Доброто в мен
Есе на Маги Назер,ученичка в НГДЕК
Ден след ден се лутаме безспирно: между любовта и омразата, между доброто и лошото, между живота и смъртта. Набелязваме си високи цели, жадуваме за пари и известност и колкото повече си мислим, че сме себе си, толкова повече се отдалечаваме от същността си. Горчиво плачем за изгубеното- любовта ни се размива от вечната алчност за повече, надеждата ни се струва все по-далечна и недостижима, остава ни единствено прошката, но на всеки е ясно, че да простиш на себе си е най-трудно…
Къде съм аз в този кръговрат от отчуждение и злоба? Къде е мястото ми в този свят, изпълнен с болка и сълзи? Тук съм, но въпреки това ме няма. И може би се страхувам повече от това, че и аз мога да се превърна в част от тази ужасяваща реалност, повече и от самото разочарование и мъка. Понякога си мисля,че имам прекалено огромни изисквания и очаквания към хората, без значение дали са роднини, познати или приятели, понякога си задавам и друг въпрос, а именно дали самата аз отговарям на тези критерии .Твърде вероятно не, но има ли значение, щом се опитвам и стремя да го постигна. Знам, че не съм нито най-хубавата, нито най-умната, но желанието ми да се развивам, обогатявам и променям ме прави не по-малко достоен човек, напротив. Всеки си има своите слаби моменти, отклонения от правия път, дни, венчани със знака на неуспеха и отчаянието и може би донякъде основната ни цел е не да се научим как да намалим броя им, а по-скоро как от всяко изживяване да извличаме най-доброто. Такава съм си аз- искам от всичко да опитам, да изживея всеки един момент, било той щастлив или тъжен.Искам да си спомням болката, за да оценявам максимално дори и дребните неща, които животът ми е поднесъл, но искам и да не забравям щастието, за да намирам сили за изправяне след всяко падане. Искам да съм дете- да бъда неподправена, импулсивна, себе си. Ако да стана възрастен, означава да изгубя способността си да преценявам (и съответно да греша), да обичам (и съответно да страдам), то определено никога не бих желала да се откъсна от детството.
Дълго се търсих , сякаш бях изгубила себе си... И колкото повече ме болеше и колкото повече лица сменях, толкова повече се отдалечавах от собственото си Аз... Отчаяна от живота, от хората и собственото си безсилие, бавно крачех към смъртта- сама и изгубена! Но ето, че един ден, макар отдавна да бях изгубила надежда за това, животът ми се усмихна- посочи ми пътя, по който да тръгна... Аз знаех, че ще срещна много трудности, ясно ми бе, че тъгата и разочарованията да съпътстват всяка моя крачка... Знаех, че малко ще ме подкрепят, но предпочетох да бъда себе си (и следователно да бъда мразена от някои), пред това да живея чужд живот (харесвана от всички). И не съжалявам- много спечелих!Да знаеш, че си себе си във всеки един момент от живота си, да си неподвластен на чуждата омраза, да живееш своя живот, по своя начин е безспорно най-силното и велико чувство! Щастлива съм! За първи път от много време насам, нямам нужда от ничие одобрение, защото знам, че хората, които истински ме ценят и обичат, ще ме подкрепят във всичко.
Казват, че когато искаш да се почувстваш богат, е достатъчно да преброиш всички неща, които не си купил с пари. Съгласна съм, но също бих добавила, че е много повече от щедрост да даряваш на хората това, от което знаеш, че се нуждаят най-много ,просто за да ги зарадваш. Много пъти в живота си съм се чувствала самотна, тъжна, изоставена... Колко пъти само мъка е издаряла сърцето ми, но днес вече знам- след всеки залез следва изгрев, просто трябва да се въоръжим с малко повече търпение и оптимизъм, да не губим увереност и да се учим от грешките си, защото винаги има начин, винаги има как...
