Международните позитивни агенции (МПА) съобщават следните акценти за днешния ден:

- На тази дата е роден виден левент на полимерната нАука и информационното творчество - небезисвестния в близкото минало като мой кумец Миро Спиров. Честито Спиро! Честито уволнение от казармата!!! Пожелавам ти жената да те слуша и да се научи да готви :))))

- Източно православната църква празнува Св. Матрона, която не продала религията си. Слушах го по радио "Сион", със специални комплименти към Вимп-а! Лошото е, че бях прекъснат от зла студентка, която ще си получи заслуженото ;)))) Не сега и не от мен.... Някога, когато му дойде времето....
Та моля, някой да каже нещо повече за Св. Матрона, че ми стана интересно!

- Качих снимките от последния БГЛог купон ТУК! Довечера ще запозная хората (и по-специално Кметицата или Кръчмарка беше, аз си я знам като готвачка младолюбка :)))))

- Поздравих ви с ТОВА и ТОВА! Поздравът е валиден за всички от селото, защото няма бивши БГЛогери. Има само сърдити такива :)))

За нас бе удоволствие да разгърнем творбата „Мило дневниче..”. Поучителна, проникновена картина на посредствената селска патриархалност, все още носеща белезите на отмиращият капиталистически дух, тази творба ни сочи правилният образ на истинския нов човек от комунистически тип.

Още с встъпителните си думи, авторът ни показва по един недвусмислен начин защо му е отредено челно място сред класиците на социалистическия реализъм. С размах, той ни въвежда в разказа за малкото планинско село Михлюзово, което той алегорично назовава ”Розово” - по силата на внушения, които той умело започва да излага почти веднага. Без излишна многословност, авторът дава да се разбере пълното му отъждествяване с мъдрия лирически герой – човек смел и цветен, който с безпримерен героизъм застава с голи пърди пред посредствената селска сган, мъжествено отсотявайки своята изконна позиция на достойна личност и борец.

Още с въвеждането на безхарактерния образ на кмета, скрит зад собствения си мрачен израз на инернтност и пълна бездуховност, авторът смело ни показва кои са всъщност истинските двигатели на злото в това село, в лицето на отлично обрисувания образ на селската кръчмарка, жена зла и интригантка, която „носи благите вести във вид на юмрук в носа”. Тя въплъщава истинският образ на капиталистическото зло – пресметливата печелбарка, която командва притихналото село от михлюзи. Но лирическият герой смело изправя чело пред злото и се оставя да получи „благата вест в носа си”, защото неговата смелост в този неравен сблъсък на силите показва истинската духовна победа на безспорната сила на характера.

Силно обрисуван в своята лаконичност е и образът на кръчмаря, който почти целодневно си седи закопан дълбоко долу в избата – там където няма приток на светлина и далеч от водовъртежа на всички събития. Той, като типичният образ на капиталистът под чехъл, се оставя на енергичната си съпруга-кръчмарка да командари едновластно селото. Безхарактерният образ на кръчмаря на фона на наситения с краски лирически герой разпределя бързо и точно силите на доброто и злото, на умните и посредствените, с невероятна сила. Ето в тези няколко щрихи, авторът заклеймява низките страсти на упадъчната прослойка и въздига образа на бореца за правдини. Смело и безкомпромисно! Оттук натътък творбата се чете на дин дъх и не може да бъде оставена дори за секунда – всеки читател би искал да се наслади докрай на възвишеността на морала на бореца.

Обърнете внимание на откритото сърце, с което лирическият герой  е готов на сприятеляване с добрите хора, живеещи или преминаващи през това посивяло село. Дори, при наличието на съмнителната доброжелателност от страна на михлюзовци, той преборва вродената си мнителност – и, о чудо!, той отваря душата си за другарството. Но само с достойните нему. Като истински борец за свобода и правда, лирическият герой веднага отгатва истинския лик на всеки лицемер и „неоставяйки магарето си в калта”, той веднага поставя злите сили на мястото им. И оставя читателят да се наслади изцяло на този страстен и силен образ. Един истински социалистически Джеймс Бонд, който със завързани на гърба ръце, дори след силните ритници по долната половина от тялото си, се изправя от пепелта и показва извисеният си непобедим дух. Всички читателки са вече влюбени в героя и биха желали да наложат наританите части от тялото му с ласки. Но той е носител на новия комунистически дух и няма време и енергия за плътски страсти – той е посветил себе си на каузата на сблъсъка с псредствеността, от който да израснтне новия ред на истина и справедливост.

