой нарисуваха в черната снага на града първото петънце свобода и щастие.

В далечните полета жълта суха земя, напукана от безплодие и отрова, се появи малък стрък. Зелен, крехък и свеж.

РАБОТОДАТЕЛИТЕ ЗА УЧИТЕЛСКАТА СТАЧКА
Людмил Костадинов
Единствените, които застанаха на ясна позиция по повод стачката на учителите, бяха така наречените “национално представителни работодателски организации”, т.е. представителите на едрия местен и чужд капитал у нас (виж "Декларация на национално представителните работодателски организации"- ). Деболоочието и арогантността, с която се опитват да защитават своите класови интереси, са добър повод за размисъл и коментар.
В тяхната декларация от 3 октомври 2007 г. се заявява силното им безпокойство, че “непрекъснато се правят сравнения с равнището на заплащане в други европейски страни, без да се отчитат различията в производителността на труда – БВП на човек от населението, и в цените на потребителските стоки и услуги у нас.” След което се посочват редица цифри, за да се внуши, че в България заплащането е относително по-високо, а производителността на труда и цените по-ниски в сравнение с другите страни от ЕС. Ако обаче внимателно прочетем данните които самите наши капиталисти са посочили, ще видим ,че те свидетелстват за точно обратното положение.
Производителността на труда била 35,3 % от средната за ЕС, а цените на потребителските стоки и услуги 43 % от средното равнище за ЕС. С други думи цените се оказват доста по-високи от производителността на труда. В декларацията не се споменава кой присвоява разликата.
Що се отнася до работните заплати, нашите уважаеми капиталисти изобщо са пропуснали да споменат какъв процент са те от средните в Европа. Но добре известно е, че и изчислени по паритетен курс (както производителността на труда), заплатите у нас със сигурност са под 25 % от европейските. Оказва се, че у нас заплатите са относително много по-ниски от производителността на труда, но като капак на всичко цените са относително най-високи в сравнение с ЕС. И на кого трябва да благодарим за това положение освен на нашите скъпи работодатели и техните чужди господари, и разбира се на отгледаната и отхранена от тях и вярно служеща им наша “политическа класа”. И още нещо – кой трябва, според работодателите, да развива производителността на труда, да увеличава БВП на човек? Нали те са сега “фюрерите” на българската икономика, нали те определят какво ще се произвежда, нали те търгуват с произведените у нас стоки. Кой носи отговорност за “трудно овладяваната инфлация и високия дефицит на търговския баланс”? Не са ли те които определят генералния курс в политиката и икономиката на страната? Изобщо те носят ли отговорност за нещо в нашата страна освен да си прибират печалбите и да си карат мерцедесите?
Ето още малко данни от декларацията. От една страна нашата икономика имала добри темпове на растеж на БВП от 6 % годишно, но производителността на труда (БВП на човек от населението) нараствала само по 2 % годишно. Това е възможно само ако броят на населението е нараствал с около 4 % годишно през споменатия период. А добре известно е, че населението у нас не само не расте, а по-скоро намалява, което означава, че производителността на труда расте не с 2 а с над 6 % годишно. При това трябва да се подчертае, че производителността расте не в резултат на изграждането на нови предприятия или модернизация на старите от работодателите, а от по-тежкия труд, експлоатация и претоварване на наемните работници в приватизираните стари предприятия.
Работодателите са възмутени, че средната работна заплата през последната година нараснала с 18,3 % което било “с над 50 на сто над повишението на цените”. Но дори и да приемем, че повишението на цените е било 12 %, както се посочва в декларацията, то превишението на заплатите е само 6,3 % (а не 50 %) и това превишение е по-ниско от ръста на БВП от 6,4 %, през същата година. С други думи повишението на заплатите е по-ниско от реалния ръст на икономиката плюс инфлацията. Никаква макроикономическа стабилност не може да заплаши подобен ръст.
С изключителен цинизъм в декларацията на работодателите се внушава, че финансовата криза през 1997 била предизвикана от повишаването на заплатите. Тук безсрамието е достигнало своя връх, тъй като добре известно е, че финансовата криза през 1997 г. беше резултат на ограбването на банките от работодателите или както тогава го наричаха раздаването на “лоши кредити”. Хората получаващи заплати не само, че нямат никаква вина за тази криза, но понесоха върху гърба си цялата и тежест.
Както би могло да се очаква, в декларацията си работодателите се опитват да сблъскат интересите на наемните работници от “реалния” и “публичния” сектор. Според тях за увеличаване заплатите на работниците от “публичния” сектор трябвало да се повишат данъците на работниците от “реалния” сектор, но са “забравили” една друга възможност – да се повишат данъците върху печалбите на самите работодатели. Нека припомним, че тези данъци у нас са най-ниските в света. Да припомним също, че у нас се готви и въвеждането на невиждан в световната практика, 10 % “плосък” данък върху доходите и премахване на необлагаемия минимум, което ще е нова тежест за средните и ниски доходи за сметка на значително облекчаване на големите доходи.
Изобщо у нашите работодатели не се забелязва желание да информират обществото каква част от обществения продукт присвояват, какви данъци плащат и да направят сравнение с практиката в Европа и света.
За разлика от работодателите така наречените “синдикати” се държат абсолютно неадекватно.
Вместо общи протести на всички наемни работници срещу причините за бързото поскъпване на основни стоки и услуги, срещу готвените “реформи”, т.е. съкращения на работници, срещу намаляване корпоративния данък върху печалбите на работодателите и въвеждането на така наречения “плосък” подоходен данък и премахване на необлагаемия минимум, бяха изкарани само учителите с искания за голямо увеличение само на заплати и то само на техните заплати.
Но друго и не може да се очаква от тези синдикати, които “признават”, че било правилно да се извършат големи съкращения на учители, под формата на ”реформа”. А запазването на работни места е първата и главна задача на всяка организация, която защитава интересите на наемния труд, по-важна и от увеличаване на заплатите. Още повече, че главната цел на “реформата” е обявено повишаването качеството на образованието, което не може да стане с увеличаване броя на учениците на един учител.
от www.septemvri23.com