За съжаление предубеждението е станало неотлъчна част от сивото ни ежедневие. Разделението започва още от училище- метъли, емота, фешъни… , животът затяга примката около врата ни още повече. Но какво от това, че си се доказал пред обществото, щом душата ти се е превърнала във вехта дрипа. Още от пръв поглед човек си създава впечатление за събеседника си, тъжно е обаче, че напоследък се отделя много повече внимание и “почит” на дрехите и стилът на обличане като цяло, отколкото на очите, излъчването… На повечето хора стилът ми ще се стори дързък, донякъде арогантен (щом подборът на цветовете е извън черно-бялата гама) и дори признак на лош вкус, но за мен това е моят макар и символичен начин да изразя себе си, да влияя на околните… Дръзка съм! Чувствителна и преливаща от емоции. Сега се усмихвам, след 5 минути може да заплача- незрялост, противоречивост- както щете го наречете, такава съм и не искам да се променям!Искам да творя,да създавам,да преоткривам хората,да им въздействам…Помислете си само колко красиво би било, след уморителен работен ден да ви бъде подарена просто една усмивка, един топъл жест от човек, който дори не познавате… Друг въпрос е, че от личен опит съм разбрала, че усмивките не винаги са споделени, но дори и тогава ми остава тайната надежда, че все пак съм станала повод за един размисъл- за отминалата младост и скътаните надълбоко спомени на някой отдавна пораснал Пораснал… И както си седя в метрото започвам да си представям какъв е бил на млади години, какво е научил от живота, с какво чувство би посрещнал смъртта, че дори и какви пакости е вършил, какъв ученик е бил, с какво ли е ядосвал родителите си… И ето, че въобще не осъзнавам как съм започнала да се смея- силно и на глас, без никаква видима причина, без никакъв повод, другите ме гледат втренчено, а в очите им чета хем упрек, хем мъничко завист за тази бодрост, жизнерадостност и младост.
Твърде често си мисля, че сякаш не съм за тук- за този свят, за тази планета… Отварям широко прозореца с плахата надежда, че някоя звезда ще влезне в стаята ми, за да разсее това тягостно чувство… В тези моменти усещам как просто не се вписвам в света на околните, по същия начин, по който и те не се вписват в моя… В моя розов свят, както биха го нарекли някои, свят само мой- чист и изпъстрен с красота, любов, мечти, спомени и моменти…Свят, където не ме е срам да изплача неудовлетвореността от собствените си постъпки или постижения, както и огорчението от чуждата омраза. И макар да знам колко сила се крие в мен, макар и невидима с просто око, се чувствам все толкова крехка и уплашена. Хората винаги ме нараняват…Четох в една книга, че има вярване, според което всеки човек, преди да се роди, избира как да протече живота му, все едно, че са му предложени няколко сценария, от които трябва да избере един. Човек обаче отново избира и сам моделира собствения си характер каква личност да бъде и докъде да стигне в духовното си израстване ,посредством способността си да променя настоящето. Основното според мен е сам за себе си да разбереш какъв искаш да бъдеш и да положиш воля и устрем в постигането на целите си. Моите цели- да допринеса с нещо за всеобщото съществуване, да изградя от себе си не Човек, а Личност. Не е въпросът в това да натрупаш определен капацитет от знания, знанието не е равносилно на мъдрост. Мъдростта се изгражда на основата на житейския опит, на способността да виждаш невидимото… А аз искам да помагам на хората, да им даря от своето щастие, да им покажа,че има много прекрасни неща, които очакват да бъдат видяни, че има много върхове и места, очакващи своя откривател. И не е нужно да си Магелан или Колумб, за да ги превземеш: ”Търсенето на дребни победи осуетява извършването на велики дела”. Да,може би съм наивна до глупост, може би изречените от мен до тук неща граничат с богохулство, но аз вярвам- вярвам в любовта, макар да съм била разочарована, вярвам в приятелството, въпреки че са ме предавали и съм повече от убедена, че мога да постигна всичко, щом го правя по моя начин и с моите средства- без фалш и измама, без лицемерие и с много любов.
Каква съм аз и дали пазя доброто в себе си, оставям на всеки да реши поотделно.Тази година преживях много неща, израснах неимоверно много благодарение на училището си- моето училище- и на своя собствен стремеж към това. Прекарах най-тежката зима (период на дълго търсене и голям преход), но и най-незабравимата пролет, затова желая на всички да открият и пазят повече от всичко на света истинското си “Аз”, да даряват обич и радост, да се радват на всяко едно разцъфнало цвете, на всяка прелетяла покрай тях птичка, на всяка макар и безвъзвратно отишла си любов!
