С този пост поздравявам всички съблогерки с настъпващият празник 8 март
 

                                       

                           Слънце грее, дъжд вали –
                                            дяволът се жени.
                           Дяволе, ти искаш ли
                           за невеста мен да вземеш?

                           Нощем с белите коне
                           в чужди сънища ще бягам.
                          Сутрин с пламнали нозе
                          пак добра до теб ще лягам.

                           Зиме като пушек бял
                           ще се вия непозната.
                          Лете с поглед натежал
                          теб ще чакам под дъгата.

                          Слънце грее, дъжд вали –
                                     дяволът се жени.
                         Дяволе, ти искаш ли
                        ангелска жена да вземеш
-----------------------------------------------------
*Отдавна стои в компа ми и не помня мое ли или не,така,че ако някой си го познае,веднага му го давам :-))

Към 19:30 часа нещо ми дотъпя да стоя пред компа и да се пържа на жегата в стаята и реших да изляза.

Естествено отидох при Светлинка. И без това й бях обещала да й ида днес на гости ( друг е въпросът, че не отидох). Пъзвъних на вратата. Отвори баба й, която от известно време ме мрази. Погледна ме злобно, аз попитах за Светлина, а тя без гък да каже се врътна и духна към кухнята... Светлинка явно ме беше чула и излезе... Дамян също беше у тях и ги накарах да излезем навън - беше започнало да се заоблачава и да се разхлажда! Направо царски за разходка след тия кошмарно жегави дни...

Отидохме в градинката до реката и седнахме на една пейка. Оплакахме си се кой какво му се е случило двата дни през които не бяхме се виждали - всеки имаше за какво да помрънка както винаг! Дамян беше нещо кисел, каза че е уморен и го пратихме да си ходи. Той май ми се разсърди, че отказах да го изпратя. Ама наистина не ми се мърдаше, а и ме болеше кръста. Но Светлинка отиде да го изпрати до някъде...

Като се върна двете люлки бяха свободни и ние се настанихме на тях. От дума на дума като ги занищихме разни философски темички... Всъщност ние двете като сме заедно (ама обикновено като сме само двете) все такива неща си говорим. Нищешме темата "Защо не можеш да знаеш едноверменно и въпроса и отговора" и взехме че я разнищихме. Разнищихме и Времето, Паралелните Вселени и защо аз понякога не разбирам какво се опитва да ми каже (както и обратния вариант - защо тя не разбира какво искам аз да й кажа)...

И така... Люляхме си се и си говорехме сладко-сладко. И гледахме далечните светкавици в черното небе... И изведнъж заваля... "Топъл дъжд, чакан дъжд..." А ние си седяхме на пейките и се мокрехме и се радвахме... И беше хубаво... Нищо, че една лапа - мека, но с остри нокти - е стиснала сърцето ми...

Дъжд..
След него локви. И в локвите небе, удавени фасове и всичко останало, което може да се отрази в наклонените равнини на тротоара.



Чакам тролея и си мисля за огледалността на света. Харесват ми всички цветни чадъри. Особено малките.



Влюбих се в двете самотни рози нелогично застанали пред сив панелен блок. По листенцета им вода и тревога. Някаква. За нещо. А вдъхват толкова спокойствие в душата ми!...



Обичам да бъде юни.

Най-хубаво е след летен дъжд. Проливен и бурен...

И ухае невероятно. На чистота, на свежест... на хармония. И всичко изглежда по-чисто, по-ярко, по-истинско, по-живо дори...

Виждам как парцаливите облаци се стелят над платото - каква невероятна гледка. Сякаш искат да го завият с меко одеяло. И сградите не изглеждат толкова сиви и непреветливи...

И всичко е толкова спокойно...