Митко се наведе и шумно помириса ароматното облаче над пицата, която сервитьорът сложи пред него.

– Мммм… супер! – грейна малкото му личице, а после строго се намръщи. – Мамо, ти защо не си поръча?

– Не съм гладна – усмихна се Светла и с нежност си помисли как настроенията променят като с магическа пръчка чертите на сина й. Когато беше щастлив, те ставаха меки и лъчезарни като на онова сладко невинно бебе, което пое в ръце за първи път преди тринадесет години. Когато смръщеше вежди, иззад тях сякаш надничаше един малък мъж. Гласът му вече не беше онова звънливо чуруликане – все по-често в него задираха дълбоките стържещи нотки на порастването.

– Остави я ти майка си – подхвърли мъжът й и се зае с лазанята си. – Тя в оня ресторант с какви вкусотии си угажда…

– Да – сопна му се Светла, – позволяват ни да оближем чиниите на клиентите.

– Бъзикам се, Светле.

– Знам – уморено въздъхна тя. – Снощи се прибра късно… Не те дочаках, извинявай.

– Наложи се… Един 15-годишен Ромео от махалата си харесал някаква малолетна Жулиетка, ама пазарена вече, и той тръгнал да я краде. Жалко, че Шекспир не е жив – щеше да се шашне от театър: мадам Капулети плюе, пищи и кълне, а Монтекито отсреща налита с гол трион. Павета, кръв и сълзи – всичко по сценарий! И накрая аз – пазителят на реда, идвам и слагам...

– Спри… – успя да каже Светла, която от смях едва си поемаше дъх. 

– ... специални гривни на цялата трупа – довърши Георги.

За част от секундата, за една съвсем малка част някакво старо суеверие се стрелна през ума на Светла – много смях не е на хубаво. Но да му се не види, отдавна не си бяха прекарвали толкова добре заедно. Преди да започне работа в ресторанта, имаха повече такива вечери. Разбира се, когато Георги не беше зает с някое разследване – тоест безконечни часове в денонощието. Тогава тримата се смееха, боричкаха се, танцуваха… Малкият Митко пискаше: ”Татеее, направи Баба Яга!” И Георги омотаваше главата си в стар вълнен шал, а после пееше с треперлив фалцет: „Де-етелини, детелини, де-те-лии-ниии…”, докато Светла и детето се търкаляха по килима от смях. Начинът, по който той я разсмиваше, беше едно от нещата, заради които Светла толкова го обичаше. Той я измъкна от ямата на депресията, когато ракът уби майка й; той я подкрепяше след жестоките скандали със свекърва й; той й даваше надежда, че късметът най-после ще им се усмихне в онези мизерни месеци, когато си брояха стотинките за хляб. След  всичките тези шестнайсет години все още го обичаше така, както в деня, в който го погледна за първи път с очите на влюбено момиче...

– А като стана дума за бой – Георги изведнъж стана сериозен, – Мите, похвали се на майка си.

Момчето изведнъж  спря да се смее, заби вилицата си в парченце шунка и разсеяно го зачопли, а очите му като подплашени зайчета неспокойно се стрелнаха някъде встрани – в тъмните корони на дърветата отвън.

– Сбих се със Стефан – смотолеви то, когато натискът от мълчаливо очакване стана нетърпим.

– С най-добрия си приятел?! – изуми се майка му. – И защо така?

– Заради Ирена… – смънка Митко, а после избухна. – Ама, мамо, той много добре знае, че я харесвам, а днес ми каза, че била влюбена в него и поискала да му стане гадже.

Светла метна бърз поглед на мъжа си, който побърза да скрие ухилената си физиономия в халбата с бира.

– И Стефан  също я харесва, така ли?

– Да… Съвсем тайно, представи си! И това ми било приятел!

– Просто не е искал да те нарани, миличък – каза нежно Светла.

Митко помълча малко, ровейки без желание в пицата. После стана и измърмори, че отива до тоалетната.

– Отиде да плаче – каза Георги. – Иди да го видиш, не е хубаво да го оставяме сам.

– Иди ти.

– Не мога. Все пак... вече е голямо момче.

– Именно. Може би е по-добре да си поплаче насаме, без някой да му бърше носа.

Внезапно хубавата вечер отлетя: господи, синът й вече се бие за момичета. А сякаш беше вчера, когато госпожата в детската градина се оплакваше, че Митко пердаши наред и момчета, и момичета. После се разбра и защо – всеки, който твърдеше, че майка му е по-хубава от неговата, получаваше юмрук в носа... Остаряваш, Светле, остаряваш.

– Издири сервитьора и ми поръчай чаша вино, гражданино следовател – усмихна се тъжно тя. – Да вдигнем тост за порасналия ни син…

– Ти спомняш ли си твоето първо влюбване, Светулке? – попита Георги, а в сърцето й нещо трепна. Винаги трепваше, когато я наричаше така – име, което измисли още докато учеха в Руската гимназия.

– Че как иначе! Бях точно колкото Митко. Момичетата от целия клас бяха пощурели по един надут пуяк, обаче лидерското ядро бе решило, че той се пада по право на Мима – тартор на групата. Идеална двойка щяха да станат: тя балон, той – балон и половина. Треперех от страх да не би някой да научи колко го обичам – щяха да ме сбъркат от бъзици… в най-добрия случай. – Светла чукна чашата си в халбата с бира. – А ти? Помниш ли кога за първи път се влюби?

– Аз ли? От детската градина до абитуриентския бал се влюбвах за първи път поне десет пъти.

– А сега? – закачи го жена му. – Кой ще е следващият?

– Май съм се изхабил – засмя се той. – За последно се влюбих преди шестнайсет години в една фръцла от гимназията и вече не ставам за тая работа.

– Остаряваме, Вълчо – посърна Светла. – Синът ти ни го напомня всеки ден. Гледам го и…

Стреснаха я отсечените вибрации на телефона, скрит в някой от безбройните джобчета на дамската й чанта. Светла нервно я прерови, извади мобилния и погледна дисплея:

– По дяволите, Бонев!… Какво иска пак тоя?

– Не вдигай! Една вечер сме се събрали като хората.

– Знаеш, че не мога, Вълчо… Ако нещо е станало, утре ще ми го изкара през носа.

– Светле, трябваш ми веднага! – Тя не можа да разбере дали Бонев е паникьосан, или е просто бесен.

– Какво се е случило, господин Бонев?

– Идвай веднага! Атанасова се издъни и си вдигна чукалата. Напусна кучката, схващаш ли?

Светла замълча. Схващаше и още как: руснаците увисваха!

– Тръгвам веднага – каза тихо, затвори телефона и погледна виновно мъжа си:

– Вълчо... налага се…

– Добре, добре – махна с ръка той, но му стана криво и му личеше. – Отивай да не ти крещи онова кюфте.

Светла го целуна и забърза към изхода. Митко още го нямаше и тя мина през мъжката тоалетна. Един мъж я изгледа стреснато, но тя не му обърна внимание – нямаше време да се притеснява за това.

– Заето! – изхлипа отвътре синът й.

– Митенце, мама е. Само да ти кажа, че ще тръгвам – викат ме по работа.

– Добре, чао! – Гласът му трепереше и Светла се намрази, че го оставя. Пое дълбоко въздух и извади телефона си:

– Светла съм, за колко души да организирам вечерята?

– Осем души общо, не ти ли казах? – тросна се Бонев.

– Не, шефе, не сте! Това беше задача на Атанасова, не моя. Аз поех юбилея на доктора и...

– Стига си мрънкала! – сряза я Бонев. – Казах ти, че вечерята е по покана на руснаците, нали? Виж там нещо подходящо от тяхната кухня – например онези тестени неща с каймата – равиоли ли им викаха?

