1.
- Вие сте с новините на 18 март 2012... – Иван изключи телевизора и въздъхвайки погледна екрана на лаптопа си.
Както всеки друг ден, той преглеждаше обявите за работа. Вече половин година, Иван беше безработен, въпреки многобройните интервюта на които се явяваше. Всяко едно интервю протичаше по един и същи начин. Иван влизаше в офиса на управителя, който го засипваше с всевъзможни въпроси, след което стискайки ръката му показваше вратата и казваше, че ще му се обади. В началото Иван чакаше обаждането, но след третия месец, всичките му надежди се бяха изпарили.
Иван погледна през прозореца и погледът му се спря върху голата топола, стигаща до петия етаж на отсрещния блок. Един от клоните се пречупи от тежестта на натрупалия сняг и политна надолу.
Младият мъж се отдалечи от прозореца и минавайки покрай масата, затвори лаптопа и се запъти към кухнята. Той натисна копчето на кафе машината и зачака чашата му да се напълни с животоспасяващият нектар наречен кафе.
Усещайки аромата на кафе, Иван забрави - поне за миг – всичките си проблеми.
Сядайки отново на дивана в хола, телефонът му започна да звъни. Иван вдигна:
- Да?
- Иван Иванов? – прозвуча мъжки глас.
- На телефона.
- Здравейте, обаждам се във връзка с обявата за която сте кандидатствали.
- Обявата?
- Да, за охранител, аз съм Димитър Георгиев от BLM International. Интересувате ли се от работното място?
- Да, да разбира се.
Иван нямаше избор. Сметките бяха започнали да се натрупват. Иван имаше нужда от работа.
- Чудесно, може ли да се срещнем утре в 10 часа?
- Да, разбира се, какъв е адреса.
- Ул. „Съборна” номер 9.
- До утре.
Иван записа адреса на гърба на някаква касова бележка. Поредното интервю. Вероятно и поредният отказ.
- Грешка. – изрече на глас той – Сигурният отказ.
Иван отпи голяма глътка от кафето си и отваряйки лаптопа си, потъна в информационния поток наречен интернет.
2.
Иван си проправяше път през снежните преспи. Той носеше неизменните си кецове. Самата идея да обуе нещо различно от тези гуменки, както ги наричаше един от малкото му приятели, ужасяваше младият мъж.
Стъпвайки предпазливо, Иван проклинаше, зимата, която упорито отказваше да отстъпи мястото си на пролетта – на прекрасната пролет.
Иван стоеше пред стъклената врата, до която висеше малка табелка с красиво изписано „9”. Часът беше 9 и 55.
- Всичко или нищо – прошепна Иван и отвори вратата.
Пред него се откри стълбище, водещо до малка остъклена кабинка. Срещу нея имаше друго стълбище отделено с врата. Стискайки пликчето в което носеше CV-то и дипломата си, Иван заоглежда обзавеждането на кабинката. Въртящ се стол на колелца, малка масичка, кофа за боклук, малко радио и календар, който показваше 23 януари. Иван посегна към календара за да смени датата, но забеляза, че под него имаше някакъв надпис. Той отмести календара и зачете написаното:
Искам всичко да приключи, искам утре да умра,
Да не страдам повече се моля, да не дойде повече деня.
А може би дошъл е краят, може би умрял съм аз.
Може би отишъл съм във ада и дяволчета шепнат ми в нощта.
|
\/
Прочитайки това, Иван потрепери.
- Предишният пазач, имаше странно чувство за хумор. – Каза гласът от телефона.
Иван се обърна и видя човека, на който принадлежеше гласът. Леко пълен и застаряващ мъж, с гъста брата и леко прошарена коса. Носеше добре изгладени риза и панталон.
- Виждам – отговори леко смутено Иван.
- Димитър Георгиев – каза мъжът, подавайки ръка.
- Иван Иванов, приятно ми е. – каза той поемайки ръката на стареца.
- Моля заповядайте – Каза старецът, повеждайки Иван към стълбите водещи към втория етаж.
Стълбите ги отведоха в тесен коридор със затворени врати. Подминавайки ги, Иван попита:
- Това офиси ли са?