Имало едно време един гладен човек. Доста често чувал около себе си хората да говорят за „хляб” – колко вкусен е и как задоволявал глада. Въпреки, че никога не бил опитвал хляб, разбрал, че това отговорът за неговия глад. Тръгнал да го търси. Влязъл в първата аптека:
Comments31
И преди съм го споменавал тук - щастието е изживяно минало. Човек осъзнава щастието само когато е минало и връщайки се в спомена, чувството, което поражда удоволствието и мисълта за нещо не срещащо се всеки миг го определям за щастие. Това е мое субективно разбиране и може да не си съгласен, но аз така си мисля. Върховните моменти през живота, когато казваме - аз бях щастлив, тогава човек е най себе си. Как се отразява това на околните и как го възприемат те, не трябва да е притеснение.
За спорта споделям твоето мнение и се радвам, че открих съмишленик. Не съм срещал до сега човек да споделя моите разбирания за състезание. Ти си първия. Спорта замества войната днес и това не е малко за съвремието, иначе ще се избием. Спортистите не са ми били никога интересни . Днешния спорт не само, че е фалшив и нечестен с допинга, но и комерсиален, което отблъсква.
На мен Рюрих никога не ми е бил интересен като живописец, нито като философия. Малко изкуствен ми стои като нашия Дънов. Аз съм християнин и моя бог е Христос. От него трябва да се учим на всичко.Неговото учение казва всичко.
За завистта не ми се говори, защото това чувство ми е чуждо, даже и си мисля как може да разсъждава върху него.
П.П. картини на Николай Рьорих и синът му Светослав Рьорих има в Националната галерия за чуждестранно изкуство в София. Ако го харесваш може да го видиш в оригинал.
И накрая, спи ми се многоооо. Лека нощ!
А за написаното от Рьорих виж:Завистта като двигател на прогреса :) от queen_blunder на 05.09.2011 01:14Що се отнася до спорта, понеже аз съм жена е съвсем нормално да ми е наказание, а не стихия, но брат ми не обича да да гледа спортни мероприятия, макар че в детството си беше доста успешен спортист и то в един много мъжки, боен спорт. Затова аз вярвам, че хората/мъжете, които не припадат по спортни мероприятия са повече отколкото им се иска на медиите и другите продавачи на спор/т/ни успехи.
А щастието може да е емоция, може да е минало, но нещо, което го нямам не ми и липсва. Виж нещастието е друга категория, то е състояние на мизерия в душата. В смисъл, че ако някой е достатъчно мазохист може да си живее с него цял живот и да си го гарнира ту със злоба, ту със завист, но такива хора не могат да ми бъдат приятели, защото не ги познавам.
На мен лично повече ми се отдават малките житейски радости, които много успешно ми хранят душата с добро настроение. Примерно: едно пътуване, един шоколад, един пост наоколо:).
А щастието и нещастието ги оставям на философите, защото моето АЗ може да е по интересно на психиатрите.:)
Хм, тези хора не би следвало да ги наричаш „приятели”, според мен. Ти си ги загубил, тъй като си искал да получаваш високи оценки (в което не виждам нищо лошо), а те са ти завиждали.
Питам се доколко щастието може да бъде ръководено, избирано и определяно като размер, ако зависи от другите? Ние не ставаме ли зависими от техните реакции, отношение, поведение, оценки и ако всичко това се пречупва през призмата на нечие светоусещане, то как бихме могли да си гарантираме щастие?
То първо стъпва на любовта, защото само тя е в състояние да изпълни душата с най-прекрасни и зареждащи емоции. Тя е основният стимул за живот.
След това щастието започва да се изгражда върху хармонията в човешките взаимоотношения, което значи, че човек е истински щастлив, само ако общува със себеподобни – сродни души, с близко светоусещане и ценности.
Истинско щастие е, когато имам край себе си човешки същества с богата душевност, стремящи се с думи и действия да поддържат естетиката в отношенията и умеещи да извличат мъдростта от живота. Тогава душата ми се преизпълва с щастие, дните ми се осмислят, а аз се чувствам мотивирана да се радвам на всеки миг, който мога да споделя с онези, които обичам и харесвам.
Дидка, според мен истинско нещастие може да се изпита и когато твърде много неща разбираш, виждаш, а те не са красиви, благородни, добри, почтени и др. и тогава започваш да се чувстваш много самотен и нещастен. Нещастието не опира само до мизерията в душата, до злобата и завистта. То изключително много зависи от човека - какъв е той, какво обича, харесва и към какво се стреми.
