На р.д. на Тони бяхме на балкона и Тери изведнъж ме попита: "Как се справяш със стреса?"
Отговорих: "Какъв стрес? Аз се ядосвам за 5-10 минути и после ми минава..."
Казах му също, че планината е най-доброто лекарство срещу стреса, пък Таня и Жоро се съгласиха с мен. Второто лекарство е театърът. Тери, да го знаеш ;) Имате ли свободно време, качвайте се на чист въздух. И хората там са по-сърдечни и забавни :)

В събота обикновено излизам с приятели, а тази бяхме на р.д. на Ace Coke и се прибрахме рано... Към 4,30 ч. Наложи ми се да стана след 3 часа, защото имах среща с нашите на Хладилника, за да се качим на Витоша. Цял ден на планина! Времето беше много хубаво! Слънце, синьо небе, панорами, всичко се е раззеленило! Красота! После отидох и на танци, както всяка неделя, и се разглобих тотално. След танците имах среща с Калин. Прибрах се с последния рейс, душ и заспах моментално. Хубаво ми беше, но сега ми е изморено. Мразя в понеделник да се чувствам така. Имам усещането, че цяла седмица ще съм е кисела и недоспала. Дано да не стане така.

Ям ягоди в офиса и си мисля: "Кой ли е нарекъл събота и неделя почивни дни?" За мен тези дни се казват изморителни дни :Р Интересно ми е колко от вас наистина успяват да си отдъхнат от седмицата? И как? Не ми казвайте само, че стоите вкъщи пред монитора, когато навън грее слънце...

Съчинение от 200 думи за домашната по стилистика. На български може и да не са двеста. Още се чудя как успя да го измисли това заглавие и как съм си смукала от пръстите тази глупост, докато навън трупа ли, трупа...Но пък се получи забавно, прочетете го и се посмейте на упражненията в 3 курс :) И моля да ми се прости ужасният стил на български, превеждам от френски :)

 

Здравей, Пролет!

Пролетен ден в планината - тревата е зелена и навсякъде човек чувства свежестта. Слънцето грее и се усмихва на цветята, които се раждат и вдигат главички към Небесния господар. Горските животни дават живот на  малките си и навсякъде се усеща любовта и младостта на преродената гора. Песента на птичките е толкова красива, че слънцето иска да я слуша възможно най-дълго, за това и дните стават все по-дълги.Но след дългия ден идва залезът - червеното, жълтото, розовото се смесват, за да се различават от зеленото. Най-красивите залези са пролетните.

Пролетната нощ в планината - тя е светла, леко хладна. Луната - господарката на нощта, е красива като сребърно бижу. Цветята, животните са заспали. И точно сега идват да танцуват самодивите. Проспали цялата зима, те чувстват кръвта да тече във вените, животът да бие в сърцето.Хорото оголо омагьосания огън започва. Те танцуват, танцуват, танцуват.През цялата нощ.

Идва Зората.Слънцето се събужда и става, а самодивите вече са си тръгнали.То се усмихва и казва както всяка пролетна утрин "Здравей,Пролет!"

Край :)

А сега се смейте на воля ;) 

П.С. Бъдете благодарни,че ви спестих картинките с подскачащите зайчета и новородени сърненца. 

 

Катерих се по стръмни скали, прескачах бездънни пропасти, затъвах в преспи и посрещах леден вятър с гърдите си. Сразявах змейове и хора, преплувах реки и разгадавах тайни пътища. Местех наранени стъпала напред, протягах одраскани от тръните ръце нагоре. Вървях, тичах, катерих се, пълзях напред, защото вярвах, че Го търся. Той седеше там, на един от върховете на далечните сини планини и държеше в ръцете си Отговора. Един въпрос – на толкова имаш право, ако стигнеш до трона Му. Един въпрос, а после вечно мълчание.

Дойде денят, в който далечните сини планини се превърнаха в близък каменист хребет. Вървях с потътрящи се крака по козята пътека, а тръните закачаха парцаливите ми крачоли. Толкова време. Толкова усилия. Толкова болка. И най-сетне Го намерих. Знаех, че Той е там – всяка трепереща от преумора жилка на тялото ми го чувстваше.

