Беше голяма грешка да се влюбиш точно в него. Нима не ти е достатъчно, че около теб постоянно се навъртат куп обожатели, които са готови да те направят щастлива, само и само да поискаш, но ти – не. Внуши си, че единствено той е способен да те развълнува и на всичкото отгоре си въобрази, че си срещнала любовта на живота си. Обяви го за най-умния, най-нежния, най-атрактивния и забележителен мъж от всички мъже на света. Побърза наивно да повярваш в една фикция и сега се измъчваш безумно.
Да, съгласна съм, че човекът има качества, но след онова, което се случи, трябва да го свалиш от пиедестала, на който си го поставила. Незабавно! Не разбра ли, че той мъ-ъ-ъничко те поизлъга? Спомняш ли си в началото как те обграждаше с нежност и внимание? Няколко красиви жеста и... ти не усети как той трайно се настани в мислите ти. Всъщност неговата идея беше само да се забавлява, гледайки те докъде можеш да стигнеш в увлечението си, но без да влага капчица чувство.
Каза ти, че те обича, но това, както сама разбираш сега, не беше вярно. Развличаше се с теб, говорейки ти мили слова и наблюдавайки твоите реакции. Ти омекна и душата ти се разтвори за него. Призна му, че си безумно влюбена, но тук страшно сбърка. Защо ли? Защото нещата можеха да се развият по съвсем друг начин, ако ти беше малко по-сдържана и хитра и не разкриваше всичко онова, което чувстваш. Точно на теб ли трябва да обяснявам, че мъжът е ловец и когато постигне целта си, спира преследването и се насочва към друга жертва? А ти дори не се опита да поиграеш поне временно на тази стара игра, наречена любов, за да го накараш да се влюби в теб.
Сега плачеш безутешно, защото той хлопна вратата след себе си и си замина окончателно. Показа ти, че е напълно категоричен в решението си и няма връщане назад. Било каквото било – театърът свърши. Да, разбирам, че не си очаквала този обрат и сега се чувстваш напълно неподготвена. Ти си стъписана, объркана, шокирана - знам, но това са фактите – той е вече далече, много, много далече от теб...
Казваш, че след неговото заминаване светът внезапно е изгубил ярките си цветове и пред очите ти всичко тъне обвито в някаква сива скучна мъгла. Казваш, че мисълта за раздялата предизвиква пареща болка в гърдите ти, че не можеш да спреш сълзите си и не си в състояние да си представиш живота си без него. Но, миличка, разбери: това е краят и ти нямаш друг избор освен да изхвърлиш този мъж от мислите си и да се опиташ да го забравиш. Как да стане ли? Просто повярвай, че него никога не го е имало на този свят, и че онова, което се е случило, е една голяма илюзия. Някой беше казал, че всъщност всичко е една илюзия - и животът, и смъртта, и желанието ни да бъдем обичани.
Не, не го търси повече и не го моли да се върне при теб – това ще бъде поредната ти груба грешка. Може би най-голямата, защото не можеш никого да накараш насила да те обича. Можеш единствено да се оставиш да бъдеш обичана, но само от онези, които се стремят към теб и те желаят. А той не е сред тях.
Не ми казвай, че си потънала в безсмисленото безвремие на нищото и че тази болка ще те промени до неузнаваемост. Знам, че ти е ужасно тъжно и самотно, но ще мине време, ще те преболи и ти отново ще станеш пак онази лъчезарна и жизнерадостна жена, която аз познавам.
А сега събери сили и кажи сбогом на любовта, която си отива завинаги. Послушай тази стара песен от един български филм, в която се пее за онова, което идва след края, и за късчетата спомени, които понякога ще те връщат назад...
СБОГОМ, ЛЮБОВ!
Някъде отлитат, някъде далеч оттук,
мигове случайни, носени от нежен звук.
Търсиме ги тайно някога във късен час
ти - далеч от мене и далеч от тебе - аз.
Може би ни връщат златото на летен ден,
може би сред зима взимат ни във адски плен.
Знаем, че не могат никога да дойдат пак,
знаем, че не могат никога да дойдат пак.
Но ще скитаме и двамата във пролетния мрак,
мамени от вятъра и неговия зов.
И ще чакаме отнякъде угасналия знак -
мигове, отминали със нашата любов.
Някъде отлитат, някъде далеч оттук
мигове случайни, носени от нежен звук
Търсиме ги тайно някога във късен час
Но ще скитаме и двамата във пролетния мрак,
мамени от вятъра и неговия зов.
И ще чакаме отнякъде угасналия знак -
мигове, отминали със нашата любов.
...............................................................
