За Валентин Дишев нямам готова биография, която да paste-на в няколко реда и да дам началото на тази статия. Не ми и трябва.
Истинско удоволствие е, че го познавам и съм се докоснал до стиховете и репортажите му.
Определено - човек с фина чувствителност, силна осезаемост за света наоколо и философски възглед.
Стиховете, които ще подбера са от книгите му "Квадриги", "Кап" и "Послесловия" (още неиздадена).
Приятно четене! :)
2.
Короната носи
тежестта
на дървото.
Вцепених се от корени.
***
Голи мечти.
Обрасли
със спомени.
Нежен пух по прохождащо птиче.
***
Олисялата нива заеква
след жътвата.
Сякаш празна през зимата -
засятата нива.
***
Гръм.
Прокашля се
небето свъсено.
Смути го твоята усмивка.
5.
Град.
Гръмко нечувани
стъпки.
Сляпо е.
***
Лилаво
многоцветие
и тихи блясъци.
Очакването ми мърмори.
***
Позеленя нощта,
когато листата отлетели проговориха.
Накацали, се учеха да пеят гаргите.
Сърцето ми засрича щастие.
***
Висулки виснали.
на студа се плезят.
Възклицателни знаци
за слънцето.
(Квадриги)
* * *
Във водопадите
реката се завръща
към началото.
Към капката,
родена от прекъване.
Към пръските,
крещящи: “Има ме!”
и съвършенството
на следващото сливане.
Когато
се завръщам
към началото
не се страхувам
от високото.
***
Треперливо дрипав
спомен за надежда
е светулката на светло.
Хайде, угасете лампата.
***
Щъркел пристъпва
в празно гнездо -
прикована на стълб
наръч топла надежда.
***
Грак.
Зрим и презрял.
Като плод. Като грях.
Гаргите пеят приспивната
песен на лятото.
Объл хълм.
И гора.
***
Шумът на реката
превръща
шума листопаден
в мълчание
с поглед
нагоре.
***
Прозорецът
на дядовата къща
целува своя свят
през кръста.
***
Само
погледът
превръща
разтопеното олово
на реката
в злато.
Влюбен.
***
Капка.
Заслужи награда.
Току-що простреля
последният облак
подпиращ небето.
Празно е. Пада.
***
Тихо търкули се
таралеж по склона.
Залез се разлисти.
***
На клоните преплетените пръсти
завити в кал молитвено мълчат.
Рисува с пушек люспите на времето
огнището на дядовата къща.
(Кап)
Зелено и писано
Гол и безлист е
в началото
стволът на бора.
Прегръщайки болката
с тяло
поемаш нагоре.
Смолата е дъхава,
притегляща лепне.
После
капките
кръв
я разреждат.
До секване.
Долу шапките!
Преминеш ли -
стъпваш
по клончета сухи.
Някои - сякаш нетленни,
други са остри и кухи.
Миг невнимание -
още една пеперуда
закарфичена в папките.
Само едно подхлъзване.
Долу шапките!
Горе е леко.
И перчемът загладен е,
и далече са мравките.
Колко време за падане!
Добре, че са шапките.
На хълма, в погледи и питане
Пътеките на татко
са прорасли -
напразно взирах се
във треволяците,
във погледи, идеи
и във жестове.
Пътеките ги нямаше -
сокаците житейски
ми се блещеха.
Нозете натежаха ми -
навървени в мониторни
и градски полуистини,
иконки и илюзии,
глезени, окаляни,
до кръв охлузени.
Пътеките мълчаха -
непремерено, угасваше
окайното тътрузене…
А той прекрачи
билото, над пъпките -
тъй недокоснати за
свойто утре -
израствахме усмихнато
насреща си…
Пътеките прорастват.
Не и стъпките.
Голем
Магарешки бодил,
подгонил вятъра,
главата ми отмина
със презрение.
Това съм аз -
загърбил раните,
пироните (и римите)
ронлив и...
пъстър - движа се.
Рунически реален
и отсъстващ.
Парчета разноцветни
близости
са тайната душа
на глината.
Пристъпвам -
пръст, прекрачила
реката си.
Във моя свят -
две шепи,
с детска длан.
Голям
и шепотен,
не мога сам.
Научих се да сричам щастие
Реката прави
бреговете си.
Тъй гъвкава
и лека
в пируетите
търкаля камъни,
заобля грижи.
Измити
мислите се нижат...
Прииждаща
тя спря реката.
Целунаха я
слънчевите зайчета,
разресаха
косата рижа.
Усмихна се -
и с ехото
във погледа
на майка и
научиха ме
да се движа.
И да прощавам
греховете.
Летеше.
Ще го кажа
просто -
птичка.
Момичето
във инвалидната количка,
което не признава бреговете.
Математика на премълчаното
Сърце -
счетоводителят
на липсите.
Ще сритам
глупавата му
еклиптика,
ще изтърбуша
празните
му складове
затрупани
с хлебарки -
мъртви гадове,
ще премета
праха от
минала
привързаност,
за да брои
единствено
присъствията.
Преглътната приспивна песничка
Диктор: Това, което в по-голямата му част няма да чуете, е подслушано от автора след като съседите му си загасили телевизора.
Преглътнато:
Тихите
стъпки
на сенките,
ближат рани
отдире ми.
Гръмките
грами
на пулса ми,
нижат спомени
в ъгъла.
Пръсти,
уж драскащи
смисъла,
свалят си
лака от ноктите.
Усмивка,
вчерашно
втасала,
търси
дъгата си в локвите...
Текст:
Спинкай ненагледно, спикай сладко.
Радост си за мама, татко и за батко...
Диктор: Всяка прилика с други преглътнати приспивни песнички е непреднамерена и неслучайна. Следва спирка "Добро утро". Слънцето се движи по разписание и ще пристигне след 3 минути.
(Послесловия)
Тъй като не е редно да копирам всичко, което ми е харесало тук, а няма да ми стигне и мястото, ще дам този линк, откъдето може да прочетете още стихове на автора.
:)
Comments