„Пелмени, глупако. А какво ще кажеш за самогон с огурци?”

– Ще се справиш, Светле, имаш време, само побързай. – Личеше си, че е притеснен, гласът му омекна и вече не заповядваше, а сякаш молеше. – Ти си печено момиче, вярвам в теб.

„Мерси! – кисело си помисли тя и притеснено плъзна поглед към тънкия часовник на ръката си. – Идиот! Как се прави такава вечеря за час и двадесет минути!...”

07.06.2010 г.

„... тъмноруса коса... за подстригване… веждите... да се почистят... вирнат нос...  мънички бръчици около очите – почти не се виждат, обаче ти си знаеш, че са там… да си купя крем след работа... някаква маска май ще е по-добре... сякаш не си на тридесет и пет години, а на сто и пет… сутринта пак се успа... кафето изкипя… не се гримира...”

– … да ми се рисувате и да се правите на красиви! – довърши на глас самият шеф и се изправи с всичките си 161 см. над бюрото на Светла. – Вълкова, махни това огледало!

– Аз не се рисувам, г-н Бонев, както виждате! – обясни сухо тя, докато пъхаше огледалцето в чекмеджето на бюрото си. – Само исках да проверяколко скапана изглеждам.

– Стига си се оплаквала! Като искаш висока заплата, трябва и да се напънеш.

Явно още не му е минало, че го принуди да й увеличи заплатата преди два месеца. Каза му, че напуска: беше си риск, но пресметнат.

– Ама недей така! – подскочи в кожения си стол Бонев. – Светле, как ще ме оставиш точно сега! Ти си ми най-ценният кадър.

– И аз така мисля, ще прощавате за нескромността. Идвам първа и си отивам последна. Товаря се като магаре с моя и чужда работа, къщата си не мога да погледна… С потупване по рамото и усмивка вече не върви.

–Светле, разбирам те напълно, моето момиче, права си. Ама и сама виждаш – криза е.

Тя се ухили – очакваше този ход. Дори му се надяваше.

– Криза ли? Не съм забелязала. Ресторантът всяка вечер има клиенти – вярно, допреди няколко месеца бяха повече, но пак не можем да се оплачем. Хотелът не е претъпкан, но не е и празен. Идва май – банкети, абитуриентски балове… не броя частните партита. И на това ако му викате криза, здраве да е!

Бонев зачеса олисялото си теме.

– Извиваш ми ръцете, Вълкова – изпъшка той.

– А на мен гърбът ми се изви! И много добре знаете, че върша всичко, което трябва, че и отгоре. Без възражения. Болнични не ползвам. В отпуск не излизам…  Имам право поне да поискам пари за труда си, нали?

– Имаш – процеди той през зъби.

И с пазарлъка да си мълчи пред останалия персонал, й повиши заплатата. За сметка на това вече два месеца не пропускаше да я клъвне при удобен случай. Светла обаче отдавна се беше отървала от скрупули в това отношение и хапливите му забележки я трогваха колкото и носорог се трогва от комар.

– Обади ми се артистът, дето му организирахме изпращане в пенсия онази вечер.

„Организирахме… – тя направи гримаса. – Защо въобще се слагаш и ти? Организирах го аз, а ти даже не се вясна. Пък уж ти беше приятел...”

– Едва не се разплака – продължи Бонев и небрежно седна на бюрото й. – Шашнат е – от украсата, от менюто, от програмата… Страшна си, Светле! Не знам какво щях да правя без теб.

Пресегна се и я потупа по бузата, но ръката му нахално се плъзна и по шията й. Тя се наведе, за да вдигне изпуснатия си химикал, и ловко избягна милувката. Беше си отработила цял репертоар от номера, с които да се измъква от проявите му на внимание.

– Г-н Бонев, трябва да направя програмата за детското парти в сряда.

Той се намръщи, смъкна задника си от бюрото (само преди три дена нахока програмиста, че е седнал там) и тръгна към вратата, но на прага се обърна и заядливо се сопна:

– Какво си ми го измъкнала тогава това огледало!

Малко преди да излезе, явно размисли, защото се върна и се спря до счетоводителката. По лицето му се разля онази лигава усмивка, която Светла за себе си наричаше „маргаринена”. Как я мразеше само... От онзи банкет, когато за първи път я видя. Празнуваха Коледа в ресторанта с целия персонал и шефът я бе поканил на танц. Светла се заблуди и помисли усмивката му за дружелюбна и непринудена. Той също се заблуди, защото взе нейната усмивка за позволение да я стисне за задника. После… Тя още беше благодарна за слабото осветление и големите тонколони, които караха чак стените да вибрират. Заряза Бонев да се държи за шамаросаната буза, изтича навън и хвана първото такси, което видя. И докато таксито бавно пълзеше в оживения пловдивски трафик, свита на задната седалка, тя се разплака от унижение и срам. После се паникьоса: ”Сега ще ме уволни!” Почти две години обикаляше Бюрата по труда, започна с връзки тази работа (при това работа, за която много хора биха извършили повече от два  смъртни гряха) и след някакви си 4 месеца – пляс! – с един шамар я прати в историята. Един след друг, като зърна от градушка, върху пламналия й мозък зачукаха проблемите: банката; токът; водата! Курсът по английски на детето! Новата библиотека в хола! И тя на изплащане, божичко!...

– Господине, извинете… Ще ме върнете ли обратно?

Шофьорът на таксито я изгледа сърдито в огледалото за обратно виждане:
            – Като не можеш да носиш, що пиеш бе, госпожа?!

Светла влезе с нахакана походка в ресторанта – толкова, колкото й позволяваха разтрепераните крака, и малко се поуспокои, когато видя, че никой не й обръща внимание. Бонев, облегнат на прозореца, я забеляза и направо я разкъса с поглед.

– Съжалявам! – каза бързо тя. – Наистина ужасно съжалявам! Вие забравете за шамара, аз ще забравя за другото, става ли?

– Ти условия ли ми поставяш ма, пикло? – изръмжа шефът й.

– Да! – твърдо отговори тя, опитвайки се да не обръща внимание на мравчиците по кожата си. – Освен ако не искате жена Ви да научи с кого спи Атанасова в президентския апартамент на хотела...

Бонев замълча. После махна с ръка и на късия му показалец проблесна златен пръстен, увенчан с грамаден топаз.

– Утре те искам на работа! И да си затваряш устата!

Светла охотно си замълча. Вече шеста година. Постара се да докаже на всички, че си заслужава заплатата. Бонев неохотно трябваше да признае, че откакто тя работи за него, незабележимото преди заведение живна и от непретенциозна кръчма с калпава кухня, в която да се хранят гостите на хотела му, стана един от най-изисканите ресторанти в Пловдив. С търговския нюх на акула, за пет години той разшири хотела и го направи тризвезден. Новата сервитьорка взе да преследва шефа и да му надува главата с откачените си идеи. Първата от тях бе да освободи малко място в ресторанта и да наеме оркестър. Отначало Бонев мърмореше, че това са излишни разходи и нямало смисъл да губи ценни клиентски места.

– Само ще опитаме – не мирясваше Светла. – Ако не върви, ще ги освободим.

След това неканена се включи в кастинга, който шефът реши да проведе лично. Първият му избор беше изрусена хубавица с преливащо деколте. Пеела само от година, но пък имала богат репертоар.

– Всичко,  за което се сетите – обясни тя, леко оскърбена от иронично вдигнатите вежди на слабичката жена, застанала до шефа. – Гръцко, сръбско, поп-фолк…

Светла я отряза категорично:

– Не ставаш!

– Вълкова, к’во ти става, бе? – подскочи Бонев. – Кой е шефът тук, мама му стара?

