03 май 2007, 13:32

Това трябваше да го напиша май вчера... И трябваше да започне с: "Ето че пак е сряда! Явно всичко се случва в сряда!".
Но не би...

***
събудих  се... и бях сама...
***

Като се замисля, отдавна не съм писала тук. Странно е как с времето губиш навик да правиш някои неща. Струва ми се така неестествено, сякаш за първи път пиша в този блог. А и имам чувството на моменти, че не познавам тия хора, дето са били с мен в трудни и в щастливи моменти вече година и половина...

Не разбирам. Никак даже... Кои са тия хора? Кои... И защо се карат? Защо искат да си налагат мненията един на друг съзнателно или не? Нали беше място за различните? Защо различният вече е станал чужд и се настройват враждебно към него? Не разбирам...

Имам мнение по въпроса, но ще си замълча... Някак съм малко огорчена, но понякога просто трябва да си мълчиш. Дори аз научих този урок... Може би самия факт, че оставам в страни от събитията ме прави чужда на тях. Може би за това не разбирам... Получавам само откъслечна информация, отделни фрагменти и за това губя нишката...

Искам си книжарничката. Една такава мъничка и уютна. С дървени ламперии и скърцащи стълби...

[началото на една публикация, която така и не написах]

(една чернова от много отдавна)

Няма ме...
Това е усещането да си атрофирал. Да те няма... И всъщност да те има... Странно е... Усещаш как нещо гъделичка съзнанието ти, но така си потънал в липсата си, че нямаш нито сили, нито желание да разбереш какво е...

И в същото време другата ти половина живее с пълна сила... Смешно и абсурдно... Странно е... Да си раздвоен в сами я себе си - отчасти жив, от части мъртъв...