Изобретяването на пишещата машина не е било изобретението на XIXв., въпреки че именно то е било основата за много велики изобретения впоследствие. Пишещата машина, поставена редом с хладилника, двигателя с вътрешно горене, динамита, телефона, грамофона, електрическата лампа, радиото и кинопрожекционния апарат, трудно е могла да се нарече изобретението, което е разтърсило света. Но въпреки това, именно това изобретение е изиграло огромна роля не само за бъдещите открития, но и конкретно за жените по целият свят. А след това пишещата машина почтително се е оттеглила в забвение, надяваща се на внимание само от страна на колекционерите. 
    Малко тъжно, наистина, но като нищо можем да станем свидетели на нейното ново прераждане, точно по примера на някои мерни единици, които макар и доста стари, се завръщат в употреба и бъдещето несъмнено ще ги използва повече от нас.
    Въпросът с научно правилните термини и стремежът на човечеството да създаде единна световна мерна система, до известна степен е преминал момента на новите открития. И както в техниката, и тук тежката дума си казват специалистите, които налагат мерни единици, които само за тях самите означават нещо конкретно. Предполагам стремежът им е да държат обикновените хора в колкото се може по-голямо неведение – например аптекарите ще ви изпишат рецепта и на нея ще напишат DIT (от латинското ter in die), вместо 3хД (три пъти дневно). И може би именно професионалното изкривяване може да обясни защо астрономите официално заменят понятието светлинни години с новото – парсеци.
    Така че, ако държите да се изразявате с правилната с актуална терминология, се налага да прочетете и разберете какво всъщност следва да кажете.
    Но какво е един парсек? Той се равнява на 3.26 светлинни години – почти безполезно разстояние, при което дадено небесно тяло ще опише паралакс от една дъгова секунда. А какво е паралакс? Това е: „Видимото ъглово изместване на небесен обект, породено от движението на Земята около нейната орбита около Слънцето.” Но има и още едно обяснение, от което дано ви стане по-ясно: „Паралакс е разстоянието, от което средната дистанция на Земята около Слънцето се вижда под ъгъл една дъгова секунда.” Колко хора биха използвали подобно нещо? Никой няма да иска да измери цялата вселена чрез паралакси, освен тази „особена” група астрометрици. А тъй като на разстояние един парсек от земята няма нищо (това е много по-далеч от най-отдалечените планети и същевременно по-близо от най-близката звезда), защо да се избира за стандарт при измерването на междузвездните разстояния? Особено когато най-близките звезди, които се намират на една милиардна от един процент от обема на вселената, показват паралакси, които могат да послужат за основа на измерването. Да живее безсмислието! Вече остарелият термин „светлинна година” си е чудесно измислена единица, при която се използва изумителна и уникална константа – скоростта на светлината. Тя е приложима навсякъде в космоса и всеки може да разбере значението и. Щом звездата Вега се намира на 25 светлинни години, значи светлината от нея е пътувала до нас 25 години. Виждаме я такава, каквато е била преди четвърт век. Просто, интуитивно. И освен това ни говори много, като се има предвид, че тази единица дава израз на умопомрачителните разстояния в космоса.
    Но за съжаление, вече ще се налага да коментираме разстоянието до същата Вега като 7.67 парсека. Съседните галактики са отдалечени от нас на мегапарсеци. И става все по-лошо. В наши дни дори метричните измервания, които са били задължителни само до преди няколко години, биват отхвърляни по-бързо и от излезлите вчера от мода парцалки. Грамове и килограми? С тях е свършено! Днес официалната единица е нютон, която на свой ред се равнява на джаул на метър. Имаме ужасен късмет, че все още ни разбират, когато искаме да си купим кашкавал.
    Нека сравним обаче вече остарелият термин „светлинни години” с по-правилната (според мене) измервателна система – островната. 
    Борят инчове в една миля е горе-долу равен на броя на астрономическите единици (разстоянието от Земята до Слънцето) в една светлинна година – и в двата случая се доближава до 64 000. Какво ще рече това? Ами ако Земята се намираше на един инч от Слънцето ( в този случай планетата щеше да е с размерите на микроб), тогава най-близката звезда (Проксима от Кентавър, на 4.3 светлинни години от нас) ще бъде точица отдалечена на 4.3мили. Най-близката спирална галактика (Андромеда), отдалечена на 2.2 милиона светлинни години, щеше да се намира на 2.2 милиона мили – четири пъти повече от разстоянието до Луната. С други думи , моделът със Земята с размери на микроб се създава и схваща лесно, като същевременно има и астрономически пропорции.