– Вие, разбира се, но ви моля да ми се доверите. Нали не искате нашият ресторант да бъде един от много с жива музика, а единственият с хубава жива музика? – И го погледна изразително с големи сини очи. Ефектът беше поразителен – тя получи разрешение сама да намери подходящия оркестър, с който да разбият конкуренцията. Светла това и чакаше – обади се на двама познати от съседния вход – пианист и певица, които все не можеха да си намерят работа. И как иначе – кой уважаващ  клиентите си ресторантьор ще наеме музиканти, които свирят и пеят всичко, а не могат да ти изкарат един свестен кючек. След три седмици шефът омекна и призна, че ударът е повече от успешен:

– Можеш ли да си представиш, Светленце, вече се налага да правим предварителни резервации. На хората им харесвала стилната музика. Идеята ти беше гениална!

Стартовият изстрел бе даден, вторият удар бе организацията на частни партита: Светла се ровеше в интернет, вземаше идеи за нови менюта, за украси, за специални тържества – за всичко, което можеше да докара нови клиенти. Бонев, който в началото изобщо не се беше впечатлил от дипломата й на отличник от Висшия институт по хранителни технологии, сега трябваше да признае, че не е взел на работа случаен човек. А след като се убеди, че нейните приумици се превръщат в успешни проекти, които носят пари, реши да задържи ценната си служителка, като я повиши в асистент-управител. Колегите й трябваше да преглътнат този факт не без завист и не без клюки, но тя намери решение – просто ги остави да минат през този период, без да го драматизира. Акуратността и прецизността й страшно дразнеха колегите, но не им трябваше дълго време, за да свикнат. Започнаха да се чувстват неудобно, когато тя самата се втурваше да им помага. Вечер, щом изпратеха и последния клиент, тя разтребваше и метеше заедно с тях, за да могат всички да се приберат малко по-рано. Сама слагаше украсата, която измисляше. Ако й трябваше помощ, молеше: без да повишава тон, без да размахва пръст и без демонстрация на началническо превъзходство. Бавно и с търпение, Светла се сдоби със своя малка армия предани воини. Всички признаваха единодушно, че с госпожа Вълкова се работи много по-лесно, отколкото с онази надута пуйка, управителката Атанасова.

Ако в ресторанта имаше някой, който да не обича Светла, то това бе именно старата управителка. Какво ти „не обича” – мразеше я с всеотдайна страст, но все още нямаше никаква идея, че тази дребничка блондинка, иначе невинна до глупост, така здраво ще й разклати трона. Първо сериозно се скара с шефа заради унижението да дели почти едноличната си власт, като си мислеше, че това е достатъчно, за да разкара Светла от пътя си. Но после, когато видя, че в неговите очи те я много по-ценна, защото му носи пари, наистина се стресна. Кой я бие по главата тая откачена жена да организира тържества, да измисля сценарии за тях, да се катери по стълбите като котка, за да украсява залата?… Нека се катери, щом й е толкова акълът, но от няколко месеца Бонев взе да натяква, че Атанасова я мързи, че Атанасова е небрежна и не се старае достатъчно за парите, които й плаща. И управителката прибягна до единственото, което й оставаше: да направи така, че малката натрапница сама да напусне. Нищо не помогна обаче – нито клюките, нито дребните заяждания, нито двата опита за саботаж на партита, организирани и провеждани от Вълкова. Единственият резултат беше, че получи ценна информация от шефа на коя улица точно се намира Бюрото по труда:

 – Ако не искаш да даваш автографи там, върши си работата! – сряза я той и на нея й стана ясно, че не е в състояние да го задържи дори като любовница. Тогава Атанасова се задоволи с дребната радост да съска зад гърба на колежката си, която обаче бе извоювала достатъчно заслужено самочувствие, за да се тръшне от това. Самият Бонев пък беше прекалено зает с нова любовница и единственият му ангажимент в ресторанта беше броенето на пари.

Очите на Светла разсеяно се спряха върху изчервеното и изпотено лице на счетоводителката,  която отчаяно се опитваше да не забелязва ръката на шефа, уж случайно плъзгаща се по голото й рамо. Спасиха я звучните ритми на най-хитовия кючек. Бонев с досада вдигна мобилния си телефон и след няколко секунди физиономията му доби доволното изражение на щука, забелязала изгубено шаранче.

– Да… да, минутка само… – И с бързи крачки тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна и изръмжа:

– Вълкова! Плана за детското парти – до утре да го направиш! Атанасова, не си ми щатна манекенка, вземи да свършиш нещо!

Вратата на малкия им офис изтрещя след него. Радко, шофьорът на доставките, побърза да отвори прозореца и да запали цигара. Счетоводителката трескаво зарови ръце в чантата си, но той й махна с кутията в ръка и й подаде от своите. Кацнали на перваза като врабчета, те нервно запалиха, а очите им току подскачаха към вратата да не влезе шефът. Светла се засмя – подсказаха й идея за игра на детското парти. С приповдигнато настроение тя отвори файла с любимата си песен и тихичко си я пусна, докато нахвърли идеите си на лист.

– Вълкова пак взе да ни тормози с нейната извратена  музика – изсъска Атанасова. Светла не й обърна внимание.

– Спри я, бе! Егати малоумната жена!

– Пречи ли ти? – попита „малоумната”, без да вдига глава.

–Да!

– На кое – ти си редиш пасианс.

– Я си гледай работата!

– Точно това правя. Ти нямаш ли си?

Това извади Атанасова от равновесие:

– Слушай бе, мадам…

Светла сладко се усмихна на колежката си, плавно наду децибелите и гледайки я в очите, запя с тънък фалцет:

• Душа рвется в клочья...

Душа, одетая в лохмотья,

И ноет ... и болит... и плачет...

И все еще живая ..значит!

Душа прощенья просит... и пощады

Покоя ищет... Тщетно ли теперь?

Когда грехи, такому пиру рады,

Съедают душу, словно зверь!

– Стига! – кресна управителката. – Изнервяш ме с твоите тъпи песни. Как можеш да го слушаш тоя гаден руски?

– Мога, защото го разбирам. И ми харесва. И на никого не преча, защото си го пускам тихо. А ти иди си лекувай нервите! Много са се раздрънкали от осмомартенското парти насам…

Атанасова подскочи, а лицето й придоби моравочервен цвят: точно това парти я превърна в персона нон грата.

– Момичета, недейте де! – опита се да ги помири счетоводителката.

– Светле, стига – меко каза и Радко, – не ставай гадна.

И като се огледа, метна цигарата си през прозореца.

– А пък ти не си хвърляй боклука на улицата! – контрира го Светла.

– Май още някой ще трябва да си лекува нервите. – Шофьорчето се ухили с нахаканата усмивка  на младите. – Не се цупи, како Светле, не си вървежна.

Атанасова се изправи и с отсечена крачка тръгна към вратата, но не пропусна да перне с ръка книжата от бюрото на колежката си и да ги пръсне по пода. Вълкова не каза нищо, само се наведе и започна да ги събира. Край на хубавото настроение! Майната му! Още час и половина и ще си отиде. Ще надуе уредбата, ще пее с пълен глас любимата си „Душа рвётся”, докато готви, а съседката отдолу нека пак тропа с точилката по тавана.

Точно когато Атанасова отвори вратата, Бонев влетя в стаята и едва не я събори.

– О, Ваше Величество… къде?

– До тоалетната – нацупено отговори тя.

– Ще постискаш малко. Слушай сега, важно е. В хотела пристигат двама руснаци. Искат довечера да дадат неофициална вечеря за свои делови партньори. Ще им приготвиш малката зала, защото държат да са в дискретна и спокойна обстановка. Вечерята е по тяхна покана, но тъй като нямали време, за менюто се доверяват на нашия избор. Тази вечер ти си на смяна, искам всичко да е перфектно. Приготви залата, обади се за цветя, направи подходящо меню…  ‘айде де, какво ме гледаш като натровена?