Много интересен авторов похват  е духовният сблъсък с кръчмарката, както вече казах – символ на злото, анархията и подмолните сили. Забележете как позицията на лирическия герой е винаги позиция на победител. Когато той се изправя смело на мегдана и „отваря очите” на съселяните си за правдата – той е силен мъж, с богата душевност, сладкодумец и мъдър шегаджия, който иска словото му да бъде чуто. И той е носител на истината, колкото и горчива за михлюзовци да е тя. Той не прощава, обаче, на селската кръчмарка, когато тя прави същото на мегдана – не, тя не казва истини, не! - той веднага я обрисува, „раздаваща юмруци в лицата” на хората. Ето тъкмо с този похват, лирическият герой показва превъзходството на комунистическия борец, неоставящ никакво място за разколебаване на тълпата михлюзовци с други нерелевантни позициии. Борбата за комунистическата истина винаги ще грее като единствената вярна посока. Пътеводна звезда, която ще ослепи инакомислещите, за да ги поведе със силата на духовния повик по бродещата пътека към извора на правдата....

Много забавен момент в творбата е боят с камъни на селския мегдан - красиво обрисувана от автора алегория на сблъсъка на гледни точки. Тук авторът демонстира проникновеното си чувство за хумор, с което е толкова известен, и доставя истинска наслада на читателя. Гледната му точка рисува образа на силни и цветни характери, противостоящи на низките духовни страсти в селото....

Красив е човешкият образ на лирическия герой, обрисуван в другарството си с добрите. Разкриването на душата му и приближаването му до обикновения гражданин като всеки от нас поражда още по-огромно уважение към духа му. Той намира шепа истински другари в лицето на също така безразсъдно смели съселяни, които не биха се нарекли „михлюзовци”, защото и у тях кипи непримиримия дух на борци. Нетрадиционни, непобиращи се в рамките на обикновената михлюзовска душа, оставила се да на ръководството на безцветен кмет, глупави блюстители на реда и арогантна кръчмарка. Тъкмо в противопоставянето на двете групи – едната силно-цветна и искряща от живот  и борбеност, а другата сивкаво-бежова до втръсване, читателят веднага улавя стойностното и ценното, което първата група борци въплъщава и мислено осъжда безполовите селски напъни да се удържи този мощен прилив на новото и цветното.

Лирическият герой е винаги във водовъртежа на събитията. Веднага се сдушва с цветните борци и никога не го е страх да се изправи лице в лице срещу юмруците на мракобесието. Героят смело разказва приказки, в които споменава неприятни истини”, както и „приказки за съселяни”... Разбира се веднага силите на злото отвръщат на удара („Но един прекрасен ден изненадващо получих ритник в задника и много се изненадах, като видях че ми го е лепнала кръчмарката.  Виж с нея не се бях сблъсквал до сега. Е битката, която се завърза бе значително по-интересна – кръчмарката владееше доста непозволени хватки и зрителите имаха възможността да се насладят на един хубав мач”.....) И безспорно, пред нас за пореден път се издига по един неповторим начин невероятно смелият лирически герой - единствената сила, осмелила се да застане на пътя на безчинството.

Лицемерието, фалшивите усмивки, изкривили лицето на всички михлюзовци, знакът „бъди добър”, който сковава поривът на човешката душа да бъде различна – всички тези знаци на миналото са отхвърлени от лирическия герой и той повежда борба за нови норми в съселските отношения. Милицията, обаче, вади палките, а завеяният кмет се покрива надълбоко, „за да ни разкаже после сънищата си”. Много красиви метафори изпозва авторът в преследване на позицията си. И успява да ни докаже по безспорен начин правотата си. Когато един кораб е летящ холандец, оставен само на силата на вълните и злото, наистина е нужен истински стопроцентов мъж, който да долети по вятъра и да ни „отвори очите”. Но уви, слепците харесват летящият си холандец. Защо са тъй слепи? Не виждат ли, че цветността ще спаси света?

