Владо Любенов, известен също и като vladolubenov, а през повечето време като vladolubeniov, може да гугълнете и прочетете. Тук пускам няколко негови стихотворения:

ПОСЛЕДНА ДОЗА

Животът дари ме с красиви жени, -
неизмислени, цветни… обаче,
все чакам онази, в последните дни,
която над мен ще заплаче…

Ще приема последната доза морфин,
да забравя за болното тяло,
и тогава, през залеза розово-син,
тя ще дойде, облечена в бяло.

Ще погледне дали е системата в ред,
ще разроши ми с пръсти косата,
и ще каже: “Аз знам, ти си онзи поет,
толкоз нежно възпял красотата…”

Ще повярвам на тази надвесена гръд,
и на пръстите нежност събрали,
и ще знам, че готов съм да мина отвъд,
ако някой така ме пожали…

“Кажете, какво да напрая за Вас…” -
ще прошепне, преди да заплаче.
“Съблечи се, за миг да те видя в анфас!” -
ще прошепна, изгубен във здрача…

…И тъй копче, след копче, след копче в нощта,
ще разкрива тя своето тяло…
И тъй вкопчил се, вкопчил се в миг красота,
ще остана в живота изцяло!

И ще светят пак в синьо вън двете брези,
като в приказна нежна поема,
и преглътнал най-сладките женски сълзи,
ще изключа аз свойта система…

13.03.2006г.



ЖЕНАТА, КОЯТО СИ МИЕ НОЗЕТЕ

Жената, която си мие нозете,
не вижда как в нежната вечер,
на покрива седнали, гледат мъжете,
дошли отдалече…

Те дълго работиха в чуждата къща,
тя дълго по стаите мете,
не виждайки как със очи я поглъщат
и здраво работят мъжете…

И слязла на двора, тя пусна чешмата
и дълго под струята ледна
си ми със сапуна и плакна краката,
нагоре за миг не погледна,

дори не разбра как във нежната вечер
безкрайно я гледат мъжете, -
нея, жената, запомнена вечно,
която си мие нозете…

06.09.2006г.



МИРИС
 
Тя каза: “Нека бъде тъмнина!”
Протегна се… и лампата угасна.
И аз усетих мирис на жена, -
невидима, безмълвна, и опасна…

Седях и вслушвах се… Ни шум, ни дъх…
Опитах се да свикна с тъмнината.
Почувствах се направо като плъх,
в капана безпощаден на жената.

Представях си,  как всеки следващ миг,
тя става все по-гола, по-красива…
Аз бях добър съпруг, но чист лирик.
А чистата фантазия убива.

В нощта една мечта изшумоля,
в миг нещо меко падна върху пода.
И сякаш чух най-тихото “Ела!”,
прошепнато от женската природа…

Устата ми пресъхна. Задушен,
яката дръпнах, копчето изхвръкна
и звънна по стъклото срещу мен,
и падна на килима, и потръпна…

Извиках: “Нека бъде светлина!”…
“О, спи ли Бог! О, Бог не види ли!”
Но ме задави мирис на жена,
и две гърди двуостри като миди…

13.02.2006г.