    Ако за нас е било странно и архаично използването на мерните единици на нашите баби и дядовци, то за нашите собствени внуци нещата няма да бъдат кой знае колко по-различни. Но до тогава не ни пречи да си поръчаме чаша вино и да му се насладим, докато все още ни разбират.
(използвана помощна литература: списания "Астронъми" (1999-2003) и "Дискавър" (1990-2003))

       Много учени са си блъскали главите, опитвайки се да създадат нещо лесно за използване, удобно и ако може вечно. Но и много малко от тях са си давали сметка, че върховата стабилност на материята и енергията е нещо доста непостоянно и е въпрос на време вечното да се окаже не по-малко преходно. Като за целият този процес носят вина учени със същите стремежи, но от ново поколение.
    И въпреки всичко има неща, които са устояли на безмилостният научен прогрес, просто защото при тях логиката е била единствен мотив.
    Става дума за мерните единици, основани на използвания в геометрията мотив 180°/360°. Всеки ъгъл на 180° от първия означава противоположна посока, така че за ранните картографи е било съвсем логично да означават с дължина 180° меридиана, противоположен на отправната точка на 0° - Гринуич.
    Поради същата причина немският физик от XVIII в. Даниел Фаренхайт съвсем преднамерено разделил скалата между точката на замръзване и "противоположната" и точка на кипене на водата на морското равнище на 180° (32°F до 212°F).
Някои от следващите мерки са били съобразени със същият мотив - в мореплаването минутите (60 минути, 6076.11549 фута, 1852м.)от дъгата,  е била наречена морска миля, а нейната скорост - възел. Междудругото точно този възел си остава и до наши дни единственият официално възприет начин на изразяване на скоростта в авиацията и мореплаването и се използва дори при кацането на космическа совалка. 
    Първоначално един фут се е равнявал на 1/6000 от минутата базирана на географската ширина, измерена в Англия. Самото число 6000, както и 360 за градусите и 60 за минутите и секундите във времето, навигацията и геометрията, било избрано за по-лесно делене, тъй като има повече делители, отколкото производните на десетицата. Оказва се, че и 60 е най-малкото число с дузина делители, с които се дели без остатък (1,2,3,4,5,6,10,12,15,20,30 и 60).
     При изразяването на обем нещата обаче придобиват пълен безпорядък. Като проблема не е само в това че островните измервателни системи за обем в Англия и САЩ са различни. Поради наличните три стари вида мерки, наречени галони до края на XIX в. Винен галон - 231 куб. инча; галон за бира - 282 куб. инча и галон за зърно - 192 куб. инча. Последният се е равнявал на традиционният уинчестърски галон от XV в. В Англия със закон от 1824г. е обявен един галон, наречен имперски - точно определен като обем, побиращ 10 фунта дестилирана вода, с температура 62° по Фаренхайд и равен на 4.54609литра. В същото време старият британски галон се превърнал в нова официална мярка в САЩ. Равен е на 3.785411л. и е стандарт и до днес там.
Именно в изразяването на обем човечеството се е създзало невероятни мерни единици, които и до днес се ползват - кола, топ, пакет, бала, руло, кълбо, чиле, вретено, въже (с което се измерва обем риба!), както и ласт (пак риба = 33 въжета риба или около 13 200 херинги), буре, барел,кварти, инчове живак...
    По същото време (преди два века) французите, като едни видни "откриватели" решават да наложат на цивилизованият свят нова система, наречена метрична. Самото и име произлиза от основната и единица - метърът, който за съжаление и до днес няма нито логична, нито конкретна основа. 
    Някои от вас, предполагам са неприятно изумени как може нашият метър, част от система, която официално се бележи като SI (Systeme Internacionale d'Unites) и е на път да бъде приет като световна универсална структура за мерки и теглилки, да няма логическа и конкретна основа. За това ще обясня по-подробно.