Comments10
Скоро ми се случи нещо и във връзка с него, смея да твърдя, че може да се обича и човек, който е забравил да те забелязва. Разделяте се, но се чувстваш още по-празен от времето до раздялата, чувстваш, че обичаш самият човек, заради него и въпреки него, а не защото преди време ти е свалял звезди от небето. Това може да го разбере само човек, който е имал няколко раздели /нямам предвид с един и същ човек/. Тогава можеш да направиш разлика дали си обичал или просто си се увлякал.
Ето, че ми даде идея и за постинг! :) Благодаря ти!
След малко ще можеш да му хвърлиш едно оче, ако желаеш
Благодаря и на онзи мъж, който днес ми прати имейл, в който ми сподели, че ако тази статия беше написана в мъжки род, директно щеше да опише неговото състояние в момента :)
Лейди, ти казваш, че много често хората сами си хлопват вратата към любовта и забравят, че всички правим грешки. Според мен любовта си тръгва заради определени грешки, свързани най-вече с неумението ни да я задържим. Една от тях е пълното себераздаване и разкриване на чувствата – нещо недопустимо, защото всъщност това е кулминацията и след нея вече няма нищо за постигане. Искам да подчертая, че в случая говоря не за любовта изобщо, а за онзи начален етап на влюбването, когато двама души затвърдяват отношенията си. Тогава всичко е много крехко и лесно може да се счупи от някакви моментни състояния на духа, които единият от двамата изпитва.
Не си представям как може да се обича човек, който дори не те забелязва. Може би в началото, непросредствено след раздялата, чувствата са все още силни, но щом липсва взаимност, любовта полека-лека умира и изчезва. На едни хора им трябва повече време, за да преодолеят болката от раздялата, а други се окопитват по-бързо, но общото при всички тях е, че те правят всичко възможно да задушат в себе си любовта, докато тя не престане да дава признаци на живот. Причината за този стремеж към подтискане на емоциите е, че любовното чувство най-много от всичко се нуждае от взаимност и когато нея я няма, започва страданието. Любовта се запалва от контакта с другия човек, и когато липсва връзката с него, пламъкът й постепенно намалява и угасва.
Честно казано от моите наблюдения установявам, че принципът на ловуването, или по-точно на риболова - онова подлъгване с приближаването и отдалечаването на кукичката, при което ролите на ловеца и жертвата постоянно се сменят - е присъщ в еднаква степен както за жените, така и за мъжете.
Едно голямо БУМ, и после събираш направо с чували... :) :) :)
И... 3 дни яли, пили и се веселили :) :) :)
А за телефона... Не бих казала, че от това ще ти олекне. По-добре никой нищо да не казва, защото думите могат още повече да наранят и без това изстрадалата душа.
За доверието? Несвойствено е за любовта да се опира на доверието, защото тя е непостоянно, изменчиво чувство, което кара хората нерядко да постъпват странно и необмислено, но в същото време не бива да бъдат обвинявани за действията си. Когато любовта си отиде, на нас не ни остава нищо друго освен да се примирим с това положение, без да се опитваме да я върнем, защото това е невъзможно. А също така и да не съжаляваме за миналите събития – тях също не можем да променим.
hip_69, не съществува на света любов, заради която да си струва да умреш. Единствено може да се оправдае жертвата на майката заради детето, но това е друга тема.
По мои наблюдения страшно малко са хората, които умеят така да се разделят, че след това да си останат приятели. В нашия блог има една двойка – няма да им казвам имената – на които шапка им свалям за непромененото отношение един към друг преди и след раздялата. Те продължават и сега да си говорят мило и нежно, въпреки че вече не са заедно.
Но... това, че твоят бивш приятел си е замълчал, престанал е да ти се обажда, все пак не го прави недостоен и безотговорен човек. В любовта никой не е в състояние да носи отговорност за чувствата си, защото не се знае, като се събуди на следващия ден, дали ще продължи да ги изпитва. Ето затова и адски глупаво ми звучат обещания от рода „ще те обичам вечно” или „никога няма да се разделя с теб”. Няма такова нещо, защото емоциите, за разлика от разума, не могат да бъдат насила направлявани в определена посока.
И все пак продължавам да си мисля, че е за предпочитане да не се разисква много-много защо и как се случило, че любовта с едно пляскане на крилете е излетяла през прозореца. Да ти кажат – „безразлична си ми вече”, „не те обичам”, „срещнах друга, по-хубава и по-интересна от теб” – ами мен лично би ме наскърбило повече, отколкото ако нищо не ми обясняват... Не знам...
Билянка, защо не се регистрираш при нас, за да си бърборкаме на разни теми? Ще ни бъде приятно.