– Ама…

–Без „ама”! Няма да заслабнеш. Вълкова, в петък имаш ангажимент. Вълкова, чуваш ли ме?

– Да – мрачно отговори тя, докато приглаждаше смачканата снимка на любимия си певец. Снимката бе имала късмета да се озове под купчината съборени документи и сега приличаше на мекица.

– Тогава ме гледай, като ти говоря! – изнерви се Бонев. – Ставрев, хирурга, има юбилей – чукнал е шейсетака. Колегите му поръчаха купона да е един път. Измисли там нещо оригинално.

Последното изречение действаше като ”ентър”. И беше за предпочитане пред тъпите му предложения като това, което изтърси:

– Какво ще кажеш за торта, направена като кост? Някоя по-големичка...

„Върхът, шефе – въздъхна наум Светла, – да поднесем на уважаван възрастен човек торта като за доберман… Все пак ще измисля нещо... Нещо докторско... Украсата ще я направя в бяло и червено. Рози. Червени рози и…”

– Светла, чу ли?

– Да, чух. Ще се погрижа.

– Атанасова, действай! Вечерята ще е в 8. Да не ме изложиш, че!... – И той размаха късия си показалец, а топазът на пръстена му проблясна заплашително.

Светла хвърли бегъл поглед към киселата физиономия на колежката си и едва се сдържа да не се разсмее с глас. Е, хайде, на съседката й се размина руската музика. По-добре да излязат с Георги и малкия някъде. Да кажем на... пица?

   Кликнете  тук:

    ПЪТЯТ НА СТЕЛА 1,2,3 глави.pdf                        

ПЪТЯТ НА СТЕЛА 1,2,3 глави.pdf

Беше краят на една пролет, която започна със зимни студове и поройни дъждове, а сега, когато се виждаше краят й, жегата вече беше непоносима. Липите по улицата бяха разцъфнали и ухаеха тежко заради подранилата жега. Ако човек погледнеше уморените им листа би си помислил, че молят небето за капка дъжд. До дънера на една от липите се беше опрял инспектор Стоянов. Той гледаше насъбралите се хора за погребението на Байката и въпреки че не познаваше никого от тези хора, се питаше: „Възможно ли е някой от тези опечалени хора да е убиец?” Гледаше към вратата на къщата как хората влизат вътре на поклонение с цветя и свещ, но върху опечалените им и  пожълтели лица не различаваше други емоции освентъга и страх. Хората бяха потресени и в присъствието на няколкото полицаи дори не си позволяваха да си шушукат и клюкарстват по темата за убийството на един от съгражданите им. Според тези хора убийства се случваха само в София и по изключение в по-големите градове, но в такова малко градче, където половината къщи запустяваха лятно време заради сезонната работа по Европа, не изглеждаше нормално някой от техните познати да е убит, и то в собствения му дом.

Инспекторът искаше да чуе какво говорят, какво мислят, какво притеснява тези хора и смяташе, че ако се ослуша, може да чуе версия, която да му помогне да намери убиеца, но хората просто мълчаха или плачеха, а в София му бяха казвали, че на света няма по-добри хранилища на информация от бабите по пейките на улиците в малките градове и села. Да, но днес той не чу нищо, което да му помогне. Хората се бяха изплашили и това се виждаше дори през сълзите в очите им и инспекторът се зачуди дали жалят починалия, или повече се тревожат за самите себе си.

Тази вечер, както и предишните няколко, хората щяха да се приберат отрано по къщите си и щяха да се заключат, за да не ги посети убиецът на Байката.

Инспектор Стоянов за пореден път огледа улицата и не можеше да си представи как някой може да влезе през дворната врата и никой съсед да не забележи неканения гост. Не разбираше как убиецът е минал покрай къщата, без майката на Байката да забележи, като прозорецът на кухнята й, в приземния етаж, гледа към улицата и никой не може да влезе в двора, без старата жена да го забележи. Инспекторът не разбираше как убиецът беше заобиколил къщата посред бял ден и беше убил по особено жесток начин този мъж като планина,  без никой да го забележи. Трябваше да е някой от семейството или от близките, но не можеше да уличи никого, защото всички  имаха обяснение къде и с кого са били по време на убийството.

За първи път в своята практика инспекторът беше безпомощен. Нямаше сведения и нямаше кой да му помогне или поне не намираше хора, които да искат да му помогнат. Хората предпочитаха да се скрият зад заключените си врати, вместо да коментират случилото се с представителите на полицията.

Погледът на инспектора за пореден път се плъзна към съседната къща. Там на балкона седеше жена на средна възраст и плетеше дантела. Тя нито един път не погледна към тълпата в съседния двор и нито риданията, нито тъгата на съседите й можеше да я откъсне от плетенето. За тази жена сякаш нищо не беше се случило.

Инспекторът я беше забелязал още в деня на убийството и искаше да говори с нея, но възрастният човек, който се представи като неин баща, му отговори, че той, жена му и дъщеря му нищо не са видели и затова не иска да ги безпокои полицията и дори не им отвори дворната врата. Когато инспекторът го прикани да отвори и да поговорят, възрастният човек се обърна с гръб, тръгна към къщата си и махна към полицаите така сякаш искаше да им каже повече да не го безпокои никой. Инспекторът изгаряше от желание да говори с тази жена. Имаше чувството, че ако поговори с нея, ще намери отговор на всички въпроси, които го мъчеха. Беше сигурен, че тя знае нещо и цялото й семейство се опитва да му попречи да го разбере, но не можеше да разбере защо тези мисли обсебват съзнанието му.

Докато инспектор Стоянов мислеше за плетачката и как да поговори с нея, пред портата спря нов червен Опел Тигра и от него слезе най-красивата жена на света. Беше вълшебна на фона на хората, облечени в черно и потънали в тъга. Напук на света, който я заобикаляше със студенина в най-горещия ден на пролетта, тя беше облечена в бяло – памучен панталон, бяла риза и голям, бял шал с огромен червен мак, под който се виждаше кестенявата й коса, прибрана на кок отзад. Тази жена не беше просто красива, в нея имаше нещо аристократично. Тя взе чантата си, заобиколи колата и отвори вратата от другата страна, където се возеше малко момиченце, облечено в бяла памучна рокличка, което приличаше на майка си, но палавите й къдрици се разсипваха по гърба й като буен планински поток.

Инспекторът за миг вдигна поглед към плетачката само за да откъсне поглед от красавицата на улицата, но изведнъж забеляза приликата на тези две жени – те бяха роднини и не бяха сестри или може и да бяха, но с десетина години  разлика във възрастта. Освен приликата на двете жени инспекторът забеляза и друго – плетачката не реагира на гостите – тя сякаш не ги забеляза. Продължи да плете своята дантела. Инспекторът се запита защо плетачката не обърна внимание на гостите си и дали двете жени не са скарани, но кой би се скарал с тази красавица. Отговорът беше прост: друга красавица, като тази на балкона. Инспекторът се усмихна и погледна настрани. Забеляза как хората се махнаха от портата на плетачката и някак странно отстрани и с недоверие гледаха към красавицата с момиченцето.

Инспекторът реши да разбере причината за неприязънта на хората към младата жена и се обърна към местния полицай. Дори не зададе въпрос, само повдигна вежда и полицаят се усмихна:

• -Това е адвокат Аня Донева. Тя е... Тя е страшна.
• -В смисъл красива? – попита инспекторът.
• -Не. Тя е страшна. Тя е най-успешният млад адвокат в София. Тя е истинска тигрица. Затова кара и Тигра, за да не сбърка някой с кого си има работа.
• -Не съм чувал за нея нищо, а аз идвам от София и там бях доста страшен.