Влязох в пухестия облак, покрил последните стъпки до трона Му. Всичко в мен натежа с оловото на изхабените сили. Да поседна за малко? Да спра за малко? След всичките години, в които устните ми жадуваха да зададат Въпроса, не бих позволил на нито един миг да бъде изхабен в нелепа заспала почивка.

Ето Го. Не седеше, не стоеше, нито се носеше над земята. Просто беше там. Прегазил реки, блата и трупове на сразени врагове, изкатерил непристъпни върхари и посякъл страха си с безмилостна решимост, най-сетне Го намерих.

-Дойдох да задам въпроса. – казах аз. Не получих отговор, но знаех, че Той ме беше чул.
-Какъв е смисълът? – извиках аз. Мина цяла ера на страдание и усилие, докато жадувах да изрека тези думи.

Мълчание. Празнота. Нищо. Гласът Му не прогърмя страховито, не чух думи в главата си, не се появи тайнствен надпис. Нима всичко беше измама? Нима Той бе просто евтина измислица на селски знахари?

Обърнах се. Надолу се виеше пътеката, по която се бях изкачил. Бях се катерил и слизал, падал и ставал, побеждавал и губил, безмилостно лял своя и чужда кръв. Само един път, само една посока – напред. И всичко това, за да стигна до Него, за да задам Въпроса. Въпросът за смисъла. И да получа мълчание. Защото точно то ми беше необходимо, за да разбера своя Отговор. Своя смисъл. Напред.

Катерих се по стръмни скали, прескачах бездънни пропасти, затъвах в преспи и посрещах леден вятър с гърдите си. Сразявах змейове и хора, преплувах реки и разгадавах тайни пътища. Местех наранени стъпала напред, протягах одраскани от тръните ръце нагоре. Вървях, тичах, катерих се, пълзях напред, защото вярвах, че Го търся. Той седеше там, на един от върховете на далечните сини планини и държеше в ръцете си Отговора. Един въпрос – на толкова имаш право, ако стигнеш до трона Му. Един въпрос, а после вечно мълчание.

Дойде денят, в който далечните сини планини се превърнаха в близък каменист хребет. Вървях с потътрящи се крака по козята пътека, а тръните закачаха парцаливите ми крачоли. Толкова време. Толкова усилия. Толкова болка. И най-сетне Го намерих. Знаех, че Той е там – всяка трепереща от преумора жилка на тялото ми го чувстваше.

Влязох в пухестия облак, покрил последните стъпки до трона Му. Всичко в мен натежа с оловото на изхабените сили. Да поседна за малко? Да спра за малко? След всичките години, в които устните ми жадуваха да зададат Въпроса, не бих позволил на нито един миг да бъде изхабен в нелепа заспала почивка.

Ето Го. Не седеше, не стоеше, нито се носеше над земята. Просто беше там. Прегазил реки, блата и трупове на сразени врагове, изкатерил непристъпни върхари и посякъл страха си с безмилостна решимост, най-сетне Го намерих.

-Дойдох да задам въпроса. – казах аз. Не получих отговор, но знаех, че Той ме беше чул.
-Какъв е смисълът? – извиках аз. Мина цяла ера на страдание и усилие, докато жадувах да изрека тези думи.

Мълчание. Празнота. Нищо. Гласът Му не прогърмя страховито, не чух думи в главата си, не се появи тайнствен надпис. Нима всичко беше измама? Нима Той бе просто евтина измислица на селски знахари?

Обърнах се. Надолу се виеше пътеката, по която се бях изкачил. Бях се катерил и слизал, падал и ставал, побеждавал и губил, безмилостно лял своя и чужда кръв. Само един път, само една посока – напред. И всичко това, за да стигна до Него, за да задам Въпроса. Въпросът за смисъла. И да получа мълчание. Защото точно то ми беше необходимо, за да разбера своя Отговор. Своя смисъл. Напред.