Лирическият герой прави истински отчаяни опити да изтърпи тези окови, с цел да допринесе с нещо за събуждането на стадото. Удоволствие му доставя контактът със „скокливото същество”, негов истински другар (....” Имаше например едно скокливо същество, което се появяваше рядко, но винаги от неочакван ъгъл, и колкото и да беше крехко на вид, винаги беше непоклатимо като скала, когато някой се опитваше да го отмести. Веднъж успях дори да привлека вниманието му за няколко часа и това определено си беше успех, като се има предвид, че това същество знаеше много и беше трудно да го впечатлиш. А всъщност аз повече време дебнех кога ще се появи за да чуя какво ще каже, защото то освен умно, беше и остроумно.”....) Красиво описание, нали?

Той се бори да бъде „добър”, да подтисне поривът си да бъде истински човек и неподправено мъжествен, както само той може да бъде. Но заспалият дух на селото и пълната анархия на злите сили само затвърждава отвращението му. Не, той не може да се примири повече с това. Широтата на неговите възгледи и дух са стегнати във възтесния калъп на местната селяния... Грозно, бездуховно... Дори удоволствието, почерпено от поезията на мегдана, не може да спре вечният му стремеж към полет.

Тогава той разбира, че трябва да се тръгне на война с инертността. Той смело отключва „шкафа с оръжията”. Защото не може да да понесе нито миг повече черната несправедливост и фактът, че дори приятелите му вече са се сбили. Това е революционна ситуация, в която повече не може да се живее по старому – трябват крути мерки и той смело ги взема. (....”Моите приятели се бяха сбили. Моите приятели смятаха, че имат сили да се защитават сами. Трябваше да защитавам себе си. Трябваше да вкарам в битката всичко което мога. Трябваше да се премахне глупавият закон за “непременно позитивните новини”....). Като един истински Рамбо, той и скокливата му прителка застават смело срещу злото. Двама срещу пълчищата на посредствеността и агресията. По думите на авторът битката завършва като партия шах – с „пат”, но за нас, всички читатели, всъщност тези двама смели борци, носители на цветната смелост, са истинските морални победители в тази битка.

Всеки читател мислено иска да се отъждестви с лирическия герой и добрите му приятели, и мечате да бъде като тях. Лирическият герой не се страхува от никакви бури, той излиза навън, за да го удари гръм, и гледа стихията в очите. Потръпваме от богоговение, но знаем, че ние не сме такива.... Ние не можем така, защото в корените на душите си усещаме как ни дърпа надолу „михлюзовската котва” на посредствеността. Ние сме души в окови. Не можем да се изправим и смело да разчупим калъпа на безцветитето си. И мислено, дълбоко вътре в себе си, благодарим на тези цветни герои, на тези смелчаци в обикновен човешки образ, че идват да покажат на всички пътя към светлината. Поклон!

Разказът носи много наситена скрита информация за живота в западналото Михлюзово, наречено тук „Розово”.... Усещаме, че животът там отдавна е свършил, въпреки усилията на цветните хора да донесат прилив на въздух. . Всичко е замряло, удавено в ракията на безхарактерния кмет и глупавия кръчмар. Дори напразните напъни на злата кръчмарка не го съживяват. Разбираме как не само на мегдана няма живец.- да, и в никое от селските кафененца няма живот..

Я, вижте, в кафенето на учителката – никой не чете в него, на никого не е полезно, никакъв смисъл не носи, нали така? Сиво, безцветно, еснафско... И кафенето за деца е същото, и онова с балоните – и то нищо не струва. За кафенетата на любовта и поезията, да не говорим. И кафеджиите там са едни безцветни и посредствени. И неграмотни слепци. Понякога са доста заети и оставят кафенетата си така отворени дни наред, без те да се вясват там и всеки селянин си влиза и излиза, като у дома си. Сигурно затова никой не ги харесва вече тия кафенета. И с кръчмата е същото, ама на!, глупав кръчмар, за нищо не го бива, пък си взел и зла жена. Сигурно и ракиджиите му за нищо не стават, вятър момчета... Сиво, сиво, в душата е навсякъде в това село. Няма скокливост никаква.

Статистиките за интереса към кафенетата, които кръчмарят, основният му ракиджия и кметът все вадят и показват, са просто пропаганда на мракобесието – читатели, не вярвайте, селото е пълно само с мъртви души. Затова и лирическият герой правдиво внушава, че ако го напуснат цветните, това ще е краят - заключва се селото и михлюзовци се местят в града, да работят за консервната фабрика... Истинско удоволствие е да прочетем заклеймяването на сивия животец от свръх-цветния лирически герой.   

