За себе си лично знам точно какво не ям. Не обичам много люто и горчиво, така че всички неща с този вкус бясно ги отбягвам .

Обичам сладките неща – сиропирани сладкиши и сладкиши с крем, и всеки вид сладкиши, но това са все неща, които не трябва да ям, но когато си забраня да ям всякакъв вид сладкиши нападам шоколада, казват че бил полезен, стимулирал хормоните на щастието. Бе, то човек като иска да се натъпчи със захарни изделия винаги може да си измисли много полезно извинение за не полезно забавление.

Що се отнася за разните мазночи, по никакъв начин не ме привличат, но се случва да си купя по нещо пушенко и да си го излапам без чужда помощ.

Тук се сетих за тестеняците... Много обичам пици и макарони, и домашната баница на баба ми, и мекици, и пържени филийки с яйца, и още цял ред неща , а като се замисля, почвам сама да се питам: „Възможно ли е човек да се откаже от всички сладости на живота заради едната интуиция?”

Отивам да си взема шоколад – той е „полезен”

земя ,колкото блокче шоколад.

Колко малко му е нужно на човек!

Пристигнахме на брюкселското летище сутринта на 4-ти юли. Споменавам датата, за да подчертая предимно ЮЛИ. Хората по нашите ширини, свързваме този летен месец именно с лято – жега, море, плажове, сладоледи и полуголи мадами. И така си живеех аз с тази мисъл в главата до въпросната дата, когато пристигнах в Брюксел. Идвам аз от 35 градуса на сянка и попадам на 15 градуса под приятен, напоителен дъждец. Аз, вярно, че преди това питах yahoo-то и то ми каза за 15-те градуса, обаче когато си по потник и едвам дишаш такива температури ти се струват имегинерни, далечни и някак си ти е трудно съвсем да вникнеш в нещата. А нещата се стовариха върху зиморничавата ми персона бързо и безкомпромисно. Понеже съм под постоянна заплаха да ми стане студено, аз по принцип се подготвям с подходящи дрешки. Този случай не е изключение – не бях тръгнала по потник и джапанки, а съвсем съответно се бях запасила с жилетчици, якенца и термо-чорапки. Това обаче съвсем не ме спаси, а и някак си самата мисъл да мръзнеш като куче през юли е достатъчна, за да ти стане още по-студено. В абсолютна противоположност на моето увито в направо зимни дрешоци, зинзирикащо тяло, белгийците се наслаждават на юлското лято, облечени с къси ръкави, полички и съвсем сандалести обущенца. Витрините на магазините изобилстват от потници с тънки презрамки и голи гърбове, обувки тип джапанка и къси роклета. И всичко това на фона на моят почервенял от студ нос и треперещи ръце. Надеждата ми да се стопля в хотела умря, завалийката, с влизането в стаята и разбирането, че парно няма (да не забравяме, че е лято). С оптимистичен устрем се хвърлих към някакво контролно табло на стената за вентилация тип климатик, която се оказа, че духа студено. Защо да духа топло, след като навън е юли и хората са по сандали. Последните агонизиращи остатъци надежда за малко топлинка в този „летен” ден загинаха, когато установих, че това което така хубаво напомня стенен отоплителен уред всъщност е уред за гладене на панталони с ръб, чумата да го тръшне. Най-вероятно този апарат се използва само зимата, тъй като сега е лято и все пак хората носят къси панталони, докато се радват на изобилното слънце. С финалният израз „три дни загинах от студ и мечтите ми бяха тясно свързани със софийската жега” мисля да прекратя мрънкането по повод брюкселското лято и моята любов към него.

Целият първи ден мина в разходки. Оказа се, че Брюксел е приятно малък град, с много добре развита система за градски транспорт. Ползвахме само метро, което се състои от три отделни линии, на различни нива и свързва всяка точка на града. Пътуването става лесно, бързо и удобно.


Тук се хвърлям на релсите на метрото

Първото, което ме впечатли, беше, че народо-населението представлява (тук ще перефразирам една реплика за роднините и милиционерите в любим филм) чернокож, арабин, европеец и пак – чернокож, арабин, европеец. Така...цветничко е, бих казала. Всъщност ме впечатли не толкова наличието на толкова много представители на различни раси, а наличието им именно в Брюксел. Явно аз съм с грешно създадена представа за някакъв сух, административен град, населен изцяло с костюмари с куфарчета, а действителността е съвсем друга. Градът е пъстър, разнолик и многолюден, без да е претъпкан.

Освен това, аз, бидейки пушач човек, оцених факта, че там народа пуши, не си играе. В заведенията няма разделени пушачи и непушачи, на всяка маса си има пепелник, който аз наричах „лочник” поради големия му размер и пред всяка сграда, а и по улиците на самия град, има поставени пепелници за улеснение на пушещото население. Това ме изненада, тъй като контрастира с представите ми за Европа като цяло и за Брюксел, в частност, като средище, в което се коват европейските закони, забраняващи този вид отдаване на порока на обществени места.