Първоначално се е смятало, че метърът е равен на една десетмилионна от разстоянието между екватора и полюсите. По-късно обаче се оказало, че това не е така, в първите изчисления имало грешка и метърът бил предефиниран отново като "дължина на прът от платина, пазен в едно подземие недалеч от Париж и белязан с две резки". Тази дефиниция на метърът била едиствената официална такава до 1960г. До тогава научните общности по света не го и приемали като нещо по-сериозно от шегобийство. Но французите се взели в ръце и го предефинирали в нещо звучащо доста по-научно - един метър е бил равен на (внимавайте сега) 1 650 763.73 дължини на вълната на оранжевата светлина, излъчвана от криптон-86 при определени условия. Как ви се струва това като концепция за мерна единица за едно обикновено домакинство? Разбира се нещата не приключили дотук, тъй като криптон-86, колкото и важен химичен елемент да се явява, оранжевата му светлина няма никакво научно значение и през 1983г. се е наложило метърът отново да бъде променен в сегашният му стандарт. Настоящата му дефиниция е : Разстоянието, изминавано от светлината във вакуум за 1/299792458 от секундата. Най-добре го запомнете, особено ако смятате да се явявате на някое телевизионно състезание, там обичат да променят някоя и друга цифра. ;-)
И ето че вече имаме две мерни единици, които измерват разстояние, изминавано от светлината във вакуум, само че новата в лицето на метъра изглежда доста трудна за обосновка. Другата мерна единица, която представя доста по-лесно светлинното разстояние, по случайност се е оказал фута. Един фут е равен на разстоянието, изминавано от светлината за една милиардна от секундата.
    Оказа се, че тази втора част на темата вече достатъчно обем зае, затова ще се наложи да напиша и една трета част, където ще разгледам съвсем новите мерни единици.
(Използвана помощна литература - виж част първа)

    Човек винаги е имал нужда да създава измерителни конструкти, които да му дават ориентация пространствено-времево, дори често не си дава сметка колко много мерки използва ежедневно и както всичко създадено от него, и в тази тема се е поунесъл. Мерките, които е създал са далеч повече, отколкото му се случва да използва. Получило се е така, че вече се губи в собствените си представи за измерване. Разбира се на дъното на нещата стои несломимата нагласа на човек да се самоусъвършенства, да се полира, да еволюира. Довчерашните мерки като "глътка", "два пръста", "крачка", "стиска", "шепа", "наръч", "педя", "хвърлей" и т.н. се е наложило да бъдат изменени в нещо по-академично представено, нещо, което да има някакво научно обяснение. Нещо, което да приравнява шепите, крачките, хвърлеите на другите хора в мерна единица, важаща и за гюлетласкачките, и за синигерчетата, че и далеч повече - за марсианците дори.
Така той съвсем целенасочено е избрал да се забатачи в посока, която едва ли си е давал сметка, че ще еволюира в нещо на практика необяснимо. Мерки, които в обяснението си или произхода си биха звучали достатъчно сложни, че и самият той да се чуди какво точно е искал да каже. (Ето че интерполирах човечеството в единица, в тон с този ми пост. Не е умишлено.)
    Когато си мисля за стандартизацията в мерките в исторически план, първото нещо, което ми идва на ум е мярката "един оръдеен изстрел", която навремето е означавала три мили, а днес изобщо не се използва. И въпреки това именно тази мярка и нейните производни обясняват защо териториалните води първоначално са били определени на точно такова разстояние.
После се сещам и за връзката между размерите на нашите високотехнологични ракети и древните стандартизации, въртящи се около основни проблеми като конски задници. Ето как:
    Оказва се, че ракетите носители на космическата совалка били проектирани да пасват на железопътните вагони, за да могат да бъдат транспортирани от завода производител. Ето защо ширината на ракетите била съобразена с ширината на железниците (в случая имам предвид американските железници) - четири фута и осем и половина инча. Тази странна мярка се е наложила просто защото била точен дубликат на британския релсов стандарт, в основата на който били английските трамваи. А при тях е била въведена, защото по улиците имало коловози със същата ширина, направени от теглените от коне файтони. Всички пътища били строени с толкова широки коловози, за да могат колелата на колите да влязат в тях. Разстоянието между самите колела може да се проследи чак до епохата на римляните, които построили първите пътища в Англия. Самите римляни пък стандартизирали ширината на своите колесници, за да не могат задните крака на двата теглещи ги коня да се удрят в колелата.
Тези два примера само бегло онагледяват връзката между стремежа на човечеството да създава нови мерни единици (едва ли би било много подходящо ако мерим ширината на ракетите носители с мярка наречена "два и половина конски задника" ;)) и разбиранията на същото човечество векове преди това. Нормално, всичко ново е добре познатото старо. Но стои ли така въпросът и при другите мерни единици? Стандартите които сме създали, за да боравим с мерки описващи геометрично построение, изразяването на обем и време, та чак до сякаш вечният конфликт между метричната и островната измервателни системи.
На тези въпроси ще се спра в следващата част от тази тема.
(използвана помощна литература: списания "Астронъми" (1999-2003) и "Дискавър" (1990-2003))