Финалът на творбата е покъртващ. Да, лирическият герой ще тръгне по белия свят да дири бели лястовици. Нагледал се на сиво-черните краски на провинциалния дух, той ще полети над света, разперил крилете на интелекта си. На духа си, който никога не може да стои окован. На мечтите си за Цветно село, някъде високо на баира, където ще може да седи сред полските цветенца, да рисува гледката, а кучетата му да се припичат на последните следобедни лъчи на слънцето.... Там душата му ще намери покой.....

Там няма да има войнстваща простотия и лумпени, нещо което интелектуалният му дух не понася. Там ще бъде цветно, умно и избрано. Цвете по цвете, цвят по цвят. Амин!

За нас бе удоволствие да разгърнем творбата „Мило дневниче..”. Поучителна, проникновена картина на посредствената селска патриархалност, все още носеща белезите на отмиращият капиталистически дух, тази творба ни сочи правилният образ на истинския нов човек от комунистически тип.

Още с встъпителните си думи, авторът ни показва по един недвусмислен начин защо му е отредено челно място сред класиците на социалистическия реализъм. С размах, той ни въвежда в разказа за малкото планинско село Михлюзово, което той алегорично назовава ”Розово” - по силата на внушения, които той умело започва да излага почти веднага. Без излишна многословност, авторът дава да се разбере пълното му отъждествяване с мъдрия лирически герой – човек смел и цветен, който с безпримерен героизъм застава с голи пърди пред посредствената селска сган, мъжествено отсотявайки своята изконна позиция на достойна личност и борец.

Още с въвеждането на безхарактерния образ на кмета, скрит зад собствения си мрачен израз на инернтност и пълна бездуховност, авторът смело ни показва кои са всъщност истинските двигатели на злото в това село, в лицето на отлично обрисувания образ на селската кръчмарка, жена зла и интригантка, която „носи благите вести във вид на юмрук в носа”. Тя въплъщава истинският образ на капиталистическото зло – пресметливата печелбарка, която командва притихналото село от михлюзи. Но лирическият герой смело изправя чело пред злото и се оставя да получи „благата вест в носа си”, защото неговата смелост в този неравен сблъсък на силите показва истинската духовна победа на безспорната сила на характера.

Силно обрисуван в своята лаконичност е и образът на кръчмаря, който почти целодневно си седи закопан дълбоко долу в избата – там където няма приток на светлина и далеч от водовъртежа на всички събития. Той, като типичният образ на капиталистът под чехъл, се оставя на енергичната си съпруга-кръчмарка да командари едновластно селото. Безхарактерният образ на кръчмаря на фона на наситения с краски лирически герой разпределя бързо и точно силите на доброто и злото, на умните и посредствените, с невероятна сила. Ето в тези няколко щрихи, авторът заклеймява низките страсти на упадъчната прослойка и въздига образа на бореца за правдини. Смело и безкомпромисно! Оттук натътък творбата се чете на дин дъх и не може да бъде оставена дори за секунда – всеки читател би искал да се наслади докрай на възвишеността на морала на бореца.

Обърнете внимание на откритото сърце, с което лирическият герой е готов на сприятеляване с добрите хора, живеещи или преминаващи през това посивяло село. Дори, при наличието на съмнителната доброжелателност от страна на михлюзовци, той преборва вродената си мнителност – и, о чудо!, той отваря душата си за другарството. Но само с достойните нему. Като истински борец за свобода и правда, лирическият герой веднага отгатва истинския лик на всеки лицемер и „неоставяйки магарето си в калта”, той веднага поставя злите сили на мястото им. И оставя читателят да се наслади изцяло на този страстен и силен образ. Един истински социалистически Джеймс Бонд, който със завързани на гърба ръце, дори след силните ритници по долната половина от тялото си, се изправя от пепелта и показва извисеният си непобедим дух. Всички читателки са вече влюбени в героя и биха желали да наложат наританите части от тялото му с ласки. Но той е носител на новия комунистически дух и няма време и енергия за плътски страсти – той е посветил себе си на каузата на сблъсъка с псредствеността, от който да израснтне новия ред на истина и справедливост.