  Местният полицай се усмихна още по-широко.

      - Възможно е да не си чувал за нея, защото едва ли имаш къща за милиони и едва ли имаш бивша жена, с която да делиш фирми за милиони.

  Инспекторът разбра: тази жена работеше в света на богатите и известните, тя не беше от простосмъртните, тя беше богиня и хората се притесняваха  от нея. Имаше защо. Тя беше момиче от провинциално градче, а беше успяла да се добере до високите етажи на властта и богатството. Сега инспекторът си обясни и доброто състояние на  къщата, в която живееха роднините й. Явно тази млада жена се грижеше добре за всичко в живота си, не само за себе си.

  Адвокатката излезе на балкона и целуна плетачката по бузата. Плетачката не отрази този жест и продължи да плете. Младата жена придърпа един стол и седна до плетачката. На скута й се настани малкото момиченце. Аня хвана ръцете на плетачката и видимо приложи сила, за да накара жената да спре да плете. После повдигна ръцете й към лицето си и ги целуна. Плетачката дори не я погледна. Просто седеше и гледаше към дантелата.

  Инспекторът разбра, че нещо не е наред. Явно двете бяха много скарани, щом въпреки всички жестове на добронамереност плетачката не поглеждаше към Аня и дъщеря й. Аня обаче не се отказваше. Тя започна да гали плетачката по главата и да й говори нещо, а инспекторът виждаше само, че плетачката изобщо не реагира, тя просто хвана иглите и започна пак да плете, сякаш нищо не се случваше и сякаш беше съвсем сама в света.

  Инспекторът беше доста объркан от гледката. Погледна към местния полицай с присвити очи и попита:

• -Сестрите Доневи май са скарани?

  Полицаят сякаш не разбра какво го питат и просто за уточнение попита:

• -Кои сестри?
• -Ами тези двете на балкона отсреща...
• -А-а-а. Те не са сестри. Леля Венка е майка на Аня, не й е сестра, въпреки че.... ако не бях местен и аз бих си помислил, че са сестри – полицаят се усмихна почти виновно – Майката ли похвалихме, дъщерята ли обидихме…
• -Обаче изглеждат доста скарани – отбеляза инспекторът.
• -Не са скарани. Те няма как да се скарат, защото леля Венка изобщо не говори. Тя не е добре ... със здравето...
• -Как така не е добре със здравето?
• -Ми има й нещо, но никой не знае какво точно.
• -Обясни ми го това, ако обичаш – настоя инспекторът.
• -Ами то не може да се обясни. Жената не е добре и толкова.
• -Полицай, има различни начини човек да не е добре. В какво се състои нейното „недобре”.
• -Ами не ходи, не говори и само плете. Това е. Не е добре жената.
• -И откога не е добре?
• -Ами не знам. Аз така си я знам – седи на балкона и плете.
• -Но сигурно някога е била добре. Има дъщеря и внучка, значи е била омъжена?
• -Не. Не съм чувал да се е омъжвала.
• -Добре, полицай, разкажи ми клюките по въпроса.
• -Ами то няма много за разказване. Била е най-красивото момиче в града, завършила е нашата гимназия и после учила за акушерка, един ден се върнала вкъщи и спряла да говори и да ходи. Това е.
• -Не е това, полицай. Кога е спряла да говори и да ходи?
• -Ами един месец преди сватбата й. Ходила до София на проба за булчинската рокля и когато се върнала вече не била същата. Спряла да говори и да ходи. От тогава седи на балкона и плете дантели. С тези дантели родителите й отгледаха Аня и я изучиха.
• -А-ха. А кой е бащата на Аня като плетачката не се е омъжвала?
• -Ами повечето хора мислят, че е Байката, но никой не знае със сигурност. Виждате ли, г-н инспектор, леля Венка е била изключителна красавица и доста мъже са се въртели около нея.
• -А-ха. И един от тях е Байката?
• -Той и леля Венка са имали връзка цял живот. Нали са съседи. Щели са да се женят.
• -Но не са се оженили, нали! И Аня не е сред опечалените днес.
• -Но дойде.
• -Да, бе. Дойде при майка си и седна с гръб към съседската къща, сякаш там нищо не се случва – отбеляза инспекторът.
• -Тя и Тони, синът на Байката, не се разбират. Когато бяхме деца той се притесняваше от хорските клюки и не искаше да приеме, че е напълно възможно да има по-голяма сестра в съседската къща. А когато порасна, осъзна, че баща му прекарва повече време при съседката, отколкото при майка му, и нещата станаха съвсем зле.
• -Тони може ли да убие баща си заради тази история? – попита инспекторът.
• -Тони е буйно момче, но баща му все още му надвиваше.
• -Искаш да ми кажеш, че между бащата и сина е имало сериозни раздори, така ли?
• -Е, чак пък сериозни.
• -Човекът е убит в собствената си работилница, която се намира в задния двор на къщата му, никой не е видял външен човек да влиза в двора, а сега местният полицай се сеща да ми каже, че убитият е имал проблеми в семейството си? А аз бях загубил всяка надежда, че някога ще разбера какво е станало. Знаете ли какво, полицай, веднага арестувайте сина на убития и ще имаме убиец, мотив и добре свършена работа за пред пресата.

   

  Полицаят пристъпи от единия на другия крак и каза почти безпомощно:

• -Тонката не е убиец. Попийва, посбива се с аверите на чашка, но едва ли би убил баща си точно сега. Ожени се за добро момиче от заможно семейство, чака бебе и разчиташе на баща си, защото човекът беше добър дърводелец и издържаше цялата фамилия, а Тони е без работа и за да има един лев в джоба, помагаше на баща си, но от него майстор не става. Няма как да убие единствения човек, който можеше да му помага финансово. Пък и откак се ожени, беше в добри отношения с баща си.
• -Арестувайте го! И докато не докаже категорично, че не е убиец, няма да излезе от затвора. Лично ще се погрижа да лежи вътре, докато е жив. Не може да заколи баща си, да му извади очите, да ги остави в пепелника до главата му и да му се разминат убийството и затворът.

  Инспекторът за първи път въздъхна облекчено, а полицаят още по-притеснен каза:

• -Но Тони има алиби за сутринта на убийството.
• -Да, бе. Жена му му е варила кафе докато майка му му е сервирала палачинки. Това не е алиби. Майката и синът са свършили всичко заедно, а снахата може и да не е забелязала. Имат мотив – извънбрачната връзка на бащата, а са имали и възможност – били са си вкъщи и не е било нужно да ходят по улицата или да минават покрай прозореца на старата. Те са убили Байката и са се уговорили какво да излъжат – майката и синът са убийци, заговорници и лъжци. Арестувайте ги! Арестувайте ги веднага! В полицията ще уточним подробностите - кой, как и защо– изръмжа инспекторът през зъби.

  Младият полицай се притесни. Как да арестува сина и жената на Байката  пред толкова опечалени роднини? Инспекторът видя, че се двоуми и попита:

   

• -Какво точно не разбра?
• -Разбрах всичко. Само дето... ми това е погребението на Байката, не може ли да ги арестуваме после? В смисъл, като свърши погребението и хората се разотидат. Тони и майка му никъде няма да идат.
• -А ти защо си токова сигурен?
• -Ами имаха няколко дни да избягат, но не се възползваха от възможността. Все си мисля, че ако някой от тях беше виновен, досега би могъл да избяга. Невинните не бягат.