- Повечето да, но има няколко празни помещения.
Г-н Георгиев въведе Иван в малък кабинет с красиво дървено бюро. Сядайки за него, той подкани с жест младият мъж, който седна на стол срещу него.
И така, г-н Иванов, желаете да работите за нас?
- И така, г-н Иванов, желаете да работите за нас?
Последното нещо, което Иван изпитваше бе желание за работа. Той имаше нужда от пари, следователно трябваше да работи.
- Да, исках да попитам.... – започна Иван, но бе прекъснат от събеседника си.
- Накрая ще зададете въпросите си, нека първо Ви, обясня в какво се състои работата Ви. Както Ви, казах, в сградата има предимно офиси, както и няколко празни помещения, вашата длъжност изисква, да извършвате пропускателен режим. След напускането на всички служители, трябва да проверите всички помещения освен помещение с номер 5129. Смяната Ви, започва в 19:00 часа и приключва в 07:00 на следващата сутрин.
- Ами, дипломата ми, CV-то ми?
- Искате ли работата г-н Иванов? – попита мъжът, поглеждайки Иван право в очите.
- Да. – отговори той.
- В такъв случай, Ви очаквам да се явите на работа в понеделник в 19:00.
Георгиев стана и поведе Иван към изхода. Минавайки по коридора, Иван се загледа във вратата с номер 5129. За миг го обзе силно желание да надникне зад тази врата, почти сякаш, нещо го зовеше, шепнеше името му...
Иване.... Иване....
- Г-н Иванов, беше ми приятно. – казвайки това, мъжът стисна ръката на Иван и се качи обратно по стълбите.
Вървейки към апартамента си, Иван все още не можеше да разбере напълно случилото се. Бяха го наели на работа, без никакви въпроси, без уговорки. Имаше ли значение? Важното е, че го бяха наели, щеше да си плати сметките и да върне всички дългове, които бе взел от приятели и познати.
Вървейки през снежните преспи, Иван с усмивка си мислеше.
„Тази година, пролетта ще е красива.”
3.
Иван седеше в кабинката на софийската улица с номер 9 и се взираше в часовника, който показваше малко след 22:00 часа. Беше 21 март.
До тук първият му работен ден минаваше спокойно. С пристигането си на работното място, му дадоха риза и бадж с неговото име. Колегата му от дневната смяна – весел и лъчезарен пенсионер – му беше обяснил тънкостите на занаята.
- Трябва да знаеш как да спиш, без да заспиваш. – му каза Григор, развеждайки го из повереният му обект. – успееш ли да го постигнеш, работата ти ще е лесна като песен.
След, като Григор показа всичко, което можеше да бъде показано, Иван попита:
- Ами стая 5129?
- Не бива да влизаш там момче. Предшественикът ти направи тази грешка.
- Уволниха ли го?
- И така може да се каже. Важното е да запомниш едно – някой врати са по – добри, когато са затворени.
Казвайки това Григор сложи каскета си и пожела лека вечер на Иван.
Беше време Иван, да направи последната обиколка, за да провери дали няма някой работохолик, решил да остане до късно. Той изкачи стълбите до втория етаж и бавно закрачи по коридора поглеждайки във всяка една врата. Стигайки до единствената заключена врата на етажа – 5129. Първоначално Иван подмина вратата, но след две крачки се спря. Отново го обзе онова странно желание да отвори вратата. Той се обърна и застана пред съвсем обикновената врата. С изключение на драскотините под металните цифри, вратата беше чисто бяла. Иван се приближи към драскотините и разчете някакви букви:
Fac….is ….ensu.. A…r..no
Иван се опита да „разшифрова” буквите, но в този момент с периферията на окото си, видя движение в дъното на коридора. Иван се обърна рязко, забравяйки за вратата и се провикна:
- Кой е там?
В отговор от към стълбите долетя силен смях и стъпки. Иван последва смеха. Слизайки по стълбите, Иван чуваше смеха все по- ясно и по – ясно. Три стъпала преди да достигне първия етаж, силен писък долетя от горния етаж. Иван се обърна и понечи да се върне, когато се озова пред вратата с номер 5129, която беше отворена. Писъкът и смехът се преплетоха в зловеща мелодия, която изпълни цялата сграда. От стаята излизаше силна светлина. Иван вдигна ръка пред очите си. Миг след, като привикна към светлината видя стол в средата на стаята. Нещо теглеше Иван към този стол, нещо го зовеше. Той направи една крачка и тогава.....