Много интересен авторов похват е духовният сблъсък с кръчмарката, както вече казах – символ на злото, анархията и подмолните сили. Забележете как позицията на лирическия герой е винаги позиция на победител. Когато той се изправя смело на мегдана и „отваря очите” на съселяните си за правдата – той е силен мъж, с богата душевност, сладкодумец и мъдър шегаджия, който иска словото му да бъде чуто. И той е носител на истината, колкото и горчива за михлюзовци да е тя. Той не прощава, обаче, на селската кръчмарка, когато тя прави същото на мегдана – не, тя не казва истини, не! - той веднага я обрисува, „раздаваща юмруци в лицата” на хората. Ето тъкмо с този похват, лирическият герой показва превъзходството на комунистическия борец, неоставящ никакво място за разколебаване на тълпата михлюзовци с други нерелевантни позициии. Борбата за комунистическата истина винаги ще грее като единствената вярна посока. Пътеводна звезда, която ще ослепи инакомислещите, за да ги поведе със силата на духовния повик по бродещата пътека към извора на правдата....

Много забавен момент в творбата е боят с камъни на селския мегдан - красиво обрисувана от автора алегория на сблъсъка на гледни точки. Тук авторът демонстира проникновеното си чувство за хумор, с което е толкова известен, и доставя истинска наслада на читателя. Гледната му точка рисува образа на силни и цветни характери, противостоящи на низките духовни страсти в селото....

Красив е човешкият образ на лирическия герой, обрисуван в другарството си с добрите. Разкриването на душата му и приближаването му до обикновения гражданин като всеки от нас поражда още по-огромно уважение към духа му. Той намира шепа истински другари в лицето на също така безразсъдно смели съселяни, които не биха се нарекли „михлюзовци”, защото и у тях кипи непримиримия дух на борци. Нетрадиционни, непобиращи се в рамките на обикновената михлюзовска душа, оставила се да на ръководството на безцветен кмет, глупави блюстители на реда и арогантна кръчмарка. Тъкмо в противопоставянето на двете групи – едната силно-цветна и искряща от живот и борбеност, а другата сивкаво-бежова до втръсване, читателят веднага улавя стойностното и ценното, което първата група борци въплъщава и мислено осъжда безполовите селски напъни да се удържи този мощен прилив на новото и цветното.

Лирическият герой е винаги във водовъртежа на събитията. Веднага се сдушва с цветните борци и никога не го е страх да се изправи лице в лице срещу юмруците на мракобесието. Героят смело разказва приказки, в които споменава неприятни истини”, както и „приказки за съселяни”... Разбира се веднага силите на злото отвръщат на удара („Но един прекрасен ден изненадващо получих ритник в задника и много се изненадах, като видях че ми го е лепнала кръчмарката. Виж с нея не се бях сблъсквал до сега. Е битката, която се завърза бе значително по-интересна – кръчмарката владееше доста непозволени хватки и зрителите имаха възможността да се насладят на един хубав мач”.....) И безспорно, пред нас за пореден път се издига по един неповторим начин невероятно смелият лирически герой - единствената сила, осмелила се да застане на пътя на безчинството.

Лицемерието, фалшивите усмивки, изкривили лицето на всички михлюзовци, знакът „бъди добър”, който сковава поривът на човешката душа да бъде различна – всички тези знаци на миналото са отхвърлени от лирическия герой и той повежда борба за нови норми в съселските отношения. Милицията, обаче, вади палките, а завеяният кмет се покрива надълбоко, „за да ни разкаже после сънищата си”. Много красиви метафори изпозва авторът в преследване на позицията си. И успява да ни докаже по безспорен начин правотата си. Когато един кораб е летящ холандец, оставен само на силата на вълните и злото, наистина е нужен истински стопроцентов мъж, който да долети по вятъра и да ни „отвори очите”. Но уви, слепците харесват летящият си холандец. Защо са тъй слепи? Не виждат ли, че цветността ще спаси света?

Лирическият герой прави истински отчаяни опити да изтърпи тези окови, с цел да допринесе с нещо за събуждането на стадото. Удоволствие му доставя контактът със „скокливото същество”, негов истински другар (....” Имаше например едно скокливо същество, което се появяваше рядко, но винаги от неочакван ъгъл, и колкото и да беше крехко на вид, винаги беше непоклатимо като скала, когато някой се опитваше да го отмести. Веднъж успях дори да привлека вниманието му за няколко часа и това определено си беше успех, като се има предвид, че това същество знаеше много и беше трудно да го впечатлиш. А всъщност аз повече време дебнех кога ще се появи за да чуя какво ще каже, защото то освен умно, беше и остроумно.”....) Красиво описание, нали?

