От много стотици поколения прелетните птици са намерили свое предпочитано решение. Ние, хората, не сме като тях, не ни е достатъчно да разтворим крила и да полетим с ятото, би трябвало да помъкнем и компютрите, и полилеите си, библиотеките и панелните си блокове: става доста неудобно.
А първите четири години са най-чистия, най-реалния период от объркания ни живот. Децата не се страхуват да си изцапат ръцете. Да рисуват по тапетите. Да използват чука вместо четка. Да разглобят нещо, само за да разберат как работи. И да започнат от невъзможното – там, където възрастните обикновено се предават. Децата виждат куче и отиват да го разгледат, но добрият родител ги спира с думите "Не пипай кучето! Ще те ухапе." Това е поредната доза програмиране и с годините, заедно с нас, расте и нашият страх от кучета.
Днешният човек смътно долавя, че нещо не е наред и, докато се опитва да игнорира това, животът му преминава като сън. Той чувства болезнената празнота в себе си, там, където е трябвало да бъдат мечтите, емоциите и въображението; там, където сега се разполага единствено аналитичен ум, програмиран с алгоритми за логично мислене и поведение. "Забързали сме се. За някъде. Времето не ни достига. За нищо. Вглъбили сме се в себе си. Не усещаме. Отчуждили сме се." От живота си. Празни сме.
Хората трябва да мислят за толкова много неща – за телефонната сметка, за края на света, за инфлацията, за смисъла на човешкото съществуване... На тях просто не им остава време да се погрижат за мечтите си. Те нямат мечти. Те са 'умни' и също така реалисти. Те знаят, че са нужни крила, за да се лети и тъй като нямат крила, никога няма да полетят. Хората са отдавна мъртви. Забравили са думите на Камю, че "добиваме навик да живеем, преди да придобием навика да мислим". Първо сме разбрали, че с утрото идва светлината, а с вечерта тихите звезди, после сме овладели изкуството да познаваме часовника. Първо сме тичали по поляните и сме се радвали на цветята, после сме се научили да опаковаме грижливо още свежите им трупове и да ги подаряваме на някого... от нежност. Първо сме правили кюфтета от пясък и сме сервирали въображаем чай в миниатюрни чашки на скъпи гости, после сме привикнали да приготвяме романтични вечери с полуфабрикати.
Неусетно е възникнала у нас голямата дилема кой над кого ще властва. Дали разумът над плътта или тя над него? И кой ще излезе победител? Човек често не осъзнава, че се бори единствено със себе си. Той иска да мисли, когато живее. Навикът му да мисли и навикът му да живее се състезават и взаимно си влияят и се променят. И от всичко най-лошо е равнодушието. Винаги има смисъл да заемеш позиция. С една дума – да се бориш. Да играеш. А в живота човек трябва да играе винаги за победа.
Животът не е сметка и математическа схема, а чудо. Така е било винаги. Ние можем да мислим за същите неволи, същите радости и изкушения, да воюваме със същите дракони и да тичаме подир същите пеперуди – и все пак това е вечно нова игра, винаги красива, винаги опасна, винаги вълнуваща. Защо да я играем по вчерашните правила или по тези измислени от някой друг, изпитани и утвърдени с времето? Не смятам, че трябва да се спра преди да кажа "здравей" на някой случаен гълъб, с когото се разминавам по тротоара и да потисна това в себе си, да го сбутам, колкото се може по-навътре и по-надълбоко, за да не ме обявят за луда.
Страхувам се, че напоследък придобилите навик да мислят, са забравили да живеят. Хората се въртят в мелницата на една баналност и оттам не излиза нищо повече от това, което е влязло. Но в мига, в който спрат да мислят, няма да им се стори нелогично внезапно родилото се в тях желание да пускат сапунени мехури през прозореца.
Вярно е, разбира се, че науката е постигнала някои забележителни неща, но лично аз бих предпочела да съм щастлива, отколкото да съм права. Винаги.
Защо не хванем детето у себе си за ръка, това потиснато, забравено, приспано дете...? Защо не сънуваме балони летящи по повърхността на езеро, родено от пръстта на един бог? Защо не спрем да погледнем небето и да се запитаме: "Овцата изяла ли е цветето или не?''... И ще видим как всичко се променя...
Comments4
Дали наистина сме станали прекалено разумни? Ние, разумните човешки същества? Искам да бъда неразумна... и малко луда... Но нещо ме спира. Дали това е заради инстинкта за самосъхранение или... ?
Именно разумът е средството за живот на човека. Не знам какво е имал предвид Камю, като е казал, че животът се усвоява преди мисленето... Какво е имал предвид под живот? Но дори да е имал предвид само функциите на тялото - те също се поддържат от разума.
Как така не мога да летя?! Мога да летя със самолет, с балон, с парапланер, с въртолет... Дори мога да го правя за забавление за разлика от птицата. Не ми трябват криле, защото имам разум. Е, аз не съм измислила нито едно средство за летене, но други са измислили. И са го направили с разума си, а не с умението си да живеят, каквото и да значи това извън разума.
А дали птицата смята, че крилета й пречат да живее?! Едва ли. Защото не може да смята ли?
Още едно невярно противопоставяне - между щастието и правотата. Защо трябва да предпочиташ едно от двете; не може ли хем да си права, хем да си щастлива? А ако не си права, това как ти пречи на щастието? Пък може винаги да си права, без да си щастлива. Но това няма да е, щото си права.
Пак разумът ражда представи, емоции и мечти. Или ти мечтаеш с някоя част на тялото?
Аз няма да те сметна за луда, ако кажеш добър ден на гълъб. Може даже да ти се усмихна. Явно ти самата го смяташ за неразумно.
Да, функциите на тялото се поддържат от мозъка. Но, забележи, ключовата дума тук е НЕСЪЗНАТЕЛНО. Ти не се замисляш дали дишаш. Поне през повечето време.
Разумът ражда мечти, но ограничава много от тях. Не искам да противопоставям щастието на правотата, но правотата е, че Дядо Мраз не съществува. По-щастлива ще се чувствам, ако му напиша писмо.