   

  Инспекторът се замисли. Наистина имаха време да избягат и не бяха избягали. Това правеше ли ги невинни? Инспекторът усети, че има защо да копне по-надълбоко в тази история и имаше ужасното предчувствие, че това, което ще изкопае, въобще няма да му хареса, а досега мислеше, че не може да му се случи нищо по-лошо от това, да бъде изпратен на работа в провинцията, където такива неща като особено жестоки убийства не трябваше да се случват, те бяха запазена марка за големите градове. Но не, не беше така. Такива неща се случваха и в малките градове, а сега инспектор Стоянов щеше да разбере това.

  На инспектор Стоянов му се наложи да постои и да погледа погребението до края. Видя как изнесоха ковчега на улицата, гледаше как вдовицата виеше и се чудеше как може да е толкова опечалена особено като е знаела какви ги върши мъжът й и изведнъж на инспектора му просветна:”Щом тази жена може да е такава актриса пред роднините си, какво друго може да извърши, и то съвсем хладнокръвно?” Инспекторът отвратено обърна поглед на другата страна и дори плю на асфалта, а му се искаше да се изплюе в лицето й. Когато пак се обърна към опечалените видя лицето на сина и не можеше да повярва – той плачеше. Това ниско, възпълно момче, на фигура досущ като майка си, ревеше и подсмърчаше като изплашено малко детенце. Инспекторът беше готов да се разсмее. Как беше възможно? Бащата се беше подигравал със семейството си публично, всички знаеха за това и сега тази печална картинка изглеждаше гротескно в очите на инспектор Стоянов. Той се усмихна направо щастливо и не можеше, дори не искаше да спре да се смее. За него тази гледка беше истински смешна.

  Отецът си изпя задължителните молитви, семейството на починалия раздаде набързо пита и пшеница и мъжете натовариха ковчега на един товарен бял микробус. Така Байката пое по вечния си път – изпратен от най-близките, някои роднини и най-любопитните хора в града, които беше пренебрегвал през целия си живот.

  Плетачката на дантели продължи да плете, без дори да забележи как шествието на почернелите от мъка хора тръгна към гробищния парк. След около час заровиха Байката. Опечалените близки се почерпиха още веднъж с пита и пшеница и тихичко и бързичко си тръгнаха към домовете.

  По някаква причина инспекторът не тръгна с множеството хора. Остана в гробищния парк. Тръгна по алеята и намери един стар гроб, заграден с метална ограда, където имаше място за още един гроб, но вместо съсед този починал имаше маса и пейка. Инспекторът влезе в двора на този вечен дом и се настани удобно. Нещо отвътре го караше да мисли, че това погребение не е свършило. Поседя малко, запали цигара, после още една и тъкмо стана да си тръгне, когато видя по пътя бързо да приближава червена кола. Инспекторът се усмихна и тръгна към гроба на Байката. Инстинктът не беше го подвел. Церемонията по това погребение не беше приключила. Аня не беше дошла случайно днес. Тя искаше да се сбогува насаме с баща си.

  Инспекторът застана до гроба на Байката и изчака тя да се приближи. Аня държеше в ръце огромен букет бледожълтеникаво-розови рози. Зад големите черни очила инспекторът не можеше да види очите й и не можеше да прецени дали е тъжна, но сега единственото важно беше, че тя е тук, на това място и той имаше изключителната възможност да поговори с нея.

  Аня спря малко зад инспектора и каза:

• -Добър ден, г-н Стоянов.

  Инспекторът почти се учуди:

• -Вие знаете името ми?!
• -Е, вие пък знаете моето, така че защо трябва се държим като непознати?
• -Но ние не се познаваме.
• -Така ли? Вие знаете коя съм аз, а аз знам защо сте тук. Познаваме се, инспекторе, дори много добре се познаваме – Аня се усмихна горчиво.
• -Аня, нали мога да ви наричам Аня, аз много бих искал да се срещна с вашата майка. За мен е изключително важно да я видя.
• -Няма нищо по-лесно от това. Тя седи на балкона всеки ден и по цял ден. Минете по улицата и ще я видите. За това не ви трябва специално разрешение, а на нея не й е нужен адвокат или попечител.
• -Страхувам се, че не искате да разберете. Майка ви може би е свидетел на особено жестоко убийство. Нашата среща е повече от наложителна.
• -А-а-а-а, вие искате да разпитвате майка ми. Успех! В това отношение ще ви е нужен.
• -Има ли някакъв начин да се установи контакт с нея, така че да разберем какво е видяла?
• -Ами както ви казах, опитайте! И успех!
• -Може ли да опитам днес?
• -Да. Ще ви закарам.

   

  Аня остави жълтеникаво-розовите или розово-жълтите рози върху другите цветя на гроба на Байката и тръгна към колата, след няколко крачки се обърна към инспектора и го подкани:

• -Хайде, инспекторе! Програмата свърши и завесите паднаха, оттук нататък започва вашата работа.
• -Не съжалявате ли поне малко за баща си?
• -А вие защо мислите, че той е мой баща?
• -Такава е местната легенда.
• -А вие да не би да вярвате в митове и легенди?
• -А има ли друга версия по въпроса?
• -Да. Винаги има други възможности.
• -Кажете ми поне една.
• -Преди 32 години братът на Байката е изнасилил майка ми и оттогава тя не е същият човек, макар че аз никога не съм я познавала друга. Всъщност това е основната причина, поради, която Байката не се е оженил за майка ми.

  Сега вече инспекторът спря на място и остана без дъх. Историята ставаше все по-объркана.  

• -Не чух тази история по този начин от другите участници в събитията – инспекторът се усмихна горчиво.
• -Семейството на майка ми е предпочело да не разгласява историята, затова хората мислят, че съм дъщеря на Байката.
• -Но той не е отричал.
• -Е, вероятно това е било единственото, което е смятал, че може да направиза нея.
• -А за теб? Какво е правил за теб?
• -Мразеше ме, защото нямаше как да съм негово дете.
• -А Тони? Как стоят нещата с него?
• -Наложи се да му обясня как точно стоят нещата.
• -Защо ти му обясни, а не баща му?
• -Защото в пияно състояние изнасили момичето, което сега му е жена и тя искаше да го съди, но семейството й се изплаши от моята репутация на негова сестра-адвокат, а също и защото това е единственият път, когато той и милата му майчица допълзяха в моята кантора с молби и обещания, така че трябваше да им обясня, че не съм му сестра, но обясних на момичето и на семейството, че въпреки всичко ще го защитя. Просто исках майка му и баща му да поживеят с мисълта, че аз съм техният ангел хранител за добро и зло и най-вече, за да разберат, че аз не съм си избрала сама кой да ми е баща. Знам, че не ме разбирате, а и не очаквам някой да ме разбере. Аз знам, че най-страшната присъда винаги е възмездието на съдбата.
• -Чакай малко, ти казваш, че Тони е не само пияница, но и изнасилвач, а ти си го прикрила?
• -Не съм го прикривала, просто момичето все пак предпочете да се омъжи за него вместо да го съди. Провинциалните момичета не са като майка ми. Повечето не биха искали сами да отглеждат дете. А още по-малко са онези, които биха съдили някой помияр за изнасилване.
• -Тони може ли да убие баща си?
• -Не мисля. Той е истински помияр. По-скоро би стоял с вдигнати пред лицето си ръце и би чакал баща му да го пребие с някоя летва, отколкото да посмее да се защити от него. Той е силен на майка си, не на баща си.
• -И все пак, Байката е мъртъв и аз трябва да знам дали някой от семейството му би могъл да го убие. А щом със сина му са имали особени отношения, мога да предположа, че Тони е действал при самозащита, а после е инсцениралубийство.

  Аня се усмихна:

• -На Тони не му стига акъл за инсценировки. Той е тъп като баща си и смотан като майка си. Едва завърши осми клас, а после го бутаха за бройка. На него не му стига фантазия за такова убийство.
• -По вашите думи излиза, че за да стане човек убиец, трябва да бъде и интелигентен. Знаете ли, че колкото е по-примитивен е един човек, толкова е по-склонен към физическа разправа и към убийство.