Той се бори да бъде „добър”, да подтисне поривът си да бъде истински човек и неподправено мъжествен, както само той може да бъде. Но заспалият дух на селото и пълната анархия на злите сили само затвърждава отвращението му. Не, той не може да се примири повече с това. Широтата на неговите възгледи и дух са стегнати във възтесния калъп на местната селяния... Грозно, бездуховно... Дори удоволствието, почерпено от поезията на мегдана, не може да спре вечният му стремеж към полет.

Тогава той разбира, че трябва да се тръгне на война с инертността. Той смело отключва „шкафа с оръжията”. Защото не може да да понесе нито миг повече черната несправедливост и фактът, че дори приятелите му вече са се сбили. Това е революционна ситуация, в която повече не може да се живее по старому – трябват крути мерки и той смело ги взема. (....”Моите приятели се бяха сбили. Моите приятели смятаха, че имат сили да се защитават сами. Трябваше да защитавам себе си. Трябваше да вкарам в битката всичко което мога. Трябваше да се премахне глупавият закон за “непременно позитивните новини”....). Като един истински Рамбо, той и скокливата му прителка застават смело срещу злото. Двама срещу пълчищата на посредствеността и агресията. По думите на авторът битката завършва като партия шах – с „пат”, но за нас, всички читатели, всъщност тези двама смели борци, носители на цветната смелост, са истинските морални победители в тази битка.

Всеки читател мислено иска да се отъждестви с лирическия герой и добрите му приятели, и мечате да бъде като тях. Лирическият герой не се страхува от никакви бури, той излиза навън, за да го удари гръм, и гледа стихията в очите. Потръпваме от богоговение, но знаем, че ние не сме такива.... Ние не можем така, защото в корените на душите си усещаме как ни дърпа надолу „михлюзовската котва” на посредствеността. Ние сме души в окови. Не можем да се изправим и смело да разчупим калъпа на безцветитето си. И мислено, дълбоко вътре в себе си, благодарим на тези цветни герои, на тези смелчаци в обикновен човешки образ, че идват да покажат на всички пътя към светлината. Поклон!

Разказът носи много наситена скрита информация за живота в западналото Михлюзово, наречено тук „Розово”.... Усещаме, че животът там отдавна е свършил, въпреки усилията на цветните хора да донесат прилив на въздух. . Всичко е замряло, удавено в ракията на безхарактерния кмет и глупавия кръчмар. Дори напразните напъни на злата кръчмарка не го съживяват. Разбираме как не само на мегдана няма живец.- да, и в никое от селските кафененца няма живот..

Я, вижте, в кафенето на учителката – никой не чете в него, на никого не е полезно, никакъв смисъл не носи, нали така? Сиво, безцветно, еснафско... И кафенето за деца е същото, и онова с балоните – и то нищо не струва. За кафенетата на любовта и поезията, да не говорим. И кафеджиите там са едни безцветни и посредствени. И неграмотни слепци. Понякога са доста заети и оставят кафенетата си така отворени дни наред, без те да се вясват там и всеки селянин си влиза и излиза, като у дома си. Сигурно затова никой не ги харесва вече тия кафенета. И с кръчмата е същото, ама на!, глупав кръчмар, за нищо не го бива, пък си взел и зла жена. Сигурно и ракиджиите му за нищо не стават, вятър момчета... Сиво, сиво, в душата е навсякъде в това село. Няма скокливост никаква.

Статистиките за интереса към кафенетата, които кръчмарят, основният му ракиджия и кметът все вадят и показват, са просто пропаганда на мракобесието – читатели, не вярвайте, селото е пълно само с мъртви души. Затова и лирическият герой правдиво внушава, че ако го напуснат цветните, това ще е краят - заключва се селото и михлюзовци се местят в града, да работят за консервната фабрика... Истинско удоволствие е да прочетем заклеймяването на сивия животец от свръх-цветния лирически герой.

Финалът на творбата е покъртващ. Да, лирическият герой ще тръгне по белия свят да дири бели лястовици. Нагледал се на сиво-черните краски на провинциалния дух, той ще полети над света, разперил крилете на интелекта си. На духа си, който никога не може да стои окован. На мечтите си за Цветно село, някъде високо на баира, където ще може да седи сред полските цветенца, да рисува гледката, а кучетата му да се припичат на последните следобедни лъчи на слънцето.... Там душата му ще намери покой.....

Там няма да има войнстваща простотия и лумпени, нещо което интелектуалният му дух не понася. Там ще бъде цветно, умно и избрано. Цвете по цвете, цвят по цвят. Амин!