4.
Иван се събуди облян в пот. Часовникът в кабинката показваше 03:45. Иван дишаше трудно и му се виеше свят. Той стана и залитайки се запъти към тоалетната на втория етаж. Той влезна и наплиска лицето си със студена вода, след което се вгледа в огледалото. Лицето му беше бледо, очите му бяха хлътнали. Какво се случваше с него?
- Това е от недоспиването и напрежението – прошепна тихо в огледалото той.
Връщайки се към кабинката Иван погледна стаята от съня си – 5129. Той впери поглед в драскотините под номера и разчете думите: „Facilis Descensus Averno[1]”. Той стисна дръжката на вратата и за момент почувства едновременно радост и тъга. Сърцето му започна да блъска в слепоочията му. Иван натисна дръжката на вратата, но тя беше заключена. Странното усещане изчезна а Иван просто стоеше и се взираше в заключената врата с надраскани на нея неразбираеми думи.
Той се върна в кабинката си и с разочарование седна на стола си, в гледан в календара на стената.
Иван протегна ръка и отмествайки календара, отново зачете посланието оставено от предшественика му.
Искам всичко да приключи, искам утре да умра,
Да не страдам повече се моля, да не дойде повече деня.
А може би дошъл е краят, може би умрял съм аз.
Може би отишъл съм във ада и дяволчета шепнат ми в нощта.
|
\/
Прочитайки за трети път стихчето до края, Иван забеляза, че драскотините под думите приличат на...
- Стрелка – каза тихо той сваляйки календара от стената. – Какво искаш да ми покажеш приятелю?
Иван застана на колене пред масичката и заоглежда под и около нея. Покритият с плочки под беше чист, с изключение на прахта събрала се под масичката. Той прокара ръка по плочките, която откри малък хикса на една от тях. Иван почука върху плочката – беше куха. Той я ножицата, която седеше върху масичката и махна плочката. От дупката, която се откри, той извади малка дървена кутийка на която пишеше: „infernum”. Иван я отвори и вътре намери ключ. Без да се замисля, той се затича на горе по стълбите и заставайки пред врата с номер 5129, постави ключа, завъртя го и отвори вратата.
Първоначално Иван видя празна стая, но миг след, като прекрачи прага, стаята се обагри в червено а по средата се появи стола от сънят му. Писъци и смях изпълниха стаята. Иван чу в главата си глас:
„Седни, приятелю! Това е за теб, само и единствено за теб.”
Тялото на Иван се приближи до стола.
„Точно така, точно така!!”
Иван седна.
5.
22 март 2012 г.
Димитър Георгиев седеше на бюрото си и мислеше за разговора, който току що бе провел с полицаите от 5-то РПУ, относно смъртта на Иван Иванов. Официалната причина за смъртта бе сърдечен удар.
- Харесвах те момче. – изрече тихо на глас възрастния мъж – защо ти трябваше да отваряш вратата?
В този момент телефонът на бюрото иззвъня. Г-н Георгиев вдигна слушалката и след, като изслуша събеседника си каза:
- Идвам веднага.
Слизайки по стълбите г-н Георгиев завари младеж на не повече от двадесет години.
„Та той е толкова млад!” – помисли си той. – „Но, трябва да го нахраним, няма друг начин.”
- Здравейте, аз съм Димитър Георгиев.
- Йордан Димитров – отвърна леко смутен младежа.
- Сигурен съм, че работата ще Ви хареса. – казвайки това г-н Георгиев поведе, младежа на горе по стълбите.
„Съжалявам, момче” – помисли си той – „Но трябва да го нахраним, просто трябва.”
След, което каза:
- Харесваш ли пролетта, момче? – попита той.
- Да, господине, пролетта е магия.
- Прав си – отвърна г-н Георгиев усмихвайки се – истинска магия.
[1] Пътят към ада е лесен – лат.
Comments2