             Една не особено известна доскоро бизнес-дама, превърната напоследък в медийна знаменитост, заплаши от телевизионния екран, че ще заведе в Страсбург съдебен иск срещу членовете на Стачния комитет на българските учители, тъй като стачката, подстрекавана от тях, лишава детето й от право на образование.

            Кой знае защо, тази дама не желае да съобрази, че учебни занятия не се провеждат поради липсата на напредък в преговорите между стачкуващите, от една страна, и правителството, от друга, и че следователно детето на госпожата е лишено от правото си на образование поради неотстъпчивостта и на двете преговарящи страни. Така че ако тя действително желае да заведе иск в Страсбург, това би трябвало да бъде иск не само срещу стачкуващите, но и срещу правителството на Република България.

            Впрочем, ако ще се предявяват искове заради отнемане на исконното човешко право на образование, то пред съда трябва да бъде изправено даже не българското буржоазно правителство, а самата капиталистическа система, която лишава от право на образование стотици милиони деца, които по данни на ООН са принудени да работят, да проституират или просто да ровят в кофите за боклук, за да оцеляват. В днешния капиталистически „рай”, където всичко е подчинено на интересите на частната печалба, стотици милиони възрастни хора, пак по данни на ООН, са напълно неграмотни. И никой не води дела заради това античовешко положение на нещата.

            Тази чудовищна несправедливост – лишаването от право на образование – не трогва никого от владетелите на богатствата и техните политически слуги, не трогва особено и т.нар. благотворителни фондации и неправителствени организации.

            Любопитно е, дали госпожата, която смята да съди Стачния комитет на учителите,  е намерила за нужно да изрази по някакъв начин своята съпричастност със стотиците милиони беззащитни деца (такива има вече и у нас, нали тук също се възцари капитализъм!), които са напълно лишени и от правото на образование, и от цял ред други неотменими и безусловни права на детето?

            Не се съмняваме, че детето на уважаемата госпожа ще получи в края на краищата добро образование, не се съмняваме, че тя самата ще направи всичко необходимо за тази цел, че същото ще сторят и неговите учители, когато се завърнат в класните стаи. Искаме само да й обърнем внимание, че въпреки стачката нейното дете и в момента получава изключително ценен урок от своите стачкуващи учители – урок по солидарност и гражданска доблест.

ДВИЖЕНИЕ ЗА СЪПРОТИВА "23 СЕПТЕМВРИ"
www.septemvri23.com  septemvri23@abv.bg

Ще има пак синчец и теменуги
и погледът им син ще бъде пак -
но хората ще бъдат вече други
и друг - денят на бащиния праг.

Дали ще им разкаже с памет свежа
историята, или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи...



Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите -
какъв живот живяхме ний!