Що се отнася до нещастието причинено от разбирането, това не го разбирам. Когато разбирам човешкото страдание и не мога да помогна с нищо, мога да хвана човека за ръка и да му кажа, че съм с него, но това не може да ме направи нещастна. Моето усещане за ценност и щастие се храни в указането на подкрепа, не в съчувстването. Част от способността ми да живея на + и усмивка е в това да държа минусите далеч от светоусещането си.
Малките радости могат да зарадват и най-нещастния човек, особено когато е отминал дъното с копаене надолу.:)
А що се отнася до щастието - то е онази емоционална утопия, която всеки човек иска да превземе, но когато я сграбчи, разбира нейната оазисна ефимерност и нетрайност.
Обаче, ако човек се научи да живее, радвайки се на мига, на малките нещица, подарени му от живота, един ден преди да затвори очи за последен път може да чуе някой приятел как му завижда за щастливо иживяния живот.:)
Хайде, сега да понапишем нещичко за щастието, не за степените на моето злорадство. Ако не си забелязъл напоследък съм много добра, затова ОММММ и със затворени очи повтарям:"Аз съм щастлив човек и никой Ген не може да ме изкара от това състояние":):):)
За щастие аз не създавам нито светци, нито мъченици, за нещастие, ако искаш да станеш такъв трябва да имаш огромееен принос към църквата и той да се поми и ползва поне 50 години след смърта ти, иначе няма как да се получи нито ореол нито трънен венец.:)
Красс, извинявай за този ОФФФ, но като видиш Ген, може да се разберете по мъжки.:)
за спорта - аз съм ти трети съмишленик
за завистта - не я изпитвам и се разболявам, когато някой я изпитва спрямо мен (слава Богу, рядко ми завиждат).
Въпрос към теб: ако разполагаше с достатъчно време и пари, какво ще е нещото, което ще искаш да се научиш да правиш?
Дискусията, която се породи говори, че всеки е чувал за щастието. Съвсем естествено е обаче погледът на всеки един да е различен. Защо аз чувствам, че мога да избирам размера на щастието. Ето един прозаичен пример. Много обичам да чета. Всичко. Дълги години ползвах компютъра за това занимание, но, признавам си - изморително е. Когато излязоха електронните четци имах чувството, че аз съм ги измислил. Толкова дълго си мечтаех за нещо такова. И сега, когато се появиха на пазара, за мен настъпи празник. Да, но... цената им в един момент ме притесни. Успях да събера пари и да си купя един доста скромен четец, но важното е, че ми върши добра работа. Ето за какво става дума. След като си го купих бях неимоверно щастлив! И продължавам да бъда! В случая аз измервам размера на щастието не с цената, а с удовлетворението, което получих. На някого това може да се стори нелепо, но това е материалното, към което се стремих от доста време. Ако задам въпрос има ли друг шантав като мене, какъв ли ще е отговорът? Някои ще ми завиждат :-), други ще погледнат със снизхождение, трети ще си хихикат скришом. Затова това щастие си е само мое. Това, че съм го споделил само поражда оценъчни мнения, но то никога няма да бъде споделено в същия размер, в който аз го изпитвам.
queen_blunder, да попаднеш в златната среда е може би единственият начин да се съхраниш в този живот. Различните, попадналите в другите части на скалата изпитват понякога невероятни трудности, свързани със загуба на нерви, време и пари. Защо да си скъсявам живота? Това не е примиренчество. А излишно използваната енергия аз отдавам за друго, което наистина би ми донесло удовлетворение. В този случай черната овца е обработена с перхидрол. Все пак това е външната страна. И Майкъл Джексън стана по-бял от нас, ама си е чистокръвен негър. Сега съм спокоен - нито ми завиждат, нито завиждам. А за моето щастие разчитам на другите дотолкова, доколкото да не ми пречат да го имам. Не винаги липсата на щастие е нещастие. Нещастието също е субективно. Блъснали ти колата, счупил си си ръката, загорели ти филийките ;-). В най-добрия случай нещастието е мотивацията да станеш щастлив. Има и необратими неща, но в нещастието те те правят по-мъдър. Щастието до голяма степен се подхранва от по-безгрижните, емоционално еднополюсни мисли. Когато си щастлив светът е твой. Забравяш проблемите, нищо, че ги има. Освобождаваш се от ангажимента да погледнеш назад или напред, живееш с мига.
didi f, абе искам да се видя с Gen.Този човек все ме провокира с особените си мисли. Ще седнем с него, ще изпием по бира, ще дискутираме, и... може и да се скараме. Не знам обаче как ще стане, защото и той и аз сме миролюбиви хора. А честно да си кажа, дискусията между двама ви направо ме кефи.
