Днес на спирката, сутринта, на път за работа ми се случи нещо необичайно. Вървя към пейката и виждам един дядо, просълзен, със зареян поглед напред в празното. Приближавам и го чувам:

"И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!"

Сълзите му се стичат, хората около него гледат с наведени глави земята и мълчат. Въздухът е тежък. Бабата до него се обажда: "Виж, тук има и млади хора, дали някой ще знае някое, а... от къде да знае... те, сега... на нищо не ги учат" - и оклюмва и тя.
"Дядо - един мъж на възраст около 50 години приближава, мина ли за Айтос автобусът?"... дядото се сепва, сякаш изваден от транс - "Сега ще дойде... ама, ние, нашия го изтървахме... няма памет днес, младите не знаят какво е било, ние, старите не им разказваме... така ще си отиде... ей, ние докато сме живи, ще има памет, ама след нас...".
Мъжът кимва и въздъхва, после пали цигара, лакомо дърпа и казва: "Ние, всичките сме едно поколение - млади, стари, всички сме едно, всички имаме едни мисли, ние сме продукт на едно и също време и така ще си отидем...". Всички на спирката продължаваха да стоят с наведени глави, все едно са на преклонение, само моят нахален и любопитен поглед се плъзгаше и попиваше... една жена се обади: "Синът ми в Австрия живее, вече 10-та година, идва си, един път в годината, добре е, устроил се е, тук какво ще прави?". "Моите и двамата са в Германия..." - един възрастен човек се обади... две млади момичета спряха да си играят с телефоните и те наведоха глави, замислиха се... а дядото бърше сълзите си...

"Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка."

И в този момент, всички се оживиха и започнаха да подават я дума, я цял куплет, двете момичета повтаряха механично, всички се усмихнаха, започнахме да се смеем... този флашмоб се оказа заразен, минаващите се спираха, ръкопляскаха... бабата весело пляскаше с ръце и викаше:

"И младите го знаят!!!" - и този път сълзите бяха от щастие, само дядото, подпрял глава на ръцете си, гледаше някъде напред, невиждащ и отнесен...

Не са много, но размерът вече няма значение. Нито е 1990 г., нито 1997-а, та да се събират хиляди по площадите. Журналистите все са повече – и миньори да дойдат в София, репортери, фотографи и оператори сигурно пак ще ги бият по брой. Но какво от това? Дали са 100-ина на Орлов мост или 200-ина на "Батенберг", те имат силна кауза – да спасят Странджа от бетона. И гласът им се чува все по-силно.

Те са на средна възраст около 25. Нормални, образовани, свободни хора. С професии и занимания всякакви. Но с много сходна нагласа към живота – да се живее някак по-истински, доколкото може. Кариерата си е кариера, но животът се измерва с щастие, не непременно с успех. Щастието може да си е пак консумация, но поне да не е консуматорска ширпотреба. Затова морето не е ол инклузив сред стъкло и бетон, а купон на палатка. Може да обичаш природата, да караш колело в града и да се катериш по планините, но не си непременно "екологично чист" - попушваш, попийваш, даже се и понадрусваш. Не мразиш непременно реда и държавата, но се бунтуваш, когато тя не гарантира правата ти или пък мери с двоен аршин.
Не е 1990-а, нито 1997-а – полицаят срещу теб, човекът с кречетало или самоделен транспарант за Странджа не ти е враг. Не му викаш "у-у" с изопнато от омраза лице, не го освиркваш, не го питаш кого пази от народа. Кротко отказваш да се отместиш отпред БНБ към градинката срещу двореца - полицаят ти съставя акт за неподчинение на полицейско разпореждане. Преместваш се, но си решен да обжалваш акта. Негодуваш защо ти и още 100-ина като теб пречите на града, а не му пречат дошлите в пъти повече униформени да репетират маршировки за парада си на другия ден.

Срещу теб е дълбоко отегченият поглед на униформен на средна възраст, застанал зад полицейската линия. Горкият – та той е по средата между два чужди свята. Пред него някакви хора танцуват, лежат върху чаршафи като на плаж и протестират за нещо толкова, ама толкова абстрактно. Зад гърба му пък са строени негови колеги, които безмислено, ама толкова безмислено набиват крак за професионалния си празник. А вкъщи го чакат да оправи казанчето, че пак е протекло, чака го и изстудената ракийка – все оня ежедневен, ама толкова ежедневен велик смисъл.

Не е 1990-а, нито 1997-а – няма лидери и никой не иска да става лидер. Разбира се, все ще се намери някой или някоя да прикани останалите да се преместят в разрешена за протест зона. Или пък да разпъне чаршафи "за плаж". Няма синдикален или партиен камион, който да донесе готови транспаранти и знамена, а след протеста да си ги прибере, за да има и за следващия. Всеки самоделно е спретнал по нещо върху кашони и картони, даже на място със спрей се изписват транспаранти. Каузата е по-чиста без предварителна организация и без йерархия на неформални лидери. А и така малцината стават по-силни. Няма комитет, с когото властите да преговарят, няма структура, която да се опитат да превземат – всичко става по интернет.

Протестите за Странджа в 2007-а не приличат на митингите през 1990-а и 1997-а. Но са толкова граждански и политически, колкото и тогавашните. И както тогава зад тях отново стои цивилизационен избор. Каузата не е просто постигането на "някаква си екологична цел", а различна философия на живота. А това е сигурна гаранция за нов вид политика. Управляващите рано или късно ще разберат, че след Странджа 2007 политиката вече няма да е същата.

Текстът е под лиценз Creative Commons и е копиран от ZaGrada.bg

Статията много ми хареса, и реших да и дам повече публичност в своя блог. Вярвам, че вече имаме наченки на будно гражданско общество и това много ме радва!

Днес от 19.30 часа всеки който успее да аранжира времето си нека дойде на Попа в 19.30 часа. Нека се появи с черни очила и черна лента. Аз нямам нито очила и нито лента, но ще дойда. Нека не само пишем и чешем езици пред клавиатурите, а да отидем да свършим нещо!
Ще се радвам да се съберем и да подкрепим тази инициатива, а след това ще отидем някъде да се видим. Така ще съвместим двете неща :)
Повече информация тук
Аз ще съм там, успях да си аранжирам програмата да дойда.
Който ще идва да пише тук! Но и да не напише, да идва! :)
В случай, че се загубим след флашмоба (не се знае колко народ ще дойдат там) ще се чакаме към 20 часа на Одеон. Ако някой иска да дойде по-късно да се видим, нека ми звънне на 0888 446 113 да пита къде сме. Това е моя телефон.

Четейки постинга на Момо ми хрумна, че ние сме достатъчно "луди" и "откачени" и можем да направим един флашмоб заедно :) Ще бъде забавно, ще бъде весело, ще бъде оригинално и най-вече - приятно! :) Само трябва да измислим как да го организираме и какво точно да се прави :)
Давайте идеи за колективен флашмоб, който да направим в София :)
За тези, които не знаят какво е флашмоб, ще уточня, че това е "артистична провокация", при която група хора се събира "от нищото" на централно място, прави нещо интересно за минувачите около 15 минути, след което се разотива в различни посоки, оставяйки хората да цъкат с език и да се чудят на какво са били свидетели :) Нищо не пречи след нашия флашмоб да си чукнем среща някъде и да направим още една среща на блога :) Най-веселото ще бъде, че ще имаме доста да си разказваме за случката, в която сме участвали преди това и за реакцията на хората :)
Е, как мислите? Дайте предложения за един флашмоб и да вземем да го осъществим! :)