  Аня се усмихна още по-широко:

• -Забележете, инспекторе! Байката е убит по особено жесток начин, в собствената му работилница, която се намира в собствения му двор и никой нищо не е видял. Повярвайте ми! Вашият убиец е доста интелигентен. За всеки случай е по-интелигентен от Тони и майка му взети заедно.
• -Добре, но днес ще ги арестувам.

  Аня наистина се разсмя.

• -Недейте! Ще ги извадя за нула време. Нямате нищо срещу тях.
• -Добре. Тогава кой в това семейство е достатъчно интелигентен, за да извърши такова убийство?
• -Брат му.
• -Кой?
• -Братът на Байката.
• -Но той е ваш баща. Защо го уличавате без доказателства?
• -Аз не го уличавам, казвам, че е бил достатъчно интелигентен, за да извърши такова убийство.
• -Как да го намеря?
• -Лесно. Обърнете се. Той е точно до Байката.

  Инспекторът знаеше, че нищо не е лесно в това убийство и знаеше, че всичко едва сега започваше, но твърдението на Аня, че възможният убиец е точно до гроба на Байката го накара да изтръпне в очакване да завърши работата си сега веднага и да се върне в София победоносно. Едната му ръка инстинктивно се плъзна към кобура на пистолета. Инспекторът много бавно се обърна и очите му трескаво започнаха да търсят убиеца, но просто не го виждаше.

• -Къде е?
• -Точно до Байката.
• -Но там няма никой.

  Аня се засмя.

• -Инспекторе, единственият интелигентен мъж от семейството на Байката е починал преди много години. Учил е медицина. От него са очаквали много, но е умрял.
• -Но как е могъл да убие брат си, след като вече е мъртъв?
• -Мисля, че не би могъл да убие брат си от мястото, където се намира, но ако беше жив, би бил единственият достатъчно интелигентен в това семейство, който би могъл хладнокръвно да го извърши.
• -Обвинявате баща си в убийство? Как можете да си го представите? Особено при положение, че е мъртъв.
• -Изнасилил е майка ми, и то достатъчно качествено, за да не понесе осъдителна присъда, а аз съм видимото доказателството за това, което обаче не може да послужи за улика, защото тоя гад вече е умрял.
• -Добре, но защо ме подведохте?
• -Не съм. Попитахте ме кой в онова семейство е достатъчно интелигентен, за да убие по този начин, и аз ви казах единствената възможност. Баща ми е бил истински хищник, а хищниците са интелигентни. Достатъчно интелигентни, за да убият.

Инспекторът се качи в колата до Аня и по целия път до дома на майка й я виждаше в огледалото как се усмихва. Аня знаеше повече от всички. Може би. Но инспекторът чувстваше, че с нея работата му много ще се усложни.

2.

Кристина стоеше в кухнята на тристайният апартамент в който живееше с Митко от  две години.

„Две прекрасни години.” – помисли си тя докато палеше свещите на тортата, която всеки момент щеше да поднесе на приятеля си и неговите гости. Не той не беше неин приятел, вече не. Беше неин годеник. Тя погледна пръстена с малък диамант на безименния и’ пръст на дясната си ръка и се усмихна. Не беше най – романтичното предложение, но все пак си беше предложение. Димитър просто се приближи до нея прегърна я и прошепна в ухото и’ думите, които беше очаквала да чуе от много време:

„Ще се омъжиш ли за мен?”

Нямаше листа от рози поръсени по пода, нито вечеря в скъп ресторант, където докато тя отпива от шампанското си щеше да намери пръстена на дъното на чашата. Това не се случва в истинския живот, само във филмите и романите.

-          Не и наистина – прошепна тя в празната кухня и се стресна.

Разочарованието, което се прокрадна в сърцето и’ не и ‘ хареса. Тя имаше всичко, което иска, всичко за което е мечтала или поне така си мислеше. Но няма как да очаква всичко да е като в приказките. В реалния живот няма красиви рицари на бели коне или романтични предложения. Има леко непохватен и нормално изглеждащ млад мъж, който прави нормално предложение на приятелката си. Всичко беше нормално, прекалено нормално.

Но нормалното е хубаво. Хубаво и сигурно. Тя беше щастлива с живота си и рутината, която беше изградила в продължение на четири годишната си връзка с Димитър. Но наистина ли това, което изпитваше бе щастие?

„Примирение.” – помисли си тя, но бързо, почти с погнуса, прогони тази дума от съзнанието си. Щастлива – тя бе щастлива и сгодена, за мъжа, който обича.

Кристина взе в ръце тортата със забодени свещи и се отправи към смеха и музиката, идващи от хола. Светлините в стаята бяха изгасени и всичко погледи бяха отправени към нея. Тя застана срещу Димитър и го погледна в очите, сякаш казвайки

„Духни свещите и да приключваме с този маскарад!”

Изведнъж всичкото желание на Кристина да празнува тази вечер се изпари.

Група хора, събрали се да празнуват поредната изминала година от живота на Димитър. Тя не разбираше, защо хората с радост признават пред света, че са остарели, че са се приближили с още една година до старостта.

До смъртта.

Всички хора гледащи я в момента, как тя държи отвратителната и безвкусна торта – донесена от Сестрата на Димитър – със забодени свещи във формата на числото „двадесет и осем”, и’ се присмиват. Тя ги чуваше в съзнанието си:

„Къде е щастието, Криси? Къде е романтиката?”

Изведнъж тя чу оглушителен смях, всички продължаваха да я гледат:

„Розите са червени, виолетките са сини а за Криси всичко вече мина!”

Стаята и хората в нея започнаха да се размазват, светът пропадна под краката на Кристина и тя се свлече на пода изпускайки тортата. Митко падна на колене, хвана лицето и’ в ръце и започна да вика името и’. Кристина просто гледаше към размазания таван, все още чувайки подигравките и смеха, въпреки, че в стаята цареше гробна тишина с изключение на истеричните викове на Димитър.

Миг преди тъмнината да обгърне Криси тя видя пеперуда. Красива пеперуда, цялата черна с изключение на червените точки в края на крилата и’. Пеперудата прелетя два пъти над нея, след това се приближи към ръката на Кристина. Миг преди пеперудата да кацне върху нея, тъмнината я обгърна.

Звънящият телефон на бюрото и’ я изтръгна от примката на спомените и’ и я завлече в реалността. Тя все още беше на работа.

Всички си бяха отишли, само тя стоеше в празния офис и се взираше в стенния часовник, който показваше шест без петнадесет. Настоятелния звън на телефона продължаваше. Тя вдигна слушалката, но в този момент човекът от другата страна затвори. „Още по- добре” помисли си Кристина ставайки от бюрото. Беше време да се прибере, все пак днес бе годишнината им. Пет години. Цели пет години тя и Димитър бяха заедно.

Кристина изключи компютъра, облече палтото си и излезе от офиса. Беше мрачно и влажно. Вече цели три дни валеше без да спира. Тя отвори чадъра си и тръгна надолу по улицата към спирката на тролея, който щеше да я закара в къщи.

„В апартамента на Димитър”- помисли си Кристина – „Неговия апартамент, не моя, не нашия - неговия”.

Бяха изминали близо шест часа откакто доктор Георгиев и’ беше съобщил „новината”. През тези шест часа, тя въобще не мислеше за това. Единственото, което се въртеше в главата и’ бе спомена от рождения ден или по – точно чувството, което бе изпитала в кухнята.

„Примирение.” Наистина ли се беше примирила със ситуацията? Наистина ли беше загърбила мечтите и надеждите си? Разбира се че не, но въпреки това.