Площадът “Grand Place” е едно от най-красивите места в града. Там се намира градската кула – сграда с невероятна архитектура, правена за да конкурира кулата в съседния град. Първо е построена кулата и дясната половина от сградата към нея, но когато съседния град построяват съответно по-голяма и по-модерна за времето си сграда, брюкселци плясват и лява част на кулата. Поради това, че двете части са строени в различни години, архитектурата на половинките се различава, което обаче в никакъв случай не загрозява гледката – просто я прави по-интересна.

Градската кула

Орнамент от фасадата на кулата

На площадът има още няколко сгради с величествена архитектура и всички те оформят кръг около него.

Една от сградите на площада

Видяхме и двореца на краля. Там си беше, човека (познавало се по вдигнатото знаме), но решихме да не го притесняваме, пък и той много време щеше да ни отнеме да пием кафета по всичките му там церемоний, а и да се наприказваме, та за това само се поснимахме пред къщето му.

Аз пред двореца (само да не види краля, че съм била там и не съм му се обадила)

Разгледахме и парка пред двореца. На картата, която имахме, парка представлява едно грамадно зелено петно, което те оставя с впечатлението, че ти трябват поне ден-два да го обиколиш и да му се насладиш. Тъй като не разполагахме с толкова време решихме просто да отидем до там и да се поразходим един час. Щастливи от решението си пристигаме ентусиазирани до портите на тази гигантска зелена площ в центъра на бетонния град и......установяваме, че другия му край е на около 200 метра пред нас, а и диаметъра не може да се похвали с подобаващ размер. Един вид – разходихме се бързо из парка, надишахме се с природа и хайде обратно в градската среда.

Изглед към парка (фотографката е в началото му, а фонтана е в самия му край)

Аз пред въпросния фонтан

Безспорно най-величествената и впечатляваща сграда в Брюксел е катедралата „Св. Михаил” – огромни размери, невероятна архитектура, богатство и красота от фризове, изпипани до най-малките детайли. Вътрешността й е не по-малко разкошна. Все пак от 1302г. до сега, там се женят кралските особи, като лично папата ги бракосъчетава. Вътре са сложени снимки от няколко сватби, като аз лично разпознах само тази на принц Фелипе и принцеса Матилда през 1999г. (ако не се лъжа). Определено вътре е като за сватба на принцове и принцеси – орнаменти, витражи, скулптори, всякакви красоти. Наистина много впечатляващо.


Гледка към катедралата

Част от интериора (подиумът, където папата венчава кралските двойки)

Витраж
Да не пропусна да спомена така популярния Брюкселски символ – Maneken Pis. Едва ли имате нужда от превод – пикае човека и вместо да го оставят да си пикае на спокойствие, народа го щрака ли щрака, щрака и себе си пред него, че даже преди известно време го откраднали (ей тъй, както си пикаел), та сега за капак на всичко и го следят с камери. Та, де що сувенир се продава се е с неговия.......лик (естествено не само лика е застъпен).

Ей го на пикльото

По-интересно е защо, аджеба, са го увековечили този кротко извършващ съвсем тривиално действие младеж. Далеч-далеч назад през вековете хората не са имали особено фини текстилни тъкани, тъй като за целта е трябвало нишките на плата да са тънки, а когато са тънки, те, разбираш ли, не са здрави. През това тъмно, осеяно с дебели и груби платове минало, хората не са знаели как да направят хем тънка, хем здрава нишка, а и тогава съвременната и обичана от някои от нас химия, се е явявала дефицит. Тоест нямало ги е тези прекрасни синтетични химични вещества, с които се обработва днес текстила, за да е здрав. Но тогава хората не са били чак толкова прости – те са открили (вероятно с след многобройни експерименти и поради наличие на много свободно време), че урината притежава така лелеяните свойства, за да може дамите да се кипрят във фини материи, вместо да се почесват като крастави по приемите, заради вълнените си одежди. За да стане качествена нишката е необходимо и обработващото вещество да е качествено, ето защо така модерният днес Брюксел имал цял квартал, в който се раздавала безплатна бира и хората били приканвани да дарят продукцията, след изпиване на бирата. И всичко това в името на текстилната индустрия. Мирославчо изрази желание също да има възможност да дава своя принос за икономиката, въпреки че всъщност май искаше само безплатната бира. Но не е сигурно. Та за това брюкселци са увековечили в статуя онзи някогашен техен предшественик, който е страдал и се е мъчил (но не от болни бъбреци) в името на фината тъкан и правото на всеки човек да я чувства на гърба си. Такива ми ти работи.


Фините брюкселски дантели (вече знаем защо са така нежни)

Следва Стоковата борса. Също много красива сграда, но в по различен стил – малко по-римски. Част от фризовете й са правени от Роден. Тук малко история – първият скулптор, който въвежда в Европа желязото и стъклото като строителен материал и част от архитектурата на сградите е брюкселец, но не си спомням как се казва и сега се срамувам. Важното е, че въпросната сграда на Стоковата борса има един много голям прозорец (за нашите представи сега, след като сме виждали цели сгради от стъкло, не е чак толкова голям, но за времето на строежа явно е бил огромен) и това я прави първата сграда от онова време, снабдена с толкова много светлина, тъй като само в Белгия тогава желязото и стъклото са се използвали в строителството (станете на крака).

