Първи май е хубав ден. За някои ден на труда, за други истинското начало на пролетта, а за трети - една годинка заедно. Но както всичко хубаво, и първите майове завършват, а последователите на четиристотинкилометровата любов (не че е толкоз, много повече е, просто физическото разстояние между двете половинки е през половината време толкоз) се налага понякога да пътуват с влак.

Та отново стигнах до Искърското дефиле. Да, точно там, където ме заплени идеята за "Литусите и светулките". Но както знаем - през май няма светулки или поне не светят, но се появява нещо също толкова впечатляващо - нощните славеи.

Нощните славеи (както ги знам аз) са едни приятни птички, които никой не вижда. Не ги вижда, защото се появяват нощем, и за разлика от светулките, не си носят фенерчетата. Пък и нямат нужда от тях, защото пеят. И то пеят без ноти. И пеят хубаво.

Навярно всеки ги е чувал в тишината на нощта. Нищо не мърда и не издава звук. Само нейде в сумрака се чуват красивите гласове на тези птички и сякаш мракът остава на заден план и отделният индивид бива запленен от очарователната симфония на тези невидими виртуози.

Дали заради пълната луна, която ме съпътстваше по целия път от Шумен, та чак докато залезе, или просто заради отминаването на първия ден от първия месец в годината, чието име не притежава буквичката "Р", но мнимите певци зарадваха допълнително щастливата ми душа с песните си, които успяваха да бъдат чути ясно дори и при пронизителното тракане на влака по занемарената ни ЖП инфраструктура.

В такива моменти думите не стигат, а два дни по-късно и паметта вече изневерява. Остава само споменът. Спомен, какъвто пожелавам всекиму.