Ela Georgieva , благодаря за коментара и най-вече за поддръжката по въпроса за спорта. Задаваш ми труден въпрос: ако разполагаше с достатъчно време и пари, какво ще е нещото, което ще искаш да се научиш да правиш?Аз искам да правя всичко. За това ми трябва само време, парите сами ще дойдат. Без да се хваля разбирам от доста работи. И досега не мога да определя приоритетите си. Но мисля, че така съм полезен. Но най-общо бих се насочил към изкуството.
Lorelei, благодаря за коментара. Усещам, че е писано искрено, изстрадано. В общи линии съм съгласен. Наше право е да бъдем щастливи. А оня, дето го споменаваш, Дядо Мраз, вероятно :-), пука му на него.
Започвам с уговорката, че целта ми не е да те лаская, но честно казано, скоро не бях откривала толкова мъдрост в нечии думи. Колко си прав! Да, попадането и задържането в златната среда е единственият начин за оцеляване. Ако не се напаснеш към нея, тя те изхвърля.
Веднага се налага и един извод, свързан със самия теб: явно доста пъти си бил потърпевш заради хорската злоба и завист, за да стигнеш до тази житейска формула. Което значи, че има за какво да ти завиждат.
А на мен ми е трудно да бъда част от средата, в която се намирам. Имам чувството, че с повечето хора разговаряме на различни езици, а ценностите ни взаимно се изключват.
Златната среда е "велика" посредственост, Красс.
Винаги ме е привличала динамиката с искрящата енергия около нея или покоя с мечтанието.Това за мен са двете крайности, а някъде там между е златната среда. Златната среда е живуркане. Икар за това е литнал към слънцето, защото е искал да стигне безкрая. А покоя е съмовглабяване и саможертва, обреченост, тишина и Любов. В златната среда добре се живее, но това за мен не е живот.
Много пъти
Задавах си въпрос
Защо съм се родил на света
С гривна и роза? (може би идиом?)
Защо плуват облаците
Накрая - дъжд
Като че ли летят за себе си
Но за какво - не чакай
Аз бих полетял към облаците
Мамят ме от далекото
звездните светлини
Но да достигнеш звездите
Никак не е лесно
Макар целта да е близо
И не знам ще ми стигнат ли силите
за това
Аз ще почакам малко
..........
и ще се подготвя за пътуване
за надежда и мечта
Не догаряй моя звезда
Почакай
Колко още пътища
ми предстои да пропътувам
Колко върха трябва да покоря
за да те намеря
От колко отвесни скали трябва да падна долу
Колко пъти да започвам от нулата
и има ли смисъл?
Аз ще почакам още малко
И ще се подготвя за път
За надежда и мечта
Не догаряй моя звезда
Почакай...
След като се обработи може да се открие поезията. Всъщност тази песен е поредният опит да се извлече философията на живота. Всеки се опитва, но малко са получилите аплодисменти. Но нали затова са блоговете ;-)
А ето нещо прозаично. Засрамих се от моя превод. Направо си признавам, че много трудно чувах текста. А при тебе се е получило ;-)
Много е приятно да разбера, че съм те зарадвала с думите си! :) В никакъв случай не е задължаващо онова, което направих! По-скоро изразих към теб благодарността си, че попаднах на думите ти в точното време и на точното място и исках да се реванширам заради това, че те внесоха спокойствие в изтерзаната ми (в този момент) душа.
Може би обяснението за това въздействие се корени във факта, че имаме еднакво отношение към истината, че страдаме от идеализма и наивността си - там явно излъчваме на едни и същи честоти и това се усеща, дори без да се познаваме.
Благодаря за успокояващото зелено - надявам се да си намерим още теми за разискване. А за превода изобщо не се притеснявай - точно, защото не си чувал ясно думите и преводът ти е такъв, какъвто е, ти ми даде възможност да ти се отблагодаря със скромен подарък :)