Стоковата борса
Срещу борсата има кафене, което е едно от малкото (ако не и единствено) в Европа, в което като поръчаш чаша кафе, освен нея ти носят и парче торта и чаша сок. И представяте ли си.....за това се плаща. Малко намирисва на изнудване, но карай. Причината за този лукс е, че кафенето е автентично, запазено от 15-16 век и в него играчите на стоковата борса сядали след като завършат някоя сделка. Това са били бизнесмените на онова време и са били склонни да дават доста пари за престижа си. Ако денят на борсата е минал добре те пиели шампанско, а ако не – пиели нещо, което там наричат half-a-half, т.е половинка бяло вино, половинка вода. Изглежда също като шампанско, но е доста по-евтино, а „късметлиите” от борсата не са искали да се издават, че са имали лош ден и че са изгубили пари.

Сега да ви уведомя нещо – аз не обичам сладко. Изключително рядко ям такива неща като торти например - само ако някой има рожден ден. С бонбоните нещата стоят по същия начин. Сладолед ям най-много три пъти годишно и то със зор. Обаче такова шоколадово чудо като в Брюксел не бях виждала. Десетки магазини с хиляди вида бонбони, а на витрините им има фонтани от шоколад.

Шоколадов фонтан
Нагледах се на невероятни красоти от шоколад – направо в изкуство са го превърнали – изключително красиви опаковки, като за изискан подарък. И да ви кажа ли - хич не е гаден този шоколад. Аз си похапнах, че и насам довлякох, за да може и мъжлето да опита от тез амброзии. След като аз, необичащата шоколад, го намирам за много, много вкусен, представете си за какво става въпрос. Друг е въпросът, че сега поне няколко седмици няма да погледна каквото и да било шоколадово. Интересното е, че тази шоколадова феерия е била измислена и превърната в индустрия от един аптекар. Причината е, че разголените дами, отиващи на бал, често си простудявали гърлото (интересно защо – там е такава горещина), а хаповете за гърло не били от най-вкусните. Ето защо на човека му хрумнало да им добавя захар и разни плодови вкусове и така се родил така популярния и вкусен белгийски шоколад. В центъра има една т.нар галерия, която е запазена в автентичен вид – кафенета, магазини, осветление и т.н. Там е прожектиран и първия филм на братя Люмиер. Та, в тази галерия е и първата шоколатиерна на въпросния аптекар, която също изглежда по същия начин както преди векове, т.е вътре си прилича на аптека.
Няма да е честно да не поприказваме малко и за т.нар. Европейски квартал, т.е квартала, в който се намира Европейския парламент, Съвета на министрите и прочее символи на така любимия ни ЕС. Право да си кажа не наблягахме много на този квартал. Обучението ни се провеждаше в сградата на университета „Еразмус”, който пък е локализиран в този квартал и за това успях да мерна част от сградите на институциите, но ми направи впечатление, че хората не ги смятат за забележителност и не ги споменават дори. Даже един от белгийските колеги се оплака, че всъщност за да бъдат строени всякакви такива модерни, стъклени сгради, принадлежащи на институциите на ЕС, всъщност се налага да бъдат събаряни старите ренесансови постройки и да се изселват хората, живеещи в квартала, защото той се превръща в напълно административна градска част. Намирам го за малко грубо. Съгласна съм, че без тези постройки не може, но пък Брюксел не е кой знае колко голям град и спокойно този квартал може да се обособи извън града, без да е отдалечен от него. Но какво ли разбирам аз.

За наша радост присъствахме на празничен парад по случай някакъв празник, чието име забравих и който се провежда всяка година на 5-ти юли. Свързан е с пренасянето на статуята на Дева Мария през града. Всъщност тази статуя е била открадната от съседния град заради един сън на високопоставена брюкселска девойка, която три нощи по ред сънува как статуята я моли да се върне в Брюксел. Хващат се будните граждани и я забърсват от другия град - като иска жената, няма да й трошат хатъра я. Пък и то това е Дева Мария, не е някоя минувачка. Иначе парада е много интересен. Имах чувството, че половината население на града е ангажирано със събитието. Имаше много народ, всички облечени в страхотни старовремски одежди, носеха лъкове, пики, знамена, водеха красиви дами. Имаше един, който страхотно въртеше знамето и го подхвърляше, пък то изглеждаше тежичко. Друг, пък жонглираше със огън. Снимките не са станали чудесни, тъй като вече се стъмваше, а и студът напираше със страшна сила и ръцете ми лееееко притеперваха.

Парада

Пак той
И така да се ориентирам към приключване. Хареса ми Брюксел – не голям, не претъпкан, съвместил много стара история с най-модерната такава, пъстри хора, но пък не особено вкусна бира. От друга страна аз съм си фен на нашенската, така че съм пристрастна.

Повече снимки тук: http://www.flickr.com/photos/9851065@N06/sets/72157600726657577/
Благодаря за вниманието!