„Въпреки това си го мислиш, Криси.”  - каза си тя на ум – „Мислиш си го и това не ти харесва!”

Разбира се, че не и’ харесваше. Тя беше привързана към Димитър, обичаше го. Но беше ли щастлива? Този въпрос обикаляше съзнанието и’ като досадна муха. Не можеше да го прогони.

Чакайки на спирката, тя продължаваше да се пита как се стигна до тук. В началото всичко беше прекрасно. А сега тя имаше съмнения и то само седем месеца преди сватбата и’.

„Седем месеца” – изразът прокънтя в главата и’.
Кристина осъзна, че нямаше да се ожени за Димитър, защото след седем месеца тя щеше да е мъртва.

Полетът на пеперудата

„Ела със мен

Да ти покажа пеперудите,

Да видиш как

Крилата им в пламъци изгарят

Между живота и смъртта”

Любка Георгиева Данчева

1.

Кристина чуваше думите, които изричаше доктор Георгиев, но не ги разбираше. За нея те нямаха смисъл. Думи, като „рак” и „химиотерапия”, думи които тя чуваше само по филмите. За какво говореше той? Едва ли се отнасяше за нея, това би било невъзможно. Такива неща се случват само на другите. Може би на някой далечен братовчед или на колегата от съседния офис, но не и на Кристина Александрова – двадесет и шест годишна жена в разцвета на силите си.

-          Това е невъзможно – прошепна тя

-          Разбирам, че ви е трудно, но....

Тя отново престана да чува доктора, който седеше в кожения си стол в елегантно обзаведения си кабинет в една от най – добрите болници в София. Кристина огледа на бързо стените на кабинета и забеляза множеството дипломи и грамоти поставени в рамки, които да потвърдят верността и компетентността на твърденията на доктора в моменти като този. Колко ли пъти, докторът е седял по същия начин, по – който седи сега, съобщавайки на поредния пациент, че му остават шест месеца живот? Колко ли мечти са били разбити, колко надежди са били убити? Въпреки това тя не разбираше, не можеше да разбере, тя....

-          Трябва да е станала грешка – каза плахо тя – грешка в лабораторията или нещо такова...

-          Госпожице Александрова – доктор Георгиев говореше бавно и ясно, сякаш обясняваше на бавноразвиващо се дете, какво представлява слънцето. – Уверявам Ви, че няма грешка. Изследванията показват....

„Какво се случва?” - запита се Кристина – „нима това е истина?” Тя виждаше всичко, като на кино лента, беше излязла от тялото си и наблюдаваше от страни как възрастният и побелял доктор обяснява на красиво чернокосо момиче седнало срещу него, че...

-          Не! – извика тя – Това не е вярно!

-          Кристина, вие умирате. – каза доктора.

Думите на доктора се забиха в нея като нож, тя потрепери и заплака.

Докторът седеше невъзмутимо срещу нея поставил маската на лъжливо съчувствие, което вървеше в комплект с дървеното бюро и рамкираните дипломи.

-          Операцията е прекалено рискована – започна той – Няма доктор, който да се съгласи да Ви оперира. Единственото, което може да предприемем е химиотерапия.

Докторът изрече предпазливо последната дума. Кристина вдигна поглед и погледна доктора с насълзените си сини очи, все още не разбирайки думите му.

„Какво се случва?” – запита се тя, взирайки се в кафявите очи на доктора, седящ с гръб към прозореца, през който влизаше светлина.

Кристина премести погледа си от доктора към гледката, която разкриваше прозореца.

Облачното небе, високите сгради, хора, които безгрижно вървяха по улицата, без да разбират в каква ситуация се намира младата жена, която ги наблюдава. И тогава я видя.

Пеперуда. Красива и грациозна.

Кристина бе виждала тази пеперуда преди, но къде? Пеперудата прелетя покрай прозореца.

След като Кристина изгуби от поглед пеперудата, стана и се отправи към вратата. Докторът я последва.

-          Разбирам, че Ви е тежко за това смятам, че най-разумно ще е да поговорим за това след като се успокоите. – каза той със същата престорена загриженост, която започваше да отвращава Кристина.

Тя излезе от кабинета му.

Съзнанието и’ бе отлетяло, тя не беше в коридора на болницата, чакайки асансьора, тя беше на зелената поляна с Димитър. Третата им среща, когато всичко беше прекрасно, преди припадъка, преди доктора, преди всичко. Двамата лежаха върху одеялото и се наслаждаваха на природата. Наслаждаваха се един на друг. Тя отметна кичура кестенява коса, която бе паднала пред лицето му, след което се вгледа в кафявите му очи. Тя беше влюбена в него, нещо повече, тя го обичаше.

Той погали лицето и’, след което нежно я целуна. Докато двамата лежаха на одеялото под приятното юлско слънце на ръката на Димитър кацна една пеперуда.

-          Красива е – каза Кристина

-          Не колкото теб – мигновено отговори Димитър

-          Може и така да е – каза тя и се засмя.

В този момент пеперудата отлетя. Докато двамата влюбени наблюдаваха как тя се отдалечава, Димитър се приближи до ухото на Кристина и прошепна:

-          Подарявам ти полетът на тази пеперуда.

Тя го погледна, след което го целуна страстно. Не беше най-оригиналната реплика, но беше искрена и казана с любов а за нея това значеше много. Тя бе влюбена в този непохватен младеж. Не беше Принцът на бял кон, но той беше повече – беше истински и я обичаше.

Мобилният и’ телефон я извади от примката на спомена. С учудване тя забеляза, че бе излязла от болницата и почти бе стигнала пред офиса където работеше. Беше време да се връща от обедната почивка, която бе използвала за да отиде и да провери резултатите от изследванията, които бе направила след припадъка на рождения ден на Митко миналия месец.

Тя погледна екрана на телефона си – беше Митко – след което прие обаждането.

-          Здравей Криси – жизнерадостно каза Митко – какво става?

-          Аз... нищо... – Кристина се опита да се съвземе, не беше момента сега да съобщи новината на годеникът си.

-          Всичко наред ли е? – попита той леко разтревожен.

-          Да, всичко е наред, тъкмо ми свършва обедната почивка и се връщам към офиса.

-          За това звучиш толкова разтроена – каза той и се засмя, Кристина обожаваше този смях. Радваше се, че го чува. – Твоята задача е да издържиш само още шест часа, след които ще те чакам вкъщи. Не си забравила нали? Довечера е годишнината ни.

Разбира се годишнината, четвъртата им годишнина, на която доктора с фалшивото съчувствие и дипломите в рамки и съобщи, че има тумор, аневризма или там както се казва в главата и че всеки един момент той може да „избухне” и край с нея. „Честита годишнина Криси, това е подаръка ти, ползвай си го със здраве.” Помисли си тя и едва не се разсмя.

-          Разбира се, че помня с нетърпение чакам вечерята.

-          Супер, трябва да затварям, ще се видим довечера. Обичам те.

-          И аз те обичам. – каза тя след което прибра мобилния си телефон в чантата и влезна в офиса.

Докато вървеше към бюрото си, Кристина усещаше погледите на всичките си колеги върху нея. Те я гледаха и шепнеха, те знаеха. Знаеха за припадъка, за диагнозата за пеперудата.

„Глупости, не ставай смешна!” – Скара се на себе си Кристина. – „Няма как да знаят, така ти се струва.” И беше права, но за коя пеперуда си мислеше тя? Едва ли е за тази от преди години, която видяха на поляната – не. Ставаше въпрос за пеперудата от рождения ден на Митко, когато тя припадна.

Влезе един агент на ЦРУ, който остави някаква папка с документи на масата пред